Преди някой да е охулил телевизията като “източник на всякоя съблазън”, бързам да кажа, че репортажът, който стана повод за написването на тези редове, само онагледи някои схващания, които можем да чуем навсякъде, дори и да се пазим особено зорко от “изкушенията” на телевизията.
Ни в клин, ни в ръкав, на фона на наводненията, които заливат цяла Северна България, и точно в навечерието на Страстната седмица, по една от националните телевизии видяхме репортаж за вредата, която Великденският пост може да причини на здравето.
Няколко лекари, диетолози или нещо подобно, обясниха колко е опасно да се пости, защото за 20-25 дни организмът губи окончателно някои безценни елементи, които се съдържат в млякото, месото и другите “блажни” хранителни продукти. Дотук нищо кой знае колко особено – схващането за поста като диета не е нова тема. И вероятно лекарите и диетолозите, които коментираха темата в репортажа, са добри специалисти в своята област. Донякъде обаче, защото ние, християните, знаем кой е истинският Лечител. И трудно ще се съгласим, че хората, призвани да помагат на страдащите, могат да го правят успешно без Неговата подкрепа.
Бих споделил тяхната позиция, ако препоръките им бяха ясно насочени към процедурите в т. нар. “дебелариуми”, където в много от случаите, след непосилно лишение и сериозни такси, пациентите (или по-скоро клиентите) отново възвръщат изгубените килограми и, поставяйки тялото като фундамент на духа, често пъти изпадат в депресия, самоизолация, отчаяние... Да, в подобни случаи съветите на диетолозите може и да са полезни, защото са в своята компетентност. Но когато се произнасят за поста, е необходимо да се подходи по-внимателно. Защото тук компетентността е друга. Няма да говоря за смисъла на поста - всеки православен християнин, според вярата, опита си и наставленията на своя духовник, има своето познание за него. Няма и да издребнявам с въпроси от типа защо, ако 20-25 дни са фаталната граница на необратимост за човешкия организъм, тази “спаситетелна акция” се провежда чак сега. Може би неслучайно точно когато сме пред последната - Страстната седмица от Великия пост, седмицата на Христовите страдания и славното Му Възкресение, в която християните са най-усърдни в поста и молитвите си. Искам да уточня, че не търся някаква “световна конспирация” в това, защото знам, че репортажът няма да разколебае тези, които знаят какво е постът, но може да съблазни някои от онези, които може би трудно, или за първи път, са се решили именно през Страстната седмица да извършат своя духовен подвиг и след пост и покаяние да приемат св. Причастие.
И ако цитираните дотук диетоложки тези все пак могат да се обяснят със степента на професионална компетентност и с личната духовна нагласа, то финалният аргумент – твърдението, че монасите по време на поста само се молят и не се натоварват с нещо особено, което да ги “стресира”, ме обижда, като християнин, лично. Един вид – то каква ли им е работата - постят, ама с друго не се занимават, за разлика от нас, които трябва и да поработим. Това ми напомня за една басня на Пушкин (ако не се лъжа, единствената му), в която обущар намерил грешка в обувките на портрет, рисуван от художник. Художникът веднага поправил грешката, но обущарят продължил с критиките – за композицията, за тоналността и пр. Художникът му казал “Ти, драги, до обувките съди!”
И ако нещо ме спира сега да кажа “Вие, драги, до калориите съдете!”, това е упованието ми, че по молитвите на същите тези монаси, хулителите могат да се превърнат в благовестници, заблудените в просветени, незнаещите – в знаещи. И нека все пак не забравяме, че, постили или непостили, всички ние се нуждаем от Лечителя не по-малко от диетолозите.
