Великият пост за всички ни е голямо духовно събитие. То ни откъсва от обичайния ход на годината и ни въвежда в святото пространство на покаянието като преддверие на Небесния Йерусалим, на Царството на Бога. В това преддверие се извършва нашето очистване, защото никой неочистен не може да влезе в царските палати.
Днес спираме необузданото хранене, даваме слух на минорни духовни напеви, отиваме на дълга служба, слушаме Великия канон, свещица просвещава лицата ни в храма. И така ще се стараем да бъде през целия пост – до Страстната седмица, когато ще последваме Жениха до самата Голгота, до самите преддверия на ада. А оттам, точно оттам неочаквано ще блесне Възкресението в цялото великолепие на небесния чертог.
Въпросът е какво правим през останалото време на годината. Чрез поста се готвим за Пасха. А как се готвим за Поста? И какво остава след него?
Преяждаме. Първо на Месни заговезни, после на Сирни. Трупаме сили за предстоящата оскъдица, протеини за въглехидратното изпитание. Запасяваме тялото си с калориите, които после ще изгубим, а душите с развлеченията, от които после рязко ще се отречем. Чертаем и планове колко много ще се молим после. Мечтаем за Псалтир и Лествица. Само като дойде!...
Да, ама като дойде, ни трябва време да изтрезнеем и да ни поолекне от заговяването. И мислите твърде бавно се пренастройват на минорен лад след предпостната волност. Както и да е, с Божия помощ, някак си успяваме. Претърпяваме задължителното главоболие първите дни, необяснимите болки в кръста, досадната отпадналост и други великопостни странични явления. Неделя на православието ни окрилява, навиците постепенно се облагородяват, изповеддта и Причастието ни обновяват. И ето, встъпваме в светостта. Молитвата потръгва, лее се благодат. Дрънчащата духовна струна е отново настроена.
После идва Великден. Празник на празниците, който светът не познава от най-светлата му страна, а само откъм козунаците и яйцата. Но ние познаваме светлата страна, защото вярата ни я открива. Небесният огън ни посещава и изпълва, без да ни изгаря. Всяка година – Бог е верен!
Но след всичко това и ние пристъпваме към козунаците и яйцата. Полага ни се – ние всъщност сме ги измислили по особено вдъхновение – достойно и свято е!
Проблемът е, че пак започваме да преяждаме и да се разсейваме. Пак изпращаме молитвата в далечна страна, пак Псалтирът остава мечта. Идва и лято. То пък е особено несвят период...
И какво остава накрая? Ясно, не е приятен изводът, няма да го натякваме. Само ще обобщим. Оказва се, че сме превърнали Поста в средство за маргинализиране на светостта чрез наместването ѝ в обособени, отделни времена и пространства. И това е жалко, защото смисълът на живота ни не е само да придобиваме благодатта, и тя да изтича през нас като през пробити съдове. Смисълът е да я задържим, за да ни изпълва постоянно. Смисълът е да разширим духовните си хранилища и да речем на душата си: „Да, яж и пий, душо, и се весели, но не преди да умреш, а после, когато те съживи Христос! А дотогава разрушавай с по-лека ръка хамбарите на тленните земни запаси, не ги жали толкова, не им се бой. Това са хамбарите на тлението”.
Но Бог всичко е предвидил. Той знае и немощите ни. И не само ги знае, но и не ни съди строго. И, което е още по-чудно, съобразява се с тях, дава ни възможност да ги преживеем постепенно, полека, за да не се отчаем. Затова и Църквата е благословила всички тези заговявания и разговявания, понеже Бог ни обича безкрайно такива, каквито сме.
И, ето, даже и в загубата на благодатта има все пак нещо утешително. То е, че предизвиква тъга, носталгия по изгубения рай в душите ни.
