Живея в САЩ вече 8 години и колкото и чудно да звучи, станах православен вярващ именно тук. Това е и причината да познавам доста американци, достигнали до православието. Повод да ви пиша е статията, озаглавена „Българите в Чикаго може да изгубят църквата си”. Не живея в Чикаго, нито знам за проблемите там, но това, което ме накара да пиша, е, както се казва в статията, „постепенно едната от двете български православна църкви в Чикаго ще бъде асимилирана и американизирана”, като тук в американизирана се влага несъмнено негативен смисъл. За менe е страшно да държим църквите си затворени в етноса си, дори и когато те са далече от България, да правим от Църквата Христова етно-клуб и да забравяме напълно, че в Христа няма юдеин, нито елин, да мислим не как да достигнем до хората около себе си, а напротив, да ги изолираме и да не ги допускаме до себе си, да пропускаме възможността за благовестие.
Този страх, че ще изгубим нещо „наше” като Църква, е нездрав страх, нямащ общо с Христовото учение. Познавам болката на много американци, познали истината, които тропат и тропат на вратата на Църквата, била тя българска, гръцка, сръбска, руска или румънска, но срещат стена от етнофилетизъм до болка. Нима доскоро не роптаехме срещу руснаците за това, което правят в „руската” църква в София, как така сега сме от другата страна, лицемери ли сме или обичаме Христос и Неговия образ във всеки човек? Църквата проводник на етнически интереси ли е или Кораб, който спасява?
Разбира се, не отричам нуждата от това, българите да бъдат обгрижвани, но това, което се случва в Америка, е нещо друго и то се нарича етнофилетизъм, който е капсулирал Църквата и я е лишил от нейната спасителна мисия. За щастие мога да кажа, че има много примери за това, как хора, идващи от цял свят, намират спасението си именно тук, в православието в Америка, и мисля, че ние, българите, които сме минали през подобни проблеми през 19 век в спора си с Вселенската патриаршия, трябва, ако не първи, то поне да бъдем от тези, който ще подкрепят автокефалната Православна църква в Америка, не само защото отговаря на всички условия, а защото така е редно, също както беше редно във възрожденска България българи да са свещеници в градовете с българско население, а не гърци.
А колкото до малцинствата и обгрижването, то където има любов, там има и разбирателство, има много начини и това да се реши. Докато има „моя църква”, „твоя църква”, нещата няма да вървят, а житото е побеляло и готово за жънене, но няма работници. Нека всички заедно да се помолим на Господаря на жетвата да прати работници на жетвата, а пък и от хамбари има нужда.
