Мобилно меню

4.9777777777778 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (45 Votes)

6aranНаближаваше Никулден и, както си беше традицията, о. Ипомоний се отби до рибарския кей на реката да купи някоя рибка за празничната трапеза. То напоследък толкова и се хващаше нещо, рибарите стояха повече в кръчмата, отколкото в лодките, спомняйки си с носталгия за едно време, когато с едно влизане по две-три мрежи вадеха, а сега ако една-две рибки случайно се излъжат да се хванат, деня го брояха за добър.

Но за късмет на свещенослужителя този път се улучи да имат шаран, пресен, уловен (както го увериха) преди има-няма час, а и за добър берекет го счетоха да го продадат на отеца, та сега той се прибираше с 2-3 килограмовото парче. Ако беше от развъдник, щеше да е много тлъст, ама този беше речен – плувал на свобода из речната шир и беше идеален да се облече в празнична одежда от хрупкава тестена коричка, в компанията на лучец, орехи и няколко тайни подправки, наследени от семейните рецепти...

Като се прибра, о. Ипомоний временно го сложи в един леген с вода на балкона, докато прецени дали е по-добре да го съхранява за няколко дни в хладилника или във фризера. И като се съживи онази ми ти риба, като започна да плиска водата – направи всичко в пръски. „Ха, че той наистина бил пресен-пресен”, помисли си о. Ипомоний след първоначалното стъписване. „Взех си беля на главата с жива риба! Сега какво да го правя? Чакай поне малко трохички да му надробя – и то е живинка”. Отчупи от хляба един комат и започна да дроби в легена.

- А, благодаря, отец, мил жест, наистина много мил жест! Малко безсмислен в перспективата на оставащите ми няколко дни, но за момента е действително трогателен! – каза шаранът.

- А? Какво? – не повярва на ушите си о. Ипомоний.

- За хляба благодаря, за хляба. Дето се вика, в тебе е и хлябът, и ножът. Шегувам се, де, просто съм малко нервен. Обяснимо е, в моето положение – въртеше се из легена шаранът.

- Горко на мене, грешния! Лукавият ми говори, за да ме съблазни! – прекръсти се свещенослужителят – Спаси, Господи, и помилуй...

- Ами, ами – май ти си по-нервен и от мене. Лукавият, ако иска да те съблазни, щеше да ти говори от устата на някого, към когото изпитваш доверие, почитание, послушание – нямаше да те занимава с някаква си риба. Успокой се и надроби още малко трохи. Много пестелив ще дойдеш, една тънка филийка само – то това, както и да го погледнеш, си е инвестиция в твоята трапеза. Виждаш ли, пак се опитвам да бъда духовит – явно още съм нервен. Наметни си нещо, да не настинеш, и ела – имаме нужда и двамата да се поуспокоим.

Отец Ипомоний се върна с кожуха и с още един по-голям комат хляб на балкона. Погледна към шарана, сякаш се чудеше дали чутото преди малко беше реалност или халюцинация.

- Благодаря! По принцип ям веднъж дневно, привечер, ама този хляб доста ми се услажда. Сами ли си го правите?

- Да, презвитерата го прави. Имаме машина, де – обясни отецът.

- Личи си, личи си. Вкусът му изобщо не е като на купешкия. Да я поздравиш!

- Благодаря! Ще я поздра... А ти, ти..., ти как..., как така...

- Как така говоря ли? Ами, как да ти кажа. Май по научному се казва „компенсаторно”. Не съм съвсем сигурен, от малък образованието малко ми куца. Ама с други думи, когато вие, словесните, мълчите като риби, ние, рибите, говорим като хора.

- Че как така? – не спираше да се диви о. Ипомоний.

- Ами така. Да вземем например, при вас – в Църквата. Виждате, че нещо нередно се случва, знаете, че така не бива, ама си мълчите, все едно го няма. Сещаш се, нали? Така че, вие си мълчите, а ние, рибите – го казваме.

- Хм, мълчим, казваш. Ама ти си шаран, не знаеш нито какво е смирение, нито какво е послушание... От прелест трябва да се пазим като от...

- Хайде, хайде, не ми ги говори тия на мене. Имай поне уважение от броените дни живот, които ми остават! Какво послушание, какво смирение, когато всички виждат, че се върши неправда! Че се съблазняват „тия малките” заради користта на някои от ония, големите...

- Нищо не разбираш, ти си просто една риба! Аз съм длъжен да се смирявам, да се покорявам на началствата, защото така се покланям на Бога...

- Длъжен си да Му се покланяш „с дух и с истина” (Мат. 4:24). Нима малодушието е „дух”, а съучастието в неправдата „истина”?

- Истина... Говориш така, защото ти остават само няколко дни живот. Лесно е да се говори истината, когато виждаш края си.

- А ти откъде знаеш на тебе колко дни ти остават? Ами ако са по-малко и от моите? Щеше ли да говориш истината?

- Аз..., аз щях да..., аз бих..., не знам. Може би си прав.

- Е, хайде, хайде, не се вглъбявай толкова. Не исках да те натъжавам. Това може да ти убие апетита, а празник идва. А и все пак, на мене ми подхожда да бъда вглъбен, да правя равносметка на живота си... Я надроби още няколко трохи.

Известно време двамата стояха мълчаливо един до друг. Отец Ипомоний продължаваше да размишлява, а шаранът с наслада си хапваше от трохите. А после наруши мълчанието:

- Я, кажи – да си дойдем на темата. Как смяташ да ме сготвите? Слушай! Искам да е нещо по-изискано. Само да не е онази банална рецепта с тестото, ще изглеждам като глупак! Защо не вземеш няколко скилидки чесън, половин чаша зехтин...

- Няма да те готвим... Ще те върна обратно в реката. Хайде, приготви се – ще излея водата в един голям плик – трябва да ти стигне дотам.

- Какво?! Наистина ли?! Сериозно? Е-е-е-е, благодаря, благодаря, много мило! Кой да се надява! Трогнат съм! Вземи, моля те, малко хляб и за из път. Аз се нахраних де, ама кой знае кога пак ще мога да хапна – да се намира... – продължаваше да бълбука шаранът, въртейки се из легена. Нямаше търпение да се върне отново в родната река...


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9dafk 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит