Тих следобед – отмалял и залитнал като есенен лист, люшнат между кипежа на лятото и бумтящото на зимата. Миг, в който улиците са пусти, колите – бавни, а трамваите – тихи. Късно е за премного работа и все още рано за вечерната суматоха. Миг на застиналост и самота, на покой, тишина и безметежие.
Кварталната черква също е потънала в нега и само куполът й сияе ярко, отразявайки златото на есента, защото неговото отдавна вече е зелено. Спокойствието прелива от портите й, излива се по стълбите и залива площада отпред. Хората, които лениво ходят отгоре му, потръпват леко и се усмихват. Приканени от тази ненатрапчива обятност се обръщат и заизкачват стълбите й – бавно, уверено и ненасилствено ги преодоляват, за да се потопят в извора на тази бликаща отмора. С всяка следваща стъпка чуват все по-ясно златистия шепот на свещите и вдишват смуглия аромат на тамян, който ги прегръща и понася навътре.
Току прекрачили прага, изведнъж се сепват от рязка, разкъсваща есенната рисунка през средата й, суматоха. Обръщат се изненадани, озадачени и смутени. Прекъснати в този лично техен си, сакрален миг. Като деца, хванати рязко за рамото и обърнати в мига, в който тайно пъхат лакомство в устата си.
Пред площада са спрели шумно и грубо три черни автомобила – два мерцедеса и голям джип. От тях бързо излизат, нелепо контрастиращи с жълтото безвремие, мъже в черни костюми, с черни телефони и почернели от напрягане лица. Групират се около най-ниския от тях и на един дъх преодоляват стълбите до храма, прелитайки край все още обърканите хора.
В преддверието се спират, мъжът в средата се прекръства непохватно, а останалите правят знак на наредилите се за свещи хора да отстъпят. Оглеждат се с груби, коси погледи, които се приплъзват върху лицата от иконите, умишлено избягващи да срещнат пронизващите им очи. Търсят някого, нещо, ... а когато свикват с приглушената светлина на полупразния храм се съсредоточават върху мъжа в центъра, който вече държи голям наръч свещи в ръката си. Той запристъпва някак делово, някак договорено към иконите. Сякаш те са го очаквали, сякаш имат сделка и това е неговата част от нея. Мъжете заемат позиция наоколо и отново обхождат пространството с ловки, неспиращи върху гледащите ги от стените, погледи.
Мъжът започва да пали свещите си сръчно и да ги поставя старателно в най-високата част на свещника. Реди ги стриктно като банкноти. Разплаща се коректно. Спазва своята част от уговорката. Почти е преполовил ангажимента си, когато черната ограда около него се раздвижва напрегнато, но докато успее да реагира крехка, дребна жена застава до мъжа и му казва с тих глас:
- Моля Ви, не слагайте свещите горе – ще паднат оттам и ще ми създадете много работа.
Тъмната ограда се приближава нервно и раздразнено, че не е успяла да чуе казаното. Мъжът се вторачва в тази жена, сякаш слязла за малко от стените наоколо, лицето му допуска няколко гримаси – на изненада, на раздразнение или дори ярост, но след миг чертите се отпускат, очите се свеждат тромаво надолу, а устата изговаря само едно тихичко:
- Добре.
Оградата е замръзнала. Гледа трескаво, невярващо, неразбиращо. Все още очаква реакция, на която е свикнала, но единственото, което вижда е как шефът им внимателно взима дузината свещи, които е оставил на най-високото, близко и подразбира се – непосредствено място на преговорите. Кротко и замислено ги пренарежда в свободните и по-ниски патрони на свещника. Действа бързо, макар и унесен в нов по-дълбок размисъл, преразпределя дължимото. Излиза от унеса си чак на прага на църквата. Суматохата се ражда отново по стълбите, черната вихрушка замита кротките листа по площада, отнася ги към тежките коли отпред, няколко успяват да влязат вътре, а останалите падат с облекчение върху невъзмутимата земя. Колите отпрашват рязко и шумно, както и са дошли. Улиците се раздвижват, куполът се къпе в залезното злато, готов за тръпките на камбаната.
Добре. Вечернята започва.
