Не бих се включил в подетата дискусия, но прочетеното в нея досега все пак ме накара да се замисля и да изкажа и своето мнение. Четейки тезата, че Европа е на разума, а не на християнството (на религията, по-общо казано), човек може донякъде да се съгласи, тъй като има някаква логика в доводите на Евгени Дайнов. Четейки за мултикултурализма и за „връщане” на Европа към християнските ценности, човек също донякъде се съгласява, тъй като и тук има някаква логика. То затова в подетата дискусия има привърженици както на едната, така и на другата теза.
След като обаче човек вече е осъзнал и двете тези и търси да проумее по-добре логиката в тях – някъде по-стабилна, някъде по-рехава – той започва да се обърква и да се пита, защо и в двете като че има нещо вярно и в двете има като че нещо невярно. При такива съмнения не му остава друго, освен да се опитва да търси отговори. Които обаче едва ли ще получи, тъй като колкото и хора да пишат по темата на дискусията, толкова „малки истини” и „малки неистини” ще има във всяко мнение. Навярно така ще бъде и с излаганото тук от мен съждение по повдигнатите въпроси. Трябва да признаем, че това е така, тъй като всяка една дискусия, особено пък излагана в писмена форма, има своите ограничения и в нея мислите на човека се изказват само в частична и доста откъслечна форма. Което от своя страна винаги ще предполага някои неща да бъдат схващани като верни, а други като неверни – няма как в писмена форма човек да докаже както едните, така и другите, това обикновено става при устно общуване, а още по-добре по време на конференция или семинар върху дадена тема, където участниците могат по-пространно да изкажат (и съответно да защитят, ако могат) тезите си.
И въпреки риска, който поемам с това писание, все пак решавам да изкажа мнението си, което отчасти е провокирано от съжденията на двамата автори, които в тях стоят на две диаметрални позиции: тази на атеиста (да ме извини Дайнов, ако не е атеист, съжалявам, но не го познавам) и на християнина (проф. Калин Янакиев разсъждава от позицията си на православен християнин).
Мисля, че четящите дискусията разбират, че тезата за „Европа на разума” се основава на твърдението, че светското и секуларното мислене, което се стреми да стои на еднакво разстояние от всяка религия, идеология, пристрастия, настроения, подбуди и т.н., може да регулира отношенията между хората (между обществата) по-добре, отколкото това може да направи една религия. Затова и разумът се обявява за нещо универсално, общочовешко, което може да реши всякакви проблеми на отделния човек и на всички хора едновременно. Четящите също разбират, че „Европа на християнството” се основава на тезата, че тъкмо ценностите на християнството, които векове наред са характеризирали „стария континент”, могат най-добре да регулират отношенията между хората (както това е бивало столетия наред) и да преодолеят днешния мултикултурализъм и постмодернизма. Това, разбира се, е малко опростена версия на изказаното от двамата автора, но си мисля, че това е най-важното в техните тези.
Що се отнася до „разума”, то едва ли трябва да се доказва нещо, което е очевидно: разумът никога не е могъл правилно да регулира отношенията между хората и обществата – нито в миналото, нито сега, нито пък ще направи това в бъдещето. Просто защото „разум” като някаква проява на обществено битие (група от хора, общество, държава, идеологическа надстройка и т.н.) никога не е съществувал. Нито отделният човек винаги е разумен, нито пък състоящото се от отделни индивиди общество е разумно. По-скоро е обратното: почти всички значими събития в историята на човечеството са били преломни за обществата, защото в определен момент е надделял не разумът, а чувството, емоцията, страстите и желанията, егоизмът, себичността и т.н. – т.е. долните човешки въжделения. Те всичките могат да бъдат изразени с една дума: интерес. Всеки отделен човек е воден от личния интерес, и обществата като цяло са водени от собствените си интереси. Разбира се, има и други движещи сили в човека и в обществата, но тук посочвам интереса, тъй като той е една от главните двигателни сили както на разрухата, така и на прогреса в историята на човечеството.
Естествено, надявам се, че говорещите за „разума” не бъркат тази човешка черта с рационалното в човека – рационалното мислене и „разумът,” за който се говори, са две различни неща.
Ето защо си позволявам да твърдя, че Европа (както и която да е обществена формация) не може да бъде на разума. Нито пък има такава рационална сила, която по логичен начин да убеди членовете на едно общество в разумността на онова, което „деятелите” й проповядват. Защото както отделни хора, така и групи от хора, организации, държави, идеологически формирования и т.н. имат (и винаги са имали) конкретни интереси: политически, военни, териториални, религиозни, етнически, и за каквито още можем да се сетим.
Във връзка с втората теза трябва да кажем, че Европа вече не е и християнска и този факт от една страна се признава гръмогласно, а от друга той буди носталгия у мнозина, особено що се отнася до нравствените ценности на християнството, които Европа била загърбила. Изразът „Европа загърби християнските ценности” най-често се изказва от християни, които съжаляват за все по-светската ориентация на континента и желаят „връщането” на християнството в Европа. Желаят го, без да осъзнават, че и самите християни (макар и не всички) загърбиха ценностите, които евангелието проповядва, т.е. загърбиха ценностите, които те самите проповядваха или изповядваха (т.е. живееха с тях). Разбира се, не трябва да отричаме факта, че и днес не са малко онези, които продължават да живеят на основата на християнските ценности.
Същевременно трябва да се каже, че Европа не е континент, чието днешно състояние е резултат от някакво движение на многокултурността и на културния егалитаризъм. Нито пък, „увлечена от вихъра” на този егалитаризъм Европа е започнала да руши християнския „свод” на ценностите. Нито пък че съществува движение, „което нарекло себе си постмодернизъм, мултикултурализъм” и т.н. Онова, което съществува, е говорене и писане за постмодернизма и многокултурността, а не движение. Тези две явления не се породиха, защото се бе появило движение, което ги е наложило на някого, а те се появиха в хода на промяна на общественото съзнание на хората и на техния живот след двете световни войни и разрухата, която първата половина на двадесети век донесе на народите по света. Т.е. те са следствие от конкретно развитие на обществата, които промениха както самите себе си, така (и преди всичко) и нравствените ценности, върху които се градяха обществата в предишните десетилетия и предишните векове (в случая – християнските, когато говорим за Европа).
„Новите” явления в обществения живот бяха наречени постмодернизъм и многокултурализъм, като промененото съзнание на народите вече започна да схваща, че няма абсолютни истини, а всяка истина е относителна, ограничена и временна, че няма ценности на религиите или на светския човек, които да са общовалидни (т.е. за мен едни са валидни, но за друг те не са, както и обратното – валидните за други хора ценности не са валидни за мен). Тази промяна на мисленето се описва, говори се за нея и на нейна основа дори се вземат решения от правителства и различни други „сили.” Но движение „многокултурализъм” просто няма – има факти от живота на обществата, които днес са станали очевидни и нещо повече – не могат да бъдат преодолени (т.е. вече не можем да върнем обратно „едно-културализмът”).
Не трябва да пропускаме и факта, че „многокултурността” е рожба също така на разпадането на колониалната система (която християните бяха създали) и изключителната миграция на милиони хора от Юга на планетата в нейния Север. Затова днес в почти всички страни от Европа живеят хора с различна култура, различна религия, различна идеологическа нагласа, различни виждания за света и за самите себе си. Никой обаче в Европа не създаде движение, наречено „мултикултурализъм”. Нещо повече – може дори да се твърди, че такъв не съществува. Онова, което характеризира днес народите, е „свободата” – да живееш, където решиш, да правиш, каквото решиш, да влияеш, на когото решиш, и т.н. Това в някакъв смисъл на думата е „мултикултурализъм” – схващане на свободата като слободия и упражняване на тази слободия в живота на отделния човек и на обществата като цяло. Разбира се, има и закони и хората в отделните общества (особено в Западна Европа) искат или не искат ги спазват. И по такъв начин целият този конгломерат от отношения може да бъде наречен „многокултурализъм;” разбира се, схващането му като сбор от много култури, или пък проповядването му като нова ценностна ориентация на Европа, също може да се схване като някаква нова идеологическа формулировка. Но да не бъркаме едно явление, породено от процеси, с движение или съзнателни усилия.
Онова, за което светските сили в Европа настояват, е спазването на правата на всички групи хора в едно общество – както в отделните европейски страни, така и в Съюза (а така и навсякъде по света, според тях). Те проповядват премахване на дискриминацията по отношение на която и да е черта на човека и на човешкото общество: раса, религия, полова принадлежност, език, цвят на кожата и т.н. Онова, което Дайнов нарича разум, в действителност е стремежът на едно светско управление (т.е. властта в отделните европейски страни и в Европа като цяло) да регулира отношенията между хората по начин, който да създава равни условия на всеки човек за изява на неговите заложби (и присъщи нему черти) и на чертите и особеностите на цели групи от хора или пък „общества” (както например европарламентът се опитва да премахне дискриминацията срещу хомосексуалистите).
Управляващите в Европа са стигнали до мисълта, че единствено светското управление може успешно да отстои на еднакво разстояние от всички други идеологически стремежи, било политическо-идеологически, било икономическо-идеологически, било религиозно-идеологически – за днешна Европа всяко едно друго управление, освен светското, би било пристрастно и би защитавало интересите само на хората, изповядващи неговата идеология (както например е било в християнска Европа, или както бе идеологията на комунистите, или каквато е идеологията на ислямските страни, или каквато и да е друга „идеология” – надявам се, че четящите разбират какво се има предвид при употребата на тази дума). Та тази „мисъл,” до която са достигнали европейците, не е „разум,” а по-скоро лутане, търсене на възможности да се направи съжителството на хора и на „общества” с различни черти и наклонности в еднаква степен търпимо и толерантно, при което всеки да уважава различието в другите. Лутането и търсенето на изход от едно положение не може да бъде разум, то е по-скоро отчаяние. Търсенето на възможности за спазване на човешките права и за премахване на дискриминацията не е „културен егалитаризъм,” а стремеж за излизане от духовна криза на основата на някакви изкуствени уравнителни предписания, които, видите ли, трябва да се отнасят до всички хора; никаква културна компонента тук няма, нито пък уравниловка (егалите), като тази, която например комунистите проповядваха.
Европейците желаят също така всяко едно управление (всяка власт) в европейските страни да постави хората в еднакво отношение към закона. И мнозина считат това за правилно. Който нарушава закона, той бива наказван, който пък го спазва, работи за благото на обществото, толерантен е към другите и положението на мирното съвместно съществуване на хора с различни интереси го устройва, той съответно не подлежи на ударите на закона. Проблемът на съвременните европейски законодатели е този, че те поставиха (или се опитват да поставят) за закон определени нравствени ценности, които да бъдат спазвани от всички. Така наречените „права на човека” са една малка част от проповядваните днес ценности, които видите ли са задължителни за всяко човешко общество, което съществува на тази земя. Самите европейци като че не забелязват, че отново отделни интереси на личности или на обществени групи водят дебата за бъдещето на континента, а не безпристрастното придържане към някакви изкуствени закони или ценности. Някои дискусии в европарламента и някои негови решения, особено от последните две-три години, ясно показват, че често в тях става въпрос за борба на интереси.
Трябва да се каже и това, че никога в Европа не е имало консенсус по посочените от Янакиев четири „съгласия” – нито по времето на Просвещението, нито преди него, а още по-малко след него. Онова, което е имало тогава, са били съперничество, войни, оформяне на нациите и на националните държави, империализъм и колониализъм (който, да забележим, се осъществяваше от християни), упражняван върху народите на Азия, Африка и Латинска Америка. Самото християнство тогава е воювало – както срещу „външни”, така и помежду си. Поради това не можем да говорим, че „този консенсус… бе силно разклатен от втората половина на миналия век” – ако и да говорим за някакво разпадане на такъв изкуствен християнски консенсус, то това е станало още по време на Реформацията, а не през втората половина на миналия век, т.е. по време на разприте между самите християни.
Не трябва също така да мислим, че е имало една Цивилизация (както се твърди), т.е. християнска цивилизация. Макар подобни съждения и да се срещат в научни публикации, исторически те просто не са верни. Общоизвестно е, че християнството никога не е било единна (една и съща) религия за всички християни и макар то и да е било отличителна черта за много народи по света, отделните християнски изповедания не са съставлявали една цивилизация, тъй като разликите между тях са толкова значими, че се стига до противоречия, при които едни християни не признават други християни за вярващи в един и същ Иисус Христос. Не можем да говорим и за християнска цивилизация и поради фактите на гонение на инакомислещите (когато през миналите векове нехристияни са били преследвани), поради инквизициите, войните на едни християни срещу други християни (включително войни на християни срещу православието), и т.н. – това не може да се нарече цивилизация.
Затова трябва да се запитаме: като говорим за „връщане” на християнството в Европа, кое християнство имаме предвид, православието ли, римокатолицизма ли, протестантизма ли или нещо друго? Ако говорим за православието като истинско и най-близко стоящо до древната апостолска Църква, тогава, като изключваме другите две големи изповедания, следва ли да признаем, че само „православната цивилизация” е християнската цивилизация? Ако признаем друго християнско изповедание, тогава трябва да посочим защо тъкмо то е представителят на християнството, а не другите две. Ако пък говорим за християнството в абстрактна форма (т.е. онова идеално християнство, което трябва да съществува в ума и сърцето на вярващите според откровението на Свещеното Писание и Свещеното Предание), тогава не лъжем ли себе си, като наричаме християнство нещо, което никога не е имало място в живота на вярващите? А ако говорим за „новото” християнство, което може би ще се появи като отговор на съвременните търсения на християните за връщане към организацията и вярата на древната апостолска Църква (както някои твърдят), то можем ли да кажем какво ще е това „ново” християнство?
Накрая ще посоча, че всичко написано по-горе, особено споменаването на недъзите на християните (а не на християнството като вяра в Христос и като дела на вярата), е написано с болка, тъй като и аз като християнин особено добре разбирам собствените си недъзи, недъзите на другите християни и разбира се недъзите на другите, които воюват срещу християнството. И мен като християнин понякога ме обхващат мисли за връщане на „изгубения рай” (какъвто никога не е имало, с изключение на този на прародителите), т.е. на християнските норми на живот, на истинската вяра в Христос и добродетелния начин на живот на основата на тази вяра. Но същевременно като наблюдавам редица обществени процеси в света, се убеждавам, че старото време няма да се върне и че онова, което е изтекло, няма да потече обратно; т.е. едва ли ще видим християнството във вида му, в който бихме искали, по-скоро ще видим още по-яростно настъпление срещу него. Но ние знаем, че това има да дойде, защото Писанието ясно ни говори за него, а Писанието е истинно. Макар че трябва да правим опити да върнем в живота на обществата християнската нравственост (и не само опити, а трябва да се борим, доколкото можем, и разбира се – с мирни средства), в същото време трябва да укрепваме себе си във вярата (съвместно с другите вярващи около нас) и да бъдем готови за изпитания, защото такива ще има. И който устои докрай, той може да получи Христовата награда.
Редица християнски организации, както у нас, така и в Европа, от доста време насам ратуват за по-широко и по-успешно участие на християните в политическия живот на отделните държави, а също и на Европа като цяло, та гласът на християните евентуално да бъде чут. Но ние не участваме. Ние сме добри в богословието си, в хвалбите си каква древна и истинска Църква сме, в порицаването на недъзите на другите, и т.н., а запитваме ли се колко сме добри във вярата си? А ако сме добри в нея, доколко търсим възможности гласът ни да бъде чут от онези, които вземат решения вместо нас. А те ги вземат вместо нас, защото ние не сме там, където тези решения се вземат. Повече от ясно е, че никой днес не си прави илюзията, че „многокултурализмът” в Европа като явление ще бъде преодолян, че хората с различни културни наклонности в една държава могат да бъдат изгонени там, където е родината на тези наклонности (както редица националистически партии в европейските страни настояват), че някакъв си „разум” ще спаси Европа, и т.н. При сегашната ситуация на стария континент християните трябва да търсят възможности да облагородят неговата изключително разнопосочна „култура” (по-скоро – конгломерат от стремежи за удовлетворяване на интереса), така както евангелието е облагородявало редица други култури по света в хода на неговото разпространение и на мисията на Църквата. Същевременно ние като християни трябва да отчитаме и факта, че и много други „заинтересовани” сили (атеисти, други религии, войнолюбци, политикани и т.н.) също се стремят да наложат вижданията си върху една обществена група или върху цели общества. Въпросът тогава се свежда до силата на примера и на убеждението: ако ние като християни можем да покажем високата си християнска нравственост и вярата си и да убедим другите, че само на тяхна основа едно общество може да бъде общество на братството, разбирателството и мира (освен, разбира се, и на любовта – първо към Бога, сетне към ближния), тогава може би с нещо ще променим днешната тенденция за налагане на светските виждания на управниците върху всеки и върху всички. Ако ние не можем да покажем висотата си, то изглежда не трябва да се оплакваме от низкото положение, в което сме поставяни.
