„За всички станах всичко, за да спася поне някои”, казал някога апостол Павел, движен от любовта си към човека (виж 1 Кор. 9:22). С юдеите говорел като юдеин, с езичниците като езичник, с немощните бил немощен, със силните – силен, само и само да доведе повече хора към Христос. През вековете апостолът намирал верни последователи не само „по сан, но и по образ на живот”, и слава Богу – на такива епископи се крепи Църквата и затова я има и днес…
Има обаче и такива, които прилагат този принцип така, както дяволът чете Евангелието. Те също стават всичко за всички, но не от любов към хората, а към… епископската власт. Освен това ограничават „уподобяването” до тесния митрополитски кръг, от който зависи епископската корона. За поета станаха любители на словото и книгоиздатели, за сребролюбивия – спонсори и „дарители”, за организатора – неуморими мениджъри. С началника бяха верноподанници, с подчинените – господари. С православните – православни, с архонтите – архонти, с рицарите – рицари, с католиците – католици. С всички „богослужеха” еднакво благолепно. Честолюбивия ласкаеха, на страхливия вдъхваха страх, изплашения приспиваха с елейни слова. Никоя светиня не пожалиха, за да стигнат целта си, пред никоя човешка страст и слабост не се посвениха.
За толкова успешна мимикрия без съмнение е нужен талант и своего рода „дар” (но не знаем дали свише).
Тези обаче, които дават епископската корона на подобни люде, със сигурност един ден ще съжаляват за постъпката си. Животът отдавна е показал, че такива хора са „всичко за всеки”, само докато постигнат целите си. След това вече нямат нужда от този благочестив театър. Апостол Павел е имал в сърцето си искрена любов към хората и затова уважение към всички. А желаещите да носят неговия сан, без да следват образа на живота му, не обичат никого и нямат уважение към никого. Те еднакво презират и поета, и прозаика, и немощния, и силния. Нито началника уважават, нито подчинения. Защото техният идол са парите и земната власт, която, както знаем, князът на този свят дава щедро на всички, които я търсят от сърце.
Ще завършим с малко поезия – не знаем, дали тя действа ободрително, но в нея поне звучи „гласът на светите Отци”, които толкова обичаме да споменаваме в църковните проповеди… За съжаление стиховете на св. Григорий Богослов губят в превод много от силата си, но все пак говорят достатъчно ясно, за да ги чуем и днес:
Из „За менe самия и за епископите”
… В същото време, когато вече почти цялата вселена
е получила от Бога толкова велико спасение,
колко много недостойни предстоятели имаме ние!
Аз ще крещя истината, макар и тя да е крайно неприятна.
Мисля си, че се разиграва една прекрасна театрална пиеса:
сега [ние виждаме] маски, а след време [ще видим истинските] лица.
Срам ме е да говоря, как стоят нещата, но аз все пак ще кажа.
Макар и да сме поставени за учители на доброто,
ние сме работилница за всички злини
и нашето мълчание крещи (дори и да ни се струва, че ние не говорим).
„Начело стои лукавството – нека никой да не се тревожи за това!
Бъдете от лошите – това си е най-лесното и е по-хубаво”.
Практиката става закон.
Та нали ако някой, дори под влиянието на учителите,
с мъка може да се обърне към доброто,
то когато пред него има лош пример, той бива запленен,
той става като поток, спускащ се по склона.
Ние с лекота поставяме на катедрата всички,
стига те да желаят това, правим ги началници на народа,
и при това не обръщаме внимание нито на настоящето, нито на миналото,
нито на тяхната дейност, нито на подготовката им, нито на кръга на техните познати –
дори дотолкова, че да може да бъде разпознат „звънът на тези монети”…
… О, бърза смяна на нравите! О, случайни поврати на играта!
О, дело Божие, поверено на заровете!
Или: о, маска на комика, неочаквано
сложена на един от най-покварените и нищожни хора:
и ето пред вас стои – нов страж-блюстител на благочестието. (...)