Всички хора се молят – ако не на Бог, то на богове или на хора. Молят се мюсюлмани, юдеи и християни, молят се езичници, атеисти и скептици. Всекиму се е случвало някога да се моли. Не се молят само тези, които се надяват да омагьосат Бога или околните. Между най-обичайните човешки постъпки и най-съкровените и вечни тайни на съвместността съществува рядко подозирана, но сигурна връзка. Тя е толкова отчетлива, че позволява чертите на едните да бъдат следени по прилика с другите. Но не е толкова сигурна, че да заличава разликата между тях. Най-всеотдайната молитва на вярващия може да бъде сравнявана с най-обикновената човешка молба, според значението на този, към когото е обърната. В известен смисъл, надеждата в благоволението на Бога не е много по-различна от надеждата в съгласието на съседа. Може би затова и в двата случая има недостойни както за молитва, така и за обикновена молба неща. И молбата, и молитвата са освен очакване, също и някакъв род признание и надежда, което пречи към тях да се посяга прекалено често. И то не заради баналното наблюдение, че признават зависимост. Въпросът е много по-сериозен и неговият поглед оприличава молбата и молитвата дотолкова, че засега ще престана да правя разлика между тях и аз.
Колкото и да е изговорено за молитвата, колкото и често да се случва да помолим някого, все пак рядко бива забелязвано, че всяка молитва и всяка молба признават правото да им бъде отказано. Същността на молбата, доколкото наистина става дума за молба, предполага съгласие изходът от ситуацията, в която се намира молещият, да зависи точно от някого. Ако не смятаме молбата за вид задължаване на последния, то ще трябва да признаем, че тя е колкото призив към нещо, толкова и предоставяне на право на отказ. Истинската молба е жертва и риск от страна на молещия – не принуда за обективация на моления. Едва в този смисъл молитвата представлява вид лично общение независимо от нейния резултат, което същевременно я превръща и в най-дълбоко съдържание на всяка искрена молба. Тя предоставя свобода и е обратно приемане на свобода – по единствения възможен начин. С всяка такава молба молещият въвежда моления в неповторимата си ситуация и така вече преодолява нейната обективна затвореност. Признанието, което овластява моления, го прави нов фактор на персоналната ситуация и така вече я превръща в друга. Ако човек склони да се помоли нелицемерно, той не може да остане в капана на детерминизма, в положение, което изглежда фатално. Чувството на страх и безизходица е непознато на умеещия да се моли или дори само да моли искрено. И това не е субективна илюзия. Заслужава да се отбележи, че проблясъкът на свобода спрямо сковаващите условия не зависи от ефекта на молбата, от удовлетворяването на молитвата. Той не се дава от възмездяването на молитвената жертва с някакъв желан изход, а от съгласието изходът да зависи реално и от Някого другиго. Искреността на молбата дава власт на този Друг да промени действителната ситуация дори чрез бездействието и мълчанието си. По-точно последните две се превръщат в дело и отговор.
Често може да се чуе за молитви, които са несъмнено чути, но са останали неизпълнени, за сърдечни молби, останали неудовлетворени, за мълчанието на небесата и неотзивчивостта на хората. За съжаление, в подобни случаи молителят обикновено има предвид, че не е получил желания от него резултат, както и никакви обяснения по въпроса. Обаче това означава само, че той всъщност не се е молил; че е възложил надеждите си не на личност, а на обективности; че е допускал власт да му се помогне, но не и власт да му се откаже; че е разчитал да изманипулира Някого със силата на молитвата си и със своето безсилие. Това очевидно не може да бъде молба в собствения смисъл на думата – и още по-малко молитва.
Естествено, когато човек се моли, той очаква нещо, което не може сам, или поне отговор. Затова не можем да избегнем въпроса: как да бъдем сигурни, че молитвите ни не остават без отговор, колкото и неочаквано да изглежда той? Струва ми се, че сигурност по въпроса може да ни даде само едно просто средство. Има молитви и обикновени молби, които се изпълняват винаги. Достатъчно е да добавим към тях нещо, което всяка истинска молба и без това съдържа: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Лука 22:42).
