Анонимният мерзавец, който разпространи публично порно-клиповете с мерзавеца „епископ” Борис, добре си свърши работата. С новия ден идва и нов секс-скандал. След бързата видео-разходка в осквернения манастир, сега превърнат в публичен дом, вече няма никакво значение дали ще аргосат, низвергнат, пострижат или острижат дядото. За всички той е „бита карта”, да му мислят тези, които са в „играта”. Други ще има от какво да се страхуват, ако не следват инструкциите, други кадри ще се пазят във все същите архиви с клипове, снимки и досиета. „Играем си на църква”, казваше приснопаметният митрополит Геласий.
Да, когато си „в играта”, рядко виждаш извън терена. За онези, дето никога не се в играта, искам да поговоря сега – за онези жалките, всекидневно оскверняваните, грозните, тези, дето винаги са декор – дори и в порно-компромат; тези, дето придобиват значение само като огледало на чуждото его; тези, чиято уста говори, но няма значение какво ще каже; тези, чието сърце бие само, ако се опипа лявата им гърда.
„Какво значение имат правата на някакви си мръсници”, ще каже мръсникът без име, разпространил клиповете. „Какво да се оплакват, доволни останаха, а колко пари потроших...”, ще каже „монахът” Борис. „Сами са си виновни”, ще каже моралистът. „Дърти проститутки”, ще рече естетът.
Сещам се и за думите на св. апостол Павел: „Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея...” (Еф. 5:25-27). Тежко и горко на Църквата ни, ако епископите гледат на нея по същия начин, по който дядо Борис гледа на жените от клиповете, ... или както анонимният мерзавец гледа на тях.
Сещам се и как, когато св. Мария Египетска се e опитала да влезе в храма на гроба Господен, нещо й е попречило да влезе... Дълго се е молила и плакала пред иконата на св. Богородица в притвора на храма. Днес би ли усетила тя тази преграда в Бачковския манастир „Успение Богородично”?
Сещам се и за част ІІІ от „Братя Карамазови”, в която се говори за едно стръкче лук. Там можем да се огледаме всички: притчата е за нашето спасение един чрез друг в Църквата, но и за нашия прицърковен егоизъм. В Альоша са отчаянието, с което не можем да се справим сами, и подкрепата, която получаваме от ближните си по чудесен начин. В Ракитин са и лековатият меркантилен цинизъм на тези, дето днес се мислят за „играчи”, там са и юдините 30 сребърника. И накрая в Грушенка – вечното желание на сладострастното да обезличава всичко истинско, но и страхът от пристъпването на последната граница: тази, която отхвърля светостта.
