Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

Първото, което о. Ипомоний забеляза, беше чувалът. Голям, червен, пълен чувал. Беше станало време да си тръгва от храма след вечернята и, като провери дали няма забравена някоя свещ или крушка, сега бързаше да намери точния ключ за вратата, слушайки как бибкането на СОТ-а отброяваше 30-те секунди преди активирането на алармата. Тъкмо понечи да прекрачи прага, когато се натъкна на чувала пред входа. Докато в недоумение го гледаше и се чудеше какво да предприеме, сигналът започна да става учестен и прекъснат, което означаваше, че остават само 10 секунди. Инстинктивно се върна да набере кода и да я изключи, че ако се задействаше, не му мърдаше още половин час – да я деактивира, да изчака пристигането на патрула, да изчака да огледат навсякъде около храма (стандартна процедура), а ако беше някой новобранец от дежурния екип, и протокол щяха да искат да се пише...

Обърна се отново и тогава го видя и него – Дядо Ко..., човека, който по всяка вероятност и обикновена логика беше собственикът на чувала. Изглеждаше точно като на картинките – с червен костюм, ботуши и голяма бяла брада. Усмихна му се с онази обезоръжаваща приветливост, с която в рекламите на безалкохолната напитка подаваше бутилката на някое възхитено хлапе. Само дето не му намигна съзаклятнически.

- Извинете, аз да не ви стреснах? – попита, да го наречем, Дядо Коледа.

- Не, аз... аз щях да..., не, просто не очаквах вече да дойде някой в храма.

- Да, то и аз, така да се каже, малко случайно дойдох. Макар че, нали, в живота случайности няма, така да се каже. В по-общ, философски смисъл.

- Ами... заповядайте, щом вече сте тук. Добре сте дошли! – опита се да прецени ситуацията отецът. – Мога ли да съм Ви полезен с нещо?

- Да, аз всъщност затова дойдох. Малко е необичайно, но мога ли да Ви помоля да оставя чувала тук – само за през нощта. Утре рано сутринта ще дойда да си го взема. Ей тук, например, в килерчето при свещите. Виждам, че има и други чували там.

- Ами, не знам. По принцип нямаме такава практика. Това там са дрехи – от една дарителска кампания. Временно са тук. Другата седмица има организиран транспорт – да стигнат до хората, за които са предназначени.

- Разбира се, разбира се. Аз още като отворите утре сутрин, ще мина да го взема. Няма да пречи. Обещавам! Наистина се налага. Няма къде другаде да го оставя. А тук и СОТ виждам, че имате...

- Хм... Извинете, ако въпросът е нетактичен, но... какво има в този чувал? – погледна подозрително о. Ипомоний. Цялата тази работа изобщо не му харесваше.

- Как какво?! Подаръци! За децата.

- Вижте, господин..., господине. Не че съм подозрителен, но просто не Ви познавам. А напоследък има доста случаи на кражби от храмовете. Ще Ви помоля или да си вземете чувала, или ще бъда принуден да се обадя на полицията.

Отец Ипомоний наистина се чувстваше неловко. От една страна - цялата тази абсурдна ситуация, от друга - недоумяващият добродушен и невинен поглед на стареца, появил се от нищото... Беше объркан.

- Но защо полицията?! Нали Ви казвам – само за през нощта, – убеждаваше го настоятелно Дядо Коледа. - Чувалът ми е много тежък, не мога да го нося повече. А не мога да допусна да изчезне някой от подаръците за децата. Те ще ги очакват.

- Вижте, казах Ви вече. Ако се опитвате да хитрувате...

- Но аз Ви казах истината – чувалът е пълен с подаръци за децата.

- А вие сте Дядо Коледа, нали?

- Да, аз...

- И сте дошли с шейна, теглена от елени, прелитайки половината свят. При това около седмица преди Рождество. Вероятно заради часовата разлика. Хайде, вземете си чувала, моля Ви, и...

- Не, чакайте, отец, чакайте! Каква шейна, какви елени?! Дойдох от читалището, на съседната пряка. Трябваше да има тържество, на което да раздам подаръците, но го отложили за утре, защото половината от децата днес били на ски училище. Само че на мене никой не се е сетил да ми каже. Взех чувала от детската градина и дойдох, а тук – заключено. Портиерът си е тръгнал. А и в градината вече няма никого, не мога да го върна. Да го размъквам до вкъщи през целия град, не върви. То достатъчно, че аз ще трябва да се движа в тези одежди... Та, викам си, ще помоля да го оставя в храма – къде по-надеждно място за чувал с детски подаръци?...

- Ами защо не започнахте още в началото с това, а така – с чувала напред. – успокои се отецът. – Всъщност, вие сте ми много познат от някъде. Нямам предвид артистичния Ви образ, разбира се...

- Е, ако сте ме познали, това наистина може само да ме ласкае. Аз по телевизията много не съм се появявал. Бях 30 години артист в Родопския драматичен театър. Само че театъра го закриха, мене ме пенсионираха и ето ме... С една минимална пенсия – за никъде. И понеже за пенсионирани артисти, както се сещате, никой не е приритал, като открих, че приличам на Дядо Коледа, си поддържам този вид целогодишно – неудобно е малко лятото в жегите с тази брада, но наближи ли Коледа, винаги съм затрупан от ангажименти. „Вие, казват, наистина сте досущ като Дядо Коледа!“ И така – по училища, детски градини, читалища, молове, парти-центрове... Ден година храни! Но то още една седмица е това, де, после вече... суша. Ходя аз и по „кастинги“, не стоя залудо, ама освен веднъж да играя старец, който си изпуска бастуна на тротоара, докато главния герой го преследва въоръжена банда, за друго не са ме взимали. А имаше едни 10-15 години, в които в театъра само главни роли съм играл!  На по 4-5 биса сме излизали...

- Дайте да Ви помогна с чувала, – прекъсна потъналия в спомени артист отец Ипомоний. – А, той тежичък!

- Тежичък е. Днешните играчки или трябва да са големи, или скъпи. Колко таблети, игри и смартфони съм раздал тази седмица – половин супермаркет ще се напълни, – усмихна се старецът, докато двамата със свещеника наместваха чувала в килерчето.

- Да Ви предложа един чай да изпием, преди да тръгнете. Заповядайте в канцеларията, – покани го о. Ипомоний. Симпатията му към този човек все повече нарастваше.

- О, благодаря! С удоволствие! Не толкова за чая, колкото няколко думи да поразменим. Знаете ли, отец, не съм ходил на църква от много време. Е, като изключим на празник, по някоя свещ като вляза да запаля. А в детството ми беше различно. Особено по това време, на село, като наближи Рождество, като се съберем всички в дядовата къща... Полска работа вече няма, цялото домочадие си е у дома, ние, децата, играем навън на снега, мама, лелите и баба стягат гозбите за празника... – размечта се отново старецът...

Отец Ипомоний отново напълни чашите от запарения чайник. В последните минути неговият събеседник се беше умълчал, потънал в спомените си.

- Вие, ако мога да попитам, покрай децата, като общувате с тях, как мислите – дали знаят нещичко и за Рождество Христово? Аз, разбира се, познавам децата на нашите енориарши, но те не са чак толкова много.

- Да Ви кажа, отче, напоследък имам чувството, че и родителите им много малко знаят. И, което е по-лошото – не че не знаят, ами не ги  вълнува. А то, ако родителят не разкаже на детето, кой? Бабите и дядовците далече, учителите внимават да не си навлекат някакви проблеми с началството или Инспектората. Ако им говорят за Христос, може да ги накажат. Виж, ако си пишат писмата до Дядо Коледа или си рисуват картички, всичко е наред. Преди поне суровачки правеха, ама и с това вече няма кой да се занимава – показват им ги на таблетите в училище... В МОЛ-а са направили сега макет на Витлеемската пещера – с истински агънца, радват им се децата, галят ги, снимат се с тях, но защо са там, какво символизира това – никой дума не отваря. Снимат се и бързат да хванат промоциите... А то сега от пиле мляко да искаш – всякакви чудесии. Ама докато купиш едно, и то излязъл новият модел. И какво се получава – и децата недоволни, че приятелчетата им го имат, а те не, и родителите им, че не могат да им насмогнат. Гледам ги, вместо да са радостни покрай празниците – едни изнервени, забързани, припряни... Има нещо много сбъркано във всичко това – в днешно време хората се интересуват само от даровете на влъхвите, а за родилия се Младенец не им остава време нито да чуят, нито да си спомнят, нито да се замислят... Много мога да Ви разказвам аз, нали ги наблюдавам тия неща всяка година като наближат празниците, ама да не Ви занимавам, че и без това заради мене доста окъсняхте. Хайде, довиждане, утре рано ще дойда за чувала...

- Довиждане! Ще Ви чакам. И не само за чувала. Идвайте по-често, винаги когато пожелаете! – изпрати го о. Ипомоний, като продължаваше да гледа след отдалечаващия се в мрака старец в червен костюм, ботуши и бяла брада...


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9dwqp 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж