Мобилно меню

4.0606060606061 1 1 1 1 1 Rating 4.06 (33 Votes)
pic_9992806_0090292_tn.jpgЗабелязали ли сте, че мине се - не мине известно време, и темата за въвеждане на задължителни часове по православно вероучение в българските училища, като панацея за всичките обществени проблеми, отново се завърта в публичното пространство? Какъвто и да е поводът – от абортите до нарастналата детска престъпност, от пълната бездуховност до поредната акция на пастори, старейшини и други гурута, търсим причината в липсата на вероучение в училище. Това ли е решението? – Аз мисля, че не е.
Масираната предвеликденска кампания на една протестантска организация,  и тя залагаща на киното като “най-важното изкуство”, както едни други хора в едни други времена, за пореден път актуализира дебата за християнската просвета.

Няма да се спирам на кампанията, на филма, на посланията и на последствията от тях, защото по този въпрос се изказаха много по-компетентни от мен хора – и клирици, и богослови, и обикновени миряни. А и защото смятам, че православните християни без проблем могат сами да си съставят мнение. Този път “продуцентите” като че ли съвсем подцениха интелекта на българите. Или просто са заимствали нивото на някои реклами за перилни и почистващи препарати. Не знам, но когато видиш как бащи и синове съзаклятнически се споглеждат и подсмихват в един киносалон,  едва ли точно ще ти дойде наум, че гледат филм за живота на Спасителя. А акцентът, че този филм е “безплатен”, няма как да не ме подсети за онези симпатични търговци, които звъняха по домовете и “подаряваха” сума ти безплатни подаръци за дома, които по начало не работят или от които най-вероятно никога няма да имаш нужда,  като накрая си плащаш само най-дребното, но на цената на една пенсия, да кажем. В смисъл, че накрая винаги си плащаш.

Но това е само поводът. А темата е защо задължителното вероучение в училищата няма да реши проблемите. И защо това е мнение, изразено от един православен християнин.

Първо, живеем в правова държава, в която “Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистчни възгледи са ненакърними...” (чл.37 (1) от Консттуцията на РБ).  Или с други думи, не може да се задължи дете, чиито родители не изповядват православната вяра, да я изучава.

Второ,  да речем, че все пак се намери например такава формула, децата на родители, заявили православно вероизповедание в статистическите преброявания, да изучават православно вероучение. Веднага възниква въпросът, обаче, откъде ще се вземат толкова подготвени учители? Преквалифицирани философи и педагози за допълване на бройката от дипломирани богослови, част от които пък със съмнителни педагогически умения? – Не, благодаря!

Трето, под чий контрол ще бъде преподаван този предмет? На Българската православна църква? Едва ли, по-скоро на Министерството на образованието и науката. А то е част от Държавата, не от Църквата. Следователно, и предвид горните два аргумента, вероучението ще се свежда до някаква секуларизирана “религиозна култура”, разглеждаща най-общо произходът и развитието на религиите, на някои основни празници и пр., сред които православието ще е просто част от пейзажа. А и кой знае как този предмет ще бъде преподаван. Не бих искал детето ми да знае имената на елените от впряга на дядо Коледа, а да не знае имената на четиримата св. Евангелисти, нищо че ще пее “Тиха нощ, свята нощ” на няколко езика. Или, ако ли пък случим на учител краевед, да знае, че Тодоров ден е “конски великден”, че на “Благовец се гонят зъми и гущери”, както и с точност да изчислява кога е мечин и мишин ден, кога излизат караконджули и таласъми и че, в крайна сметка, накрая ще дойдат кукерите и ще им разкажат играта на всичките. Не, благодаря! Има си място и за история на религиите в часовете по история, и за автентичния фолклор в часовете по литература, но това няма да е  православно вероучение.

И няма как да е, защото вярата не се изучава, а се изживява. И не училището ще разкрие на децата благодатта на Господа, а общението с Него в църковните тайнства. Училището също е свята институция. То има своята мисия. Без модерно и качествено образование няма как да отговорим на предизвикателствата и перспективите, пред които страната ни е изправена като част от Европейското семейство. Но нека бъдем честни пред себе си и не му прехвърляме нашия дълг. Храмът е естественото място, където не само детето може да получи духовна просвета, но и неговите родители. А често пъти те имат даже по-голяма нужда. Енориите и енорийските центрове са много по-подходящи както за беседи по различни истини на вярата, така и за запознаване с християнското изкуство, за формиране у децата на отношение към православната иконопис и песнопение. И то чрез личния им опит. Няма по-добър начин за утвърждаване на православното съзнание от общуването между православните християни – с Бога и помежду си. В св. Светата литургия и в “литургията след литургията”.

Слава Богу, такива православни енории има. В тях децата от най-ранна възраст се докосват до Църковните тайнства. И после, според интереса си, правят първите си опити в църковното пеене, изографисват първите си икони, изработват първите си дърворезби, посещават красиви манастири в живописни местности. И което е на-важото – общуват помежду си. Приемат Божия храм като свой дом. Защото чувстват споделената радост от това, че са заедно - с родителите си и с другите. И никой няма да им изшътка и да ги притесни, защото са деца и не могат да стоят дълго на едно място или да мълчат с часове. Слава Богу, все повече вярващи правят разлика между това да си в храма, на св. Литургия и да си в операта, на последното действие на „Риголето”, когато аха да се чуе арията на херцога.

Може би тези православни енории не са много. Но ги има. И от всички нас, православните християни, зависи да стават все повече. В тях има много млади хора, които са там заедно с децата си. И много деца, които са довели родителите си. Не като на кино.

Разрешено е добавянето на текст
Prawoslawna
на 2006-04-12 09:57:45
Не съм съгласна категорично със становището на автора, тъй като според мен той не е достатъчно добре запознат нито с историята на проблема за религиозната социализация на децата в България, нито със съвременните форми на организиране и провеждане на същата по света. Най-доброто и ефективно решение, идеалният вариант е съчетаването на двете форми - училищната и енорийската - като отговорността за реализирането им и контрола върху него се носи съвместно от държавата /МОН/, БПЦ и останалите заинтересовани институции и балансирано според техните правомощия и според формата.
Константин Спиров
- на 2006-04-12 10:34:03
Ще помоля участниците в дискусии да се подписват с истинските си имена (това са правилата в "Двери"). Отсега нататък анонимните съобщения ще бъдат изтривани. Име като "православна" не говори нищо - православните си имат имена, с които са кръстени.  
 
Личното ми мнение е, че Ники е доста убедителен, давайки ни да разберем, че "религиозното обучение в училищата" не е панацея. Като недостатък на статията мога да посоча единствено, че "задължително-избираемото" обучение не е посочено като алтернатива. Всъщност, доколкото разбирам разликата между редовен, задължително-избираем и свободно-избираем предмет не е ясна на повечето хора и следва да се обяснява непрекъснато. 
 
Под задължително-избираем предмет не се разбира децата да бъдат задължавани да избират дадения предмет. Разбира се само и единствено предметът да влезе в задължителната програма. Което е резонно искане и затова както Църквата, така и учителите по вероучение следва да го отстояват с упоритост и твърдост.
Росен Андонов
на 2006-04-12 13:46:07
Г-н Паунов, Съгласен съм че вярата трябва да се придобива в храмовете и енорийските центрове но колко от всички всички деца и родители посещават храмовете. Вероучението в училищата е за тези деца които не посещават храмовете , да могат техните сърца да открият Бога и надявам се тогава да дойдат в храма а покрай тях и техните родители.  
в момента посещаващите храма са малцинство, едни поради доброто религиозно възпитание в къщи други открили Бога след редица изпитания в живота , но преди поради това поради незнание минали през врачки и гледачки, алкохол и наркотици. вероучението в училищата е с цел да са се намери прекият път към Храма където децата могат да научат правата вяра.
Петър Марчев
- на 2006-04-12 20:17:19
Братя и сестри в Христа, докато си дискутираме вече 16 години "за" или "против" редовните часове по Религия, децата ни се превърнаха в наркомани, проститутки и убийци! Като пловдивските момичета, които удушиха съученичката си, като Кристиян от Перник, който разфасова своя приятел, като абитуриента от Благоевград, който закла своя брат-близнак и майка си, като момчето от Козлодуй, което намушка баба си, като...  
Не виждате ли, че Улицата, Телевизията и Интернет-залите могат да възпитат само чудовища?! Родителите, живеещи без Бога, няма как да възпитат у детето си любов към ближния. А такива са поне 90 % от българите, дано да греша. Така че единственото място, където е възможна срещата на децата ни с Христос, остава училището. И по-добре учителят по история да разкаже на децата ни притчата за блудния син, отколкото Слави и биг-брадърите да ги облъчват с цинични простотии. Не съм ли прав, г-н Паунов? 
 
И ако ние, православните християни, не настояваме за въвеждането на Религията като пълноправен предмет в училищата ни, нито Джордж Буш, нито европейските биг-брадъри, още по-малко нашата родна политическа класа ще се сетят да сторят това добро на децата ни, а и на нас. И България не толкова бавно, но сигурно ще се превърне в една огромна лудница, в място на погибел...
Ивайло Атанасов
на 2006-04-12 22:38:00
Г-н Паунов,във всички православни държави,в светските училища се изучава Божия Закон.И там не се влияят оттова,какво гласи едикой си член от конституцията им,или пък дали всички деца от класа изповядват Православието.От такива хора като Вас,с такова мислене,по такъв важен въпрос,децата ни ще тънат в невежество относно истините на вярата.
Кирил Бенчев
- на 2006-04-13 13:31:48
Из св.Евангелие от Матея (13:3-9) 
 
"...И говори им много с притчи, като казваше: ето, излезе сеяч да сее;  
и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха.  
Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст; и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока.  
А когато изгря слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха.  
Други паднаха в тръни, и израснаха тръните и ги заглушиха.  
Други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод: едно сто, друго шейсет, а друго трийсет.  
Който има уши да слуша, нека слуша...! " 
 
 
Според мен изводите, които г-н Паунов е прави в своята статия са правилни, но само донякъде. Въпросът с въвеждане на вероучение, крие сериозни заплахи и ако се остави само и единствено в ръцете на чиновниците от МОН (респективно на управляващите) много лесно може да се опорочи. Как стигнаме до този извод? Достатъчно е да си припомним отминалите 45 + 16 години, в които се редуваха правителства или тотално незаинтересовани за съдбата на Църквата, или проявяващи открита агресия спрямо нейната автономност. И в двата случая бяхме свидетели на пренебрежително отношение, крещяща некомпетентност, и невежество относно функциите, мястото и ролята и на Църквата за обществото.  
(Без)действието на държавата в случая с "безплатните" прожекции на фондацията "Агапе България" е по-малката злина, дори е съвсем разбираемо... По-опасно би било добрата идея за задължително изучаване на Закон Божи в българските училища да се опорочи, като се предостави за решаване на същите чиновници, стимулирани от щедри фондации, като горепосочената.  
Това може да предизвика нов взрив на сектантска пропаганда, но вече под благовидния предтекст за "евангелизация" в училищата. 
 
В "червената" община, в която аз живея пък въобще не са заинтересовани от въвеждането на вероучение в училищата и на мен, като на родител никога досега не ми е била предлагана, дори като СИП, възможността децата ми да изучават вероучение.  
Ясно е, че въпросът следва да се реши на централно, правителствено ниво. 
 
Затова моите предложения са следните: 
 
1. Предметът Закон Божи да бъде ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН за всички деца на православни родители, като се остави възможност на тези от тях, които поради някакви свои съображения не желаят децата им да го изучават в училище , да могат да декларират своя писмен отказ; 
2. Преподавателите по православно вероучение, да се одобряват след положен изпит пред комисия, която ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да включва представител на Църквата; 
3. Църквата и родителите да имат възможност (при определени условия) да отстраняват преподавател, за който има съмнения, че използва положението си за пропагандиране на инославни вероизповедания и доктрини. 
 
 
Авторът е прав, че основна роля за възпитанието на децата имат техните родители, НО не бива да се отрича факта, че една голяма част от тези родители са "номинални християни" и не е имала възможност (по обективни причини) да се запознае в дълбочина с основите на християнската вяра. Затова моят апел е да не предоставяме на слепци, слепци да водят, а да направим така, че богослови с добра педагогическа подготовка ДА НИ ПОДПОМОГНАТ в мисията ни, като родители.  
 
А нашето главно задължение пак си остава да бъдем "добрата земя" за Добрия Сеяч...  
Валентин Кожухаров
на 2006-04-13 21:38:06
Драги събеседници, 
 
Всеки разговор за религиозното образование неминуемо ще търси някакъв компромис между религиозна институция и държава - просто защото се нарича "религиозно" (т.е. свързано е с дадена религия) и се нарича "образование" (т.е. свързано е с държавата, даваща днес задължително образование на младите хора). А такъв компромис не е намиран никога в човешката история, и едва ли ще бъде намерен. Защото светското не може да бъде религиозно, а още по-малко религиозното може да бъде светско. Както Бог, така и мамонът, винаги са имали своите вярващи (защото да се служи на мамона се изисква голяма вяра и усърдие!). 
 
Мисля, че всеки разбира как светската държава преподава религия в държавното училище - тя дава знания. Е, нека си спомним какво е останало от знанията ни по история или литература, по физика или химия, по природознание или география - имаме някаква обща култура по тях, но самата същност на предмета не можем нито да приложим в живота си, нито дори да назовем авторитетно мнение по изучаваните някога въпроси. Няма съмнение, че и по предмета Религия даването на знания е просто даване на някаква обща религиозна култура, която след завършване на училището ще избледнее дотолкова, че малцина ще си спомнят поне основни събития от Евангелието или от историята на Българската православна църква. 
 
Това го казвам от личен опит, а не като абстракция: години наред провеждах педагогическа практика с Великотърновските студенти-богослови от Православния богословски факултет във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" в редица Великотърновски училища, а и доднес наблюдавам учителите по Религия как преподават и по-важното - какви са резултатите от преподаването им. С горчивина споделям писаното сега от мен, но то е истина: от 30 богослова, само един става за истински вероучител, който да може да запали в сърцата на децата желание да продължат и нататък в търсенето на Бога (не да станат вярващи - това не е целта на обучението по Религия, но да се запали искрица в сърцата им в търсенето на онова, което е непреходно и вечно). Други 20-тина богослова просто си "изпяват песента" в часа по Религия - не че не познават добре предмета си, но просто интересът им е някъде другаде, а не в часа при децата. Останалите 8 или 9 богослова са анти-учители: те са добри проповедници, познават много добре духовния път към Православието и с цяло сърце желаят да предадат на децата вярата и църковността си, но го правят по такъв начин, че учениците след няколко занятия или престават да ходят на часовете, или пък се оплакват на класните си и на директора от целенасоченото „зарибяване” (както те най-често се изразяват). Не може в един училищен колектив от няколко десетки или няколко стотици учители богословът да е бялата врана сред останалите черни: той или трябва да е учител и да учи децата по начин, по който те възприемат предметите си от всички останали учители, или да стане учител в неделното училище, където без съмнение е неговото призвание. 
 
Фактът, че от всичките ми студенти едва десетина все още преподават Религия, и го преподават по призвание и вътрешна убеденост, а повече от стотина се отказаха да ходят по училищата и си намериха друга работа, говори красноречиво за значението на учителстването при преподаването в светското училище. Бързам да посоча, че стотината богослови започнаха да преподават, те преподаваха известно време – кой месец, кой половин година, кой дори две години – и като разбраха, че това не е попрището, което искат да вървят в своя живот, се отказаха. Аз не говоря за множеството богослови, които въобще не започнаха да учителстват, а се захванаха с бизнес или пък си останаха безработни – те и така не можаха да разберат за себе си дали стават за учители или не, защото ситуацията в нашата страна не им даде възможност да учителстват. Обърнете внимание – ситуацията, а не държавата: мнозина, когато говорим за предмета Религия, обвиняват държавата че не е въвела досега този предмет като редовен и така да се осигури работа на нашите богослови. Не държавата е виновна, и ние, хората в църквата трябва да се замислим. Ние сме виновни за днешната ситуация, щом като не можахме да придадем на социалния климат у нас „по-топла” перспектива за бъдещето като бъдеще за живот вечен, а не като бъдеще, схващано като „вечен” (или поне колкото се може по-дълъг) живот тук, на земята.. Запитахме ли се дали сме направили нещо да приближим Благовестието до хората, дали като апостолите ходехме по градове и села, за да говорим на хората – на българите, на нашите бащи и майки, на нашите връстници, на нашите деца и на всички ония, които по традиция си мислят че принадлежат към православната култура на нашия народ – та свършихме ли си работата на мисионери-просветници, та българинът да пожелае днес да позволи на детето си да учи Религия? 
 
Не, ние не направихме това: ние се задоволяваме да търсим личното спасение в енориите си, а другите – сами да се оправят. Защото тъжната истина е тази, че под 1 процент от българите ходят редовно на църква и живеят живот на православни християни. Още 4 до 6 процента казват, че биха пуснали децата си на Религия. Ами останалите 94 процента от българите? Нима не виждаме, че на практика под един процент от учениците от първи до осми клас посещават часовете по Религия? Нима не виждаме, че останалите 99 процента от родителите-българи не искат децата им да учат този предмет? Наистина, не искат не поради това, че не виждат положителното от този предмет – причините за отказа им могат да бъдат най-различни, от пренатовареността в учебните програми на децата им, до мисълта, че „зарибяването”, пък дори и с православие, е вредно за детската психика и за бъдещото им развитие в секуларното общество, което изисква много по-други умения и знания от тези, давани от религията. Та ето това е бедата ни – народът ни се поевропейчи, изкултури се, стана изтънчен във вкуса и нрава си и всячески се стреми да пригоди живота си (и съответно живота на децата си) към изискванията на времето – на секуларното време, на времето на мамона, което е много по-съблазнително и много по-желано от времето на кръста и бремето на кръста. 
 
Нима не знаем, колко деца от часовете по Религия дойдоха в църквите ни – също под един процент! Поне моите наблюдения във Великотърновска, Плевенска и Врачанска област са такива. Освен че преподавах в православния богословски факултет и провеждах практика със студентите, седем години бях и директор на неделно училище с около 60 деца и можах да видя разликата между учителите ни по Религия в светското училище и в прицърковното училище, както и разликата между децата, обучаващи се по Религия и тези, обучаващи се по Вероучение. От сто и четиридесет деца, изучаващи Религия във Великотърновските училища, едва две дойдоха от предмета Религия в нашето неделно училище (то е единственото в града). Нека поставя и един въпрос за размисъл: знаете ли, как преподава един и същи богослов в светското училище и после в неделен ден – в прицърковното училище? Поговорете с такъв учител и той ще ви разкаже за „двете лица на истината”. Може ли истината да има две лица? Е, ето една тема за размисъл, която има за основа желанието ни за въвеждане на религиозното образование (а може би Вероучение?) в светското училище като задължителен учебен предмет. 
 
Затова ще подкрепя мнението на Николай: не искайте вероучение в светското училище, искайте вероучение в храмовете си, където ходите, искайте вероучение по пътища и друмища, искайте го денем и нощем, като се подвизавате доколкото силите и вярата ви позволяват. Защото ако в църквата и сред обществото не работим за православната просвета, тогава – горко ни! За всички ни трябва да е ясно, че в светското училище може да има само религиозно образование, т.е. образование за религията, а не образование в религията. То неминуемо ще бъде обвито в светска форма и одежда и ще дава бледи знания, които, повтарям още веднъж, след ученическата скамейка ще изветреят и няма да бъдат спомняни. Бих привел множество доводи за това си мнение, но все пак това е рубрика за коментар, а не за научни статии или словесни еквилибристики, затова мога да дам една посочка към Православие.БГ, където преди три месеца споделих свои размисли за религиозното образование и вероучението (http://pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=1670&Itemid=62), а който има търпението да прочете написаното, може би ще намери отговори на някои от вълнуващите го въпроси. Разбира се, за всяко едно мнение винаги ще има „за” и „против”, и това е нормално – иначе нямаше да има прогрес (или поне напредък). Затова ще се радвам, ако усърдните намерят време да споделят своите „за” и „против” написаното там и продължат дискусията за религиозното образование и/или за вероучението (нали правим разлика между двете?) – както у нас, така и в другите страни. Нека само припомня на Ивайло Атанасов, че не във всички „православни” страни се изучава „Закон Божи” в светските училища – нещо повече, единствено в Гърция и Румъния в държавните училища се изучава Религия (не Закон Божи), която в съдържанието си е православна по дух, макар и с голяма доза исторически материал и материал от историята на религиите, а в другите страни с преобладаващо православно население Вероучение се изучава само като факултатив (и също с минимален процент деца, както и у нас) и в твърде ограничен мащаб, който в крайна сметка прави незначително влиянието на този предмет върху обществото; в държавните училища в тези страни се изучава или история на религиите (религиознание) или в най-добрия случай – основи на православната култура което, съгласете се, не е Вероучение. В интерес на истината трябва да кажем, че процентът на децата в тези страни, посещаващи неделните училища или занятията по религиознание в светските училища, е по-голям от този в България: например в Русия почти 8 процента от децата имат редовни занятия по религия или Вероучение, имам неточни сведения за Сърбия и Украйна, че и там процентът е 6 до 8, но дори и така той е неколкократно по-голям от процента на изучаващите Религия в нашата страна. 
 
Далеч съм от мисълта, че гореизказаното мнение за православна просвета в църквите ни и в обществото няма да породи различни реакции – то трябва да породи такива! – и съм далеч от мисълта, че опитът от дългогодишното ми занимание с въпросите на религиозното образование е достатъчен, за да давам правилни (или поне приемливи) мнения: човек се учи, докато е жив и всеки от нас с всяка година от своя живот съзнава колко неопитен е бил като по-млад. По-близо съм до мисълта, че всяка дискусия може да доведе до някакво решение („в спора се ражда истината”), за което все още не се сещаме или което все още не ни е дадено да проумеем. Затова нека продължаваме с дискусията и да подтикнем и други да дискутират, та силата на словото да породи движение и в живота, и там, в реалния живот, ще видим реализацията на едно или друго решение, което сега умозрително виждаме като единствено правилно.
Петър Ангелов
на 2006-04-14 14:32:39
Господин Кожухаров, 
 
първата ми реакция като прочетох статията на Николай, беше че не прав. Но като 
прочетох и вашия коментар мнението ми се промени. Много истина има в това което пишете, макар и това да е неприятно.  
 
Но както пише св. Игнатий Брянчанинов към един мирянин преди повече от 150г. 'Не очаквайте възход и ново възкресение на Християнството. Напротив, нещата ще стават по зле. Това е предскзано от светите Отци и допуснато от самаго Бога.'  
 
Как ли е изглеждало обществото тогава и как изглежда то сега. Какво би казал светителят днес, не бих искал да се замислям. Живеем в последни времена и това трябва да е ясно на всички. Същият светител пише 'В тези времена ще бъде добре ако човек въобще има съмишленик до себе си.'  
 
Цитатите ми не са 100% точни но за съжаление нямам книгата под ръка. Те са от  
'Письма к мирянам'. 
 
Бог с вам!
Ани Чирпъкова
на 2006-04-14 18:11:19
Г-н Паунов смятам че един човек ако не се е запознал с основите на религията с това , че изобщо има БОГ, ако няма късмета да е израснал в религиозно семейство, няма как да стигне и до Църквата. Той може да има някаква духовна потребност, но да не знае къде точно да потърси БОГА и да залитне по секти, ако е по-чувствителен да взема наркотици и т.н. Според мен религиозното обучение е повече от наложително в днешно време, когато децата са заобиколени от всевъзможни изкушения на модерния свят, които могат да му повлиаят колкото в добра, толкова и в лоша посока. 
 
Относно това, че няма квалифицирани преподаватели, смятам, че не сте изобщо наясно колко млади квалифицирани и с желание за работа хора има в България. 
 
Не мисля, че е умесно ние православните християни да се отнасяме с това леко пренебрежително отношение към тези, които все още не са намерили истинския и правилния път към БОГА, защото не се знае ние кога сме се отклонили от него. Трябва точно ние да искаме да приобщаваме все повече хора към Църквата и то не с отричащото си всичко извън нашия кръгозор поведение, а именно с обратното - трябва да приемаме и да не осъждаме другостта, да сме по-комуникативни и креативни, както е правил и ИСУС ХРИСТОС.. 
 
Казвате, че "вярата не се изучава, а се изживява" - Никой не се е родил научен, та нали в малките дечица трябва да бъде посято семенцето на вярата, любовта към БОГА, та нали и ние вярващите вече, непрекъснато четем Светото Писание и православни книги, за да усъвършенстваме вярата си и несъвършенните си умове и сърца. 
 
Сам казвате, че са малко православните енории, в които се обръща сериозно внимание на образоването на хората, в показването на истинските християнски ценности. Прав сте за съжаление, защото в много случаи свещенниците вместо да привлечат човека към Църквата го отблъскват с арогантното си дори поведение, с надменността с която ни гледат нас обикновенните хора. Но аз силно се надявам, че нещата ще вървят към все по- добро, че наистина святите хора, които съм срещала в Църквите на България ще стават все повече и че ще приемаме иновациите като нещо полужително от което можем да извлечем полза за Църквата, а не да се затворяме сякаш сме само ние най-знаещи по религиозните въпроси. Мисля, че можем да се поучим от католическата църква - тя е много отворена към младите хора, към благотворителността, към социалните проблеми на хората от всички прослойки на обществото, силно вярвам и се моля нашата Църква да стане не просто една част от живота на хората, а негова основа. 
 
БОГ да ви пази и благослови.
Смилен Марков
на 2006-04-14 20:58:12
Доколколкото успях да разбера (а в България става све по-трудно да се вникне в някаква тема, циркулираща в т. нар. публично пространство), от една страна, иде реч въвеждане за религиознание - предмет, в който децата ще получават познания за религиите въобще. Тук справедливо се възразява, че в рамките на други учебни предмети се преподават знания за религиите. Въпросът е дали има смисъл да се обособяват тези знания в отделен предмет, как може да се направи това, къде са онези специалисти, които могат да преподават такъв прдмет и, най-накрая, има ли смисъл от него. Според мен такъв предмет е приемлив, само ако се преподава сериозно, за да се придобият обективни и конкретни, а не общи знания за различните религии. Аз обаче не съм сигурен дали има готовност за въвеждане на подобен предмет в училището. Не съм убеден също така, че всички ученици се нуждаят такъв предмет. Във всеки случай религиознанието не може да има нищо общо с православното вероучение.  
 
 
Що се отнася до православния катехизис или вероучение, понастоящем доколкото знам той съществува като свободно избираем предмет (СИП). Една друга посока на дискусията е дали този предмет да се превърне в задължително избираем (ЗИП), което въобще не означава задължителен (както беше изяснено по-горе). При тази хипотеза справедливо се посочва, че е необходимо да се създадат възможност за подобни ЗИП-ове и за другите вероизповедания. Тук се появява проблемът с контрола и то не толкова по отношение на православното вероизповедание, колкото на другите вероизповедания. Очевидно за целта в Министерството на образованието и в инспекторатите трябва да се намерят специалисти по ислям, различните протестантски вероизповедания, католицизъм, юдаизъм, будизъм и т.н. Трудна, но не непостижима задача, защото вероятно , на повечето неста в страната ще има желаещи само за православие и ислям. 
 
Евангелизацията винаги е била приоритет на Православната църква, това е нейната мисия в обществото. В момента Православната църква в България не е лишена от възможности за мисионерство, включително и чрез държавната образователна система. Отделен въпрос е как се използват тези възможности и какви трудности има.  
Според мен е крайно време да се елиминират пречките, които съществуват, най-вече в провинцията пред изучаването на този предмет. Вероучението, естествено, е функция на Църквата като Тяло Христово, но няма пречка административният контрол да се осъществява от специално подготвени за целта държавни служители, доколкото в случая държавата просто технически съдейства на Църквата в нейната мисия. Преминаването от форма СИП към форма ЗИП, е наложително, най-малкото за да се придаде по-голяма тежест на този предмет и повече деца (не само в София, но и в провинцията) да имат възможност да го избират. За целта обаче държавната образователна система трябва да бъде обезпечена с материални и човешки ресурси, за да има контрол върху всички вероучителните ЗИП-ове, които ще се преподават. Преминаването към форма ЗИП неминуемо изисква и възможност учениците за изберат предмет, алтернативен на вероучението.  
 
За задължително православно вероучение не може да се говори. То не ползва никого и, доколкото знам, никой сериозно не мисли за това. От друга страна, православното вероучение в училищата не може да е алтернатива на другите форми на вероучение, осъществявани от църквата: неделни училища, беседи, младежки клубве, уеб-сайтове, форуми и др. 
 
На кратко, аз съм за ЗИП-вероучение при равни възможности за всички вероизповедания и възможност ученикът да избере невероучителен предмет. 
 
Важно е също така да се подчертае, че православното веоручение, е мисия на Православната църква, чиято цел на земята е да спасява. Не бива да се очаква от вероучението да реши болния порблем за възпитанието на българската младеж. Вероучението не отменя задължението на образователната система да осигури възможности за физическо, интелектуално и нравствено развитие на подрастващите чрез различни училищни и извънкласни форми. Вероучението не отменя и първостепенната роля на семейството за възпитанието, в т.ч. и православната катехизация и въцърковяването. Положителен ефект то безспорно ще има, но трябва да е ясно, че човек може да е достоен гражданин на България и без да е православен християнин. Ако това не се разбере, и ако вероучението се натовари с някакви несвойствени нему задачи в духа на пиетизма, има опасност преминалите това обучение деца на въпроса "Кой е Иисус Христос" да отговарят: "Един добър човек". Е, от такова вероучение никой няма полза... 
Радослава Желязкова
на 2006-04-15 00:25:41
Ники,прав си.Според мен няма смисъл да обвиняваме различни Институции за положението в което сме.Явно е ,че нещата са зле но не и отчайващи.Бог си има грижата за това кой ще влезе в храма,но г-н Кожухаров е прав казвайки"...та свършихме ли си работата на мисионери-просветници...".Нека всеки си зададе въпроса -Какво направих аз като християнин да привлеча един родител в храма или едно дете в Неделното у-ще?Имам ученици и виждам ,че от ЗИП и СИП полза няма камо ли от задължително вероучение.
свещ.Васил Василев
на 2006-04-18 05:32:55
Нека се предаваме на всеблагия Божий Промисъл,който е силен да доведе всичко до полезен край,въпреки нашите очаквания.
Петър Марчев
на 2006-04-18 09:44:09
Реалити шоуто "Деца-убийци" 
 
Епизод 1.  
Вечер. Две момчета излизат от дискотека. Еднокръвни братя са - на по 17 и 17 години. Очевидно са пили по две бири, защото започват да пикаят пред входа на заведението. Един мъж, около 50-годишен се спира и им прави забележка. Братята си закопчават дюкяните и се споглеждат. Като в слаб уестърн. После започват да ритат отворкото. Докато спре да мърда и да диша. После го отнасят до жп-линията и го хвърлят върху релсите... 
 
Епизод 2. 
Отново две момчета. Не са братя, приятели са. Заедно обикалят след училище интернет-залите, заедно гледат видео: екшъни, ужаси, а когато им падне - и порно. Общо взето, за секса всичко им е ясно. Само дето не са го правили на живо. По-големият се сеща за едно познато 11-годишно момиче. Решават да го примамят в близката гора. Тя обаче се дърпа, заплашва да ги издаде в училище. Млъквай, маце! За да спре да пищи, единият я ръга в ребрата с джобната си ножка. Заравят трупа и се прибират... 
 
Епизод 3. ... 
 
Защо искате да спра, не ви ли харесва този сериал? Ама как - нали си падаме по екшъни, хорър и розови серии? А също и реалити шоуто "Биг брадър" гледаме, макар и с отвращение?.. Е, тогава защо не ви харесва моят сериал? Ами приемете го като ново реалити-шоу - "Деца-убийци". Всичко в него е от истинско по-истинско. Място на действието на първия епизод е Казанлък, на втория - Габрово... Убеден съм, че ще се харчи добре. И ще вдигне рейтинга и на най-провинциалната телевизийка до космически висоти. Освен това, материал има за петилетки напред. Сценарият сам се пише, както е казал класикът: 
 
Епизод 3. 
В Пловдив две 14-годишни момичета удушават своята приятелка. 
Епизод 4. 
В Стара Загора четирима ученици /две момичета и две момчета/ садистично убиват и ограбват 88-годишен старец... 
Епизод 5. 
В Перник 16-годишно момче убива хладнокръвно и разфасова с касапска прецизвост своя приятел... 
Епизод 6. 
В Благоевград абитуриент-каратист коли с кухненски нож своя брат-близнак и майка си... 
 
Сещам се нещо - представяте ли си тези деца до какви хоризонти в бранша могат да стигнат? Горкият Ханибъл Лектър, виждам го като кротко тревопасно агънце в сравнение с тях... 
 
СТИГА! Аз ли казах "Стига"? Аз съм един наивник на средна възраст и вярвам, че нормалните българи, на които им се повръща от бигбрадъри и насилие, наистина сме много. Защото детската престъпност е само върхът на айсберга. Повече от половин век сяхме ветрове - ветровете на атеизма, на войнстващото безбожие. Дойде времето да пожънем бурите на ужасяващата престъпност, безнравственост, мизерия, корупция, наркомания, демографска криза. /И най-голямата илюзия е, че членството ни в Евросъюза може да бъде панацея за тежкоболното ни общество!/ Днес, за съжаление, границата между добро и зло е размита до крайност. А всъщност, меродавните критерии за това що е добро и зло са само едни. Посочени са във вечната книга - Библията. И това е най-важното, първото познание, на което трябва да бъдат научени децата ни - дори още преди да знаят колко прави 2 и 2. 
Честна дума, наистина ми писна в продължение на 15 години да събираме подписки и да очакваме като абсолютни наивници някой да въведе Вероучението като редовен предмет в българските училища! За тези години специалната комисия, занимаваща се с въвеждането на предмета "религия" в учебната програма, направи само това: бяха отпечатани учебници, като Религията стана свободно избираем, а от миналата година и "Задължително избираем предмет". Всъщност, тя попадна в предварително пресметнатия капан на един нашенски "Параграф 22", който гласи: "За да изучават "Религия" децата трябва да имат съгласието на родителите си". Естествено, Вероучението остана последната грижа на майките и татковците, възпитани в духа на "научния атеизъм". По този начин, в 80-хилядната Казанлъшка община в момента няма нито една паралелка по "религия". пардон, има една, в която се изучава "ислям"; а най-безумният парадокс е този, че селският ходжа учи на мохамеданство и две българчета. Естествено, със съгласието на родителите им, "за да не се делят от съучениците си"! Представяте ли си?! 
Точно тази капка преля цистерната на търпението. Смирението е най-голямата добродетел. Но не ка не го бъркаме с овчедушието, с приемането на злото като норма на поведение. Затова тук, в Казанлък се обединихме от един Инициативен комитет. За да поискаме от властимащите НЕЗАБАВНО ВЕРОУЧЕНИЕТО ДА БЪДЕ ВЪВЕДЕНО КАТО РЕДОВЕН ПРЕДМЕТ В БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА! Изпратихме Петиция с това настояване до парламентарната комисия по жалбите. Връчихме я на министъра на образованието. Разпратихме я до Президента, до Премиера, до патриарха... Ефектът, засега, е нулев. 
но ние не искаме децата ни да бъдат възпитавани от улицата, от агресивните филмчета на "Фокс кидс", от чалга-каналите, от циничните простотии на Слави, които се повтарят по обед, за да не би да ги пропусне някое дете, което си ляга преди 22,30 часа. Не искаме техни примери за подражание да стават онанисти, бисексуални и прочие ексхибиционисти от което и да било "реалити шоу". 
Ако и вие мислите като нас, подкрепете ни. Няма да изпращаме есемеси. НЕКА ДА ЗАТРУПАМЕ СЪС СТАРОМОДНИ ПИСМА ПРЕМИЕРА, МИНИСТЪР ВЪЛЧЕВ И ПАРЛАМЕНТАРНИТЕ КОМИСИИ ПО ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА И ОБРАЗОВАНИЕТО. Нека да поискаме, за да ни се даде. Не съм го измислил аз. Казал го е Друг... 
 
Петър МАРЧЕВ
Иво Братанов
на 2006-04-29 18:32:14
Напълно подкрепям доводите на г-н Н. Паунов, че вероучението не бива да се въвежда като задължителен предмет в съвременното българско училище. Ще подкрепя неговото становище с допълнителни аргументи.  
След 10. 11. 1989 г. училищните учебни програми у нас не претърпяха нужната промяна. И днес учениците продължават да изучават различни учебни предмети точно толкова идеологизирано, колкото те се изучавах по тоталитарно време. Справка за това може да направи всеки желаещ, като разгърне например гимназиалните учебници по литература, биология, физика, астрономия и т. н., и т. н. А ето какви са практическите последствия от това. 
Може ли през първия учебен час учителят по вероучение да тълкува Господнята молитва, а през следващия учебен час учителят по литература да преподава Ботевото стихотворение "Моята молитва", където, между другото, четем: "не Ти, комуто се кланят/ калугери и попове / и Комуто свещи палят / православните скотове". Как да си представим, че в рамките на един и същ учебен процес ще се преподават евангелските блаженства и Гео-Милевата поема "Септември" ("ДОЛУ БОГ / - хвърляме бомба в сърцето Ти, превземаме с щурм небето: ДОЛУ БОГ") Трябва да призная, че не виждам как може библейският разказ за сътворението на човека да се съвмести с Дарвиновите възгледи за животинския произход на човека. Нека не продължавам с примерите - макар че, ако е необходимо, мога да посоча още десетки примери и ще направя това, ако се окаже необходимо. И от изтъкнатото дотук обаче е ясно, че съвременното българско училище е изградено изцяло върху атеистични идейни основи. Затова евентуалното въвеждане на вероучение грубо противоречи на цялостната философия на учебния процес - такъв, какъвто той е сега у нас. Подобно противоречие е недопустимо дори и от най-елементарните принципи на педагогиката. И при това не коментирам кое как било по света или в еди-коя си държава. У нас училището е атеистическо - такива са фактите. Разбирам благородните идеи на онези, които препоръчват въвеждането на вероучение, но със своето старание те могат само "да извадят очи, а не да изпишат вежди". Нека да се знае и още нещо - когато човек НЕПРЕКЪСНАТО, ПОСТОЯННО вижда такива противоречия, засягащи най-дълбоките основи на светогледа му, това може да доведе само и единствено да шизофрения. Всеки психолог и психиатър биха потвърдили това.  
Какво да се прави при това положение? Да стоим със скръстени ръце ли? Не, нужно е нещо друго - и това е цялостна реформа на съвременното българско училище. При това реформата не бива да се ограничава с козметични промени, а с промяна на цялостната концепция на училището. Например нека се изучава и креационният модел за произхода на света, а не само еволюционният (както е досега). Тогава вероучението отлично ще се свърже с научния креационизъм и ще има своята научна изява (вярата е свръхразумна, то това не значи, че е неразумна!). Ще се изучава творчеството не само на писатели атеисти (Хр. Ботев, Хр. Смирненски и др.), а и на християнски автори. Тогава и самото вероучение като учебен предмет няма да бъде набор от елементарно запознаване със св. Библия и с историята на св. Църква, а ще се превърне в истинска основа на човешката култура и поведение. Само по този начин вероучението ще се превърне в пълноценен учебен предмет. Впрочем, атеизмът от десетилетия има своето място в българското училище, но не явно (сега няма предмет "научен атеизъм"), а чрез изводите, които се правят по съответните преподавани предмети. Време е да бъде направено място и на вероучението - чрез бавна и добре обмислена реформа на цялостната философия на българското училище. Дано е Божията воля това да се случи!


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kqupp 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски