В стилистиката на митр. Йосиф бих си позволил каламбура – имаме си един Нео-патриарх, което в превод трябва да означава: един нов патриарх. Значението на прилагателното „нов“ не е темпорално, въпреки че тъкмо днес отброяваме една година от избора на Негово Светейшество Неофит за Български патриарх, а е употребено по смисъла на нещо непознато, дори неочаквано, но хубаво и желано.
Когато някой бива избиран или поставен на ръководен пост, обикновено от него се очаква програма, платформа, визия. Не сме свикнали в църковния живот с такова нещо. Та нали все по послушание се става голям човек и не върви хем да си послушен, хем да ти отворят работа да правиш програма, да говориш за приоритети, да се представяш за визионер, особено – да се отчиташ пред някого. А и не е сигурно, дали ще те изберат – всичко може да се окаже напразно. Поблагодариш за избора, едно многолетствие, малка ракийка на приема и толкоз. Всичко друго ни е чуждо и непознато, извън така любимата и незабравима „традиция“.
Скоро след избора за Български патриарх Негово Светейшество участва в Седмата научна сесия по проблемите на лидерството, проведена на 4 юли 2013 г. в София, на която изнася слово на тема „Какво означава да си лидер?“. Това слово е публикувано на сайта на Св. Синод и в Църковен вестник (тук).
Да си призная, това слово ме впечатли, както се казва – докосна ме. То някак ненатрапчиво, недекларативно се явява една скромна, искрена програма, една визия за отношенията между ръководител и сътрудници, началник и подчинени, между съмишленици и братя. В математиката има едно свойство – разместително, което, приложено тук, би изглеждало така: лидерът трябва да бъде такъв; аз съм по Божия милост и народна воля лидер, предстоятел на БПЦ; следствие – такъв лидер съм или искам да бъда. Съдържанието на словото е такова, че тези, които познават Негово Светейшество, спокойно и убедено могат да кажат, че той говори от и за себе си: „Бог поставя някого за лидер, не за да задоволява той личните си амбиции и цели, а за да послужи за благото на онези, над които е поставен; издига го, не за да „господарува“ над тях, а за да им бъде „слуга“ и „раб“.“
Няма нужда да се удря по масата, нито да се повишава тон, за да се постигне цел, за да се утвърди авторитет, да се аргументира позиция. Няма смисъл и от крива усмивка, която да подпечата лично упорство, от витиеватост, зад която се крие лицемерие и лукавство, от криво разбрана дипломация. Има искрена усмивка и добра дума, израз на онази любов, която, „ако един лидер има, … Бог ще му придаде всичко останало, каквото му е нужно: мъдрост, разсъдителност, сили, добри съработници и ще увенчае с успех трудовете му“.
Дядо Патриарх обръща особено внимание на поверените му от Бога хора и отношението към тях: „Ето, такъв трябва да бъде истинският лидер – отдал напълно себе си на волята Божия и на грижата за поверените му от Него хора. При това не по принуда, а доброволно. Приелият служението на лидер свободно избира да пренебрегва своите желания, удобство, спокойствие не поради страх, а от любов към Този, Който го е издигнал на тоя пост, и към онези, над които е поставен. Тогава и поверените му души ще го слушат, ще го уважават и следват не поради страх и принуда, а водени от доверие, искрено уважение и любов“.
Това е очакването му и от всички нас, които сме под омофора му – добронамерено отношение и адекватно поведение. Не бива, когато е готов да измие нозете ни, ние да ги окаляме още повече, за да видим дали ще се справи. Не трябва, когато иска да ни прегърне и погали, да се дърпаме и упорстваме, да се противопоставяме, за да видим, докъде може да стигне неговата милост и доброта. Когато се опитва да разреши конфликт или спор, ние по никакъв начин да не ги подклаждаме с всички средства и от всички страни. Когато иска да изчисти срама от някои наши дела и постъпки, нередно е ние да скрием ведрото с водата и кърпата.
А тези неща ние ги можем. И то как! Убеждаваме се ежедневно.
Има недостиг на смирение. Патриархът осъзнава до какво води това и го споделя: „Липсата на смирение у един лидер, липсата на достатъчно вътрешна сила, за да преодолее себичните си желания, своя егоизъм, гордост, егоцентризъм, тщеславие, са непреодолима пречка той да прояви истинска загриженост за поверените му души и да долавя техните нужди и потребности. „Его“-то, надделяващо над жертвената любов, винаги ще отклонява усилията му в посока към осъществяването на неговите лични цели и амбиции и ще му пречи да води поверените му към общ напредък и благоденствие“.
Остава да осъзнаем и ние, какви са последиците за нас, когато не се смиряваме, а се възгордяваме, когато заживеем с лъжливо усещане за непогрешимост, всесилност, ненаказуемост; когато си мислим, че сме си самодостатъчни; когато изпаднем в розово и удобно самодоволство.
А и това го можем!
В качеството си на лидер, на водач, на патриарх Негово Светейшество е осъзнал и осмислил какъв трябва да бъде: „Христос е примерът, който трябва да следва всеки човек. Той е идеалът, към който трябва да се стремим, на Него трябва да подражаваме. И това, струва ми се, в най-голяма степен се отнася до поставените най-високо в социалната йерархия, защото от техните дела зависят съдбините на мнозина“. Наш ред е да решим и да пожелаем да бъдем истинската Църква – но не такава, каквато искаме да си я моделираме, а такава, каквато ни е завещана.
И това го можем, ако го искаме искрено!
Дано Бог дарява сили на Негово Светейшество да изпълни програмата си, да осъществи визията си, а на нас да даде мъдрост и доброта, за да бъдем достойни негови съработници. И така, години наред!
Снимка: Стефка Борисова
