(Плач Йеремиев 3:19)
На светлата памет на проф. Славчо Вълчанов,
с когото ни свързват семинарски и студентски години
и служение на родна Църква и боголовие
В безчислени образи шества страданието по света. То обезобразява, убива, сломява или пречиства, и в човешката Голгота дава ново, непознато виждане за света. Като вопъл от сърцето се отправят вечните въпроси: Защо, Господи, ме наказваш така жестоко? Защо е тази неописуема мъка по света? Защо е това чудовищно зло, чийто смисъл никой не може да проумее? Има милиони и милиони, безкрайно дълбоко и лично изстрадани „защо”, които в изблик на дълбока скръб се отправят нагоре към небесата, към Бога, Който държи в ръцете Си съдбините на света.
Въпросът за страданието обаче остава открит, нерешен и надхвърлящ пределите на рационалното познание. В никоя философия няма отговор на тоя проблем. Страданието е като Божи вестител, който разкрива колко беззащитен и раним е човешкият живот. И все пак защо постоянно Бог го допуска да поразява безмилостно жестоко и светци, и праведници, и грешници – всички обект на Неговата безгранична любов?
Метафизичното бреме на теодицеята за злото и страданията в света е проблем на спекулативните теоретични конструкции, но това не означава, че той не присъства и в религиозното съзнание. Напротив. Именно в християнството проблемът за страданието се поставя с най-голяма и изключителна суровост и острота.
Ето защо, когато вярващият отправя духовен взор към Христовото Разпятие, той вижда в свещен трепет как страдащата Божия Майка и любимият ученик на Иисус, св. Йоан Богослов, изживяват в подножието на Голготския Кръст най-горчивите последни часове на Сина Божи на земята, когато Бог е оставил Своя собствен „възлюбен” Син да претърпи смърт, и то смърт, пълна с позор и ужас. И не само това. Още в зората на Църквата най-верните последователи на Христос, апостолите, също загиват от мъченическа смърт. По нататък в Божественото Предзнание се вписват още много столетия, изпълнени с тежки кървави преследвания срещу християните и много милиони изповедници и мъченици загиват и до днес в името на истинната вяра в Христос като Син Божи, Изкупител и Спасител на света. Това са исторически факти и никой не би могъл да твърди, че нашата религия разтваря суровия проблем за страданието в някакво измамно самоуспокоение. Не! Върху най-високия връх в християнската история на спасението стои отвесно Кръстът и на него виси страдащият и умиращият Бог. Към този най-тежък Кръст, който някога Човек е носил, и към Този, Който е разпнат на него, се отправя не само от саркастичните богоотрицатели, но и от честно питащите вярващи, викът: „Ако си Ти Син Божи, защо страдаш? Защо не слезеш от Твоя Кръст?”. Но Подиграваният и самоунизил се Син Божи не слезе от Своя Кръст. В апогея на страданието Си Той не отговори с поразяващата сила на чудото, за да покаже, че всяка вселенска стихия е подвластна на Неговото Божество. Напротив. Тъкмо във върховния момент на мъката Си Богочовекът почувства в най-съкровените дълбини на човешката Си природа цялата безмерна тежест на страданието и извика: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”. Спасителят нито напусна Голготския Кръст, нито го преломи с безграничната сила на Своето Божество...
Така библейският Бог на Откровението, въпреки че е възприеман като „върховно Благо” и „вселюбящ Отец на всички човеци”, не желае да отмени страданието; най-малко не иска по принцип и изобщо да го свали дори и от тези, които вярват в Него и себежертвено Му служат. И когато се търси отговор на въпроса „защо има страдание”, Самият Спасител дава много точен и конкретен пример от земния Си живот. В Евангелието на св. Йоан Богослов има разказ, преплетен най-тясно с проблема за страданието: „Иисус видя един човек, сляп от рождение. Учениците Му Го попитаха: Рави, кой е съгрешил, тоя ли или родителите му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху него” (Иоан 9:1-3). Тогава Христос със силата Своето Божество дава зрение слепородения.
Невъзможно е да се каже нещо по-дълбоко по проблема за страданието, отколкото изразеното във фразата, че страданието в света е за да се явят делата Божии. Тук въпросът „Защо?” е разтворен в друга визия: „За какво, с каква цел…?”. И в случая по отношение на страданието няма по-точен и сполучлив смисъл от този, освен на мястото на безплодното „Защо?”, на което никой не може да отговори, да се постави неизмеримо по-ценната нравственна проекция: „За какво, с каква цел?”.
Естествено, това не решава напълно въпроса, защо има страдание и защо то сполетява една или друга личност, Това знае само Бог и „Неговите неизследими пътища и съдби” (Рим. 11:33) едва ли ще ни се открият поне отчасти в този живот. Достатъчно е обаче да знаем за какво ни е дадено страданието: „Делата Господни трябва да се явят върху нас”.
Трябва да се гледат фактите в очите. Божията величествена воля е приела страданието в Своя план за домостроителството на света. Като извлича поуки и от страданието, и от радостта на живота, човек търси истинския смисъл и цели на своето съществуване и само възгорделият се грешник би си въобразил, че е способен без Божия помощ да вникне в „тайната на беззаконието” (2 Сол. 2:7).
Не би ли могъл Бог да създаде друг, по-щастлив свят? Може би е възможна някаква хипотетична действителност, в която Божии създания да живеят в безоблачно щастие и да водят напълно бегрижен и радостен живот. Върху нашата Земя обаче, Богу е било угодно да направи страданието пробен камък за истинското съдържание и достойнство на човека. Бог допуска за човечеството достатъчно страдания, за да се твърди, че тоя свят е като „долина на плача”. Всеки тежък удар на чука на Божието изпитание, под който длетото на страданието прониква дълбоко в душата, обогатява образа Божи с още една черта на душевна красота, нравственна чистота, дълбинно прозрение, благост, вътрешна свобода – с една нова стъпка по пътя на богоподобието. Величието на човека се състои в това, в какво той се превръща при осмислянето и излизането от пропастта на своята лична страдалческа криза и изпитания.
В това отношение няма нищо по-велико от саможертвата на Сина Божи, Който Сам приема страданието, за да научи всички Свои последователи и те да го понасят и побеждават. Той не остана над страданието в някакви олимпийски далечини и не го отбягна. Мъжествено и с отворени очи отиде Иисус в Гетсимания към мъченическа смърт, като знаеше предварително за страшните часове на изтезания, които щяха да последват. Той не мина покрай страданието в позата на стоическа неподатливост, в привидна душевна непроницаемост, но в истински човешки смъртен страх, който из основи разтърси Неговата човешка природа, и причини на челото Му гореща пот, която „беше като кървави капки, падащи на земята” (Лука 22:44). Синът Човечески не обяви страданието за нищожно. Плесниците по Неговото лице, бичуването, увенчаването с трънения венец, разпятието, мъчителната жажда от постепенната загуба на кръв, видът на Неговата Майка, измъчвана от душевни болки, подигравките на враговете Му, споменът за целувката на Юда и отричането на Петър, неописуемата духовна самота – всичко това са прекомерно реални неща, за да се обявят за неосезаеми. И най-дълбокото, което може да се каже за страданието на Сина Човечески от горестно изживяната човешка позиция, гласи: „Той беше послушен до смърт, и то кръстна смърт” (Фил. 2:8).
Да бъдеш послушен означава да бъдеш в пълна хармония с волята на Бога. Всеки се моли пред ужаса на страшните страдания: „Отче мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша”. Но никой след това не би могъл да прибави нещо така дълбоко и искрено изстрадано като думите: „Нека бъде не Моята воля, а Твоята!”. От съгласието между Божията и човешката воля израстват непоклатимата твърдост, сигурност и преданост в Бога, които вярващият преживява пред лицето на страданието. Това не е упоритостта на Прометей, защото тя е проява на безпомощния бунт. Не с Прометей да се мислим приковани върху съдбовната скала е най-висшето призвание, но с Разпнатия на Голготския Кръст. Не в мъжеството на Прометей, не в стоическа апатия, не в будистката нирвана, не в епикурейския максимум на изживяни удоволствия и наслаждения, се крие разрешението на проблема за страданието, но единствено и само в оная преданост към Божията воля, която е немислима без саможертвения героизъм на една човешка душа, която е станала широка, голяма и зряла, за да приеме света с цялата му противоречивост от преходна радост, несигурно щастие и жестоки съдби.
Отправеният нагоре поглед към Кръста изисква ясен духовен взор, ако трябва да се разбере истинският смисъл на думите на св. апостол Павел: „Разпнах се с Христа и възкръснах за нов живот и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:19).
Дълбока символика като богословие на страданието има в една древна църковна легенда, според която малка безпомощна птица долита до страшната кървава корона на Голготския Мъченик и се мъчи да изтръгне с човчицата си тръните от челото на умиращия на Кръста Спасител, при което перата й се обагрят с кръвта на Богочовека. И когато усилията на птицата се оказват напразни, тя застава до трънения венец на Иисус и запява за утеха на умиращия Син Божи дивна песен.
Има ли нещо по-велико, ако и човек също така би могъл да превърне страданието си в песен и да бъде като Божията птица на Христовото Разпятие, проникнат от свещена възвисеност? Като възпява и побеждава страданията си, да ги понася и да ги приема в своята богоустеменост заедно със Самия Спасител на света като изкупление за греха. Много ли е жестоко това? Нещо свръхчовешко ли се изисква? Страданието не е така непоносимо за този, който създава своята обител у Бога и не остава при трагичнана безизходност на своите тръни, но смело прибягва до трънения венец на Божия Син, като знае, че той животвори всеки, възпяващ в страдания Неговото Божество.
„Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния; но вие ще умрете като човеци” (Пс.81:6-7). Величието на милионите мъченици и на загиналите за истинната вяра Христова обаче, дава нов смисъл и тълкувание на псаломските слова, за да кажем: Те живяха като простъсмъртни, но умряха за безсмъртие и за живот във вечността.
Те са, които идат от голямата скръб.
В апокалиптичното видение на св. Йоан Богослов тези праведни страдалци в чисто бели одеяния предстоят и служат пред Престола на Всевишния, защото в мъченическото си свидетелството и страданията за правата вяра „те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца…”.
„Те са, които идат от голямата скръб” (Откр. 7:14).