Срам. На един православен свещеник в нашата страна му излязло име на лъже-терорист. Преди две години се представил за член на Ал Кайда, а тези дни заплашил по телефона вътрешния министър. Обаче не му търсят отговорност, защото го знаели – пиeл човекът «особено преди Великден» (ехидно вмъкват колегите журналисти), пък и психически проблеми имал. Човещина проявили от полицията. Друг пък свещеник отглеждал марихуана, пет пъти го арестували, на шестия го писаха във вестниците. А оттам БПЦ се «прослави» в целия православен свят. Много болни въпроси повдигат тези случаи, а като тях са десетки, от благоприличие не казваме повече. Въпроси, от които боли. И първият е защо? Защо трябва някой свещенослужетел да се прослави в медиите, за да му обърне внимание неговият митрополит (ако въобще обърне)?
Не си даваме сметка, че търпейки това си състояние (защото става дума за общо състояние), ние всъщност грижливо отглеждаме в пазвите си отровна квас. Докато се грижим да градим положителен имидж на Църквата ни и да я браним от недоброжелателни критици (=хулители?), тази квас безметежно си върши делото и тегли всички ни към водите на едно езеро, които не са нито топли, нито студени, а блудкави. Като на първо място заквасва съвестта ни. Оттам нататък вече е лесно. И да има кучета, които да лаят, керванът пак ще си върви...
Всяка година Руската църква разработва концепции по всички, засягащи я въпроси. Като най-обсъждани са въпросите за вътрешното й състояние, назовават се проблемите, предлагат се решения... Дали и доколко то ще се възприеме от клириците и миряните е вече личен проблем, ние не сме утописти. Но дискусията в църковната общност е най-малкото зададена. Кажи речи през седмица Гръцкият архиепископ ще отправи послание към своите клирици – дякони или свещеници, където отново се назовават основни, според него, проблеми и се изисква тяхното разрешаване. У нас това звучи като разкази за живота на Марс, но въпреки това трябва да кажем, че назоваването на проблема е само началото, най-малкото, което Църквата е длъжна да прави, съгласно духа на Евангелието, което проповядва. Такава вътрешно-църковна дискусия не би навредила на авторитета на Църквата, а напротив, би го издигнала в обществото (странно е дори, че в нашите среди и това трябва да се доказва). Да не говорим, че би открехнала някой прозорец в скришната ни стаичка, която се задъхва от изпаренията на ранената ни съвест.
Най-трудно е да намерим начина, по който да разговаряме за проблемите си. В Църквата ни няма традиции за това. Или ако има, то тя е типично българска: край масата. А от приказки край масата плод няма. Лошото е, че ако ние, българските християни, не се окажем достатъчно зрели да инициираме такъв диалог в Църквата, диалог в духа на светоотеческата мъдрост и преданието ни, то към това ще ни принуди самото общество. Както се случи в Гърция през изминалите една-две години. Атинският архиепископ тогава се извини на събратята си клирици и на миряните, че "е търпял това състояние, което е било известно". Видеокадри, извлечения от банкови сметки на висши клирици за милиони и още куп неща, за които "дори е срамно да се говори" станаха достояние на целия гръцки народ и това вече наистина е срамно и позорящо Църквата. Ако беше само наша – иди дойди, заслужили сме си го. Но тя е Христова и от това боли.
И първите жертви на тази болна атмосфера са духовниците като набедения за "православен терорист" свещеник от Златоград, който иначе е талантлив човек и дори в някакъв смисъл харизматичен пастир. Защото без да усетят, умората, отчаянието, духовната безизходица ги карат неусетно да жертват идеалите, заради които са станали свещеници, "приземяват" се и стават професионалисти. В по-добрия случай. В по-лошия става като злополучния отец, който дави талантите си в алкохола и крепи душевното си равновесие с лекарства... После следваме ние, обикновените вярващи, които възлагаме надеждите си да намерим пътя към Бога на тях.
Попитали стареца Паисий: «Какво иска Бог от свещеника и какво искат хората? А той отговорил: «По-добре не питай какво иска Бог от свещеника, толкова е велико то. Дай да поговорим какво искат хората от него... В миналото свещениците са били добродетелни, святи и хората са благоговеели пред тях. А сега хората искат от свещеника две неща: да не бъде сребролюбив и да има любов. Като открият у някого тези неща, хората го считат за свят и тичат към църквата...» Много висока ми се струва най-ниската летва, толкова висока, че стряска. Дано пък се стреснем. От толкова неща сме стресирани – от шума, от ритъма на живота, от кича и агресията. Защо да не се стреснем и от височината на най-ниската летва, абсолютния минимум, зад който започва пародията.
