Това беше блаженнопочиналият и приснопаметен Неврокопски митрополит Натанаил, чието кръщелно име беше Илия – Илия Иванов Калайджиев. Като послушник в Троянския манастир, поради юношеската му възраст, му викахме гальовно „Илийчо послушник“. Подчертавахме истината, че беше от детинство избрано Божие чедо. Подобно на вдовицата от Сарепта за св. Илия, можем да кажем същото и за д. Натанаил: узнахме, че той е човек Божи и че словото Господне в неговите уста е истинско (3 Цар. 17:24).
Богобоязлив от младини, той стоеше постоянно пред Господа и беше изпълнен като св. Илия с Дух Господен. При монашеския си постриг прие името Натанаил, което му подхождаше най-добре, защото и той като небесния си патрон беше човек, в когото нямаше лукавство (Иоан 1:47). Блаженнопочиналият Ловчански митр. Григорий още при пострижението му споделяше, че благонамерението му е било да даде на „послушник Илийчо“ друго име, ала по Божия намеса той произнесъл Натанаил.
Така Илия стана Натанаил, който, особено като Неврокопски митрополит, често „смущаваше Израиля“ – Българската православна църква и бащинския ни български дом, когато презирахме Господните заповеди и вървяхме по Вааловци (3 Цар. 18:18).
По време на обществените богослужения и личните му молитви, а най-вече при ръкоположенията той призоваваше името на Господа, нашия Бог, Който му отговаряше „чрез огън“ и целият народ със задоволство казваше на колене: „Добре! (нека бъде тъй)“ (3 Цар. 18:24).
Митр. Натанаил притежаваше нещо, пред което – макар да бях по-стар на години – благоговеех. Това беше силната му вяра в Бога, която той проповядваше с думи и на дело и много искаше всички ние около него да разберем, че като служител на Бога той вършеше всичко по Неговото слово „и ръката Господня беше върху“ него (3 Цар. 18:46).
Много пъти съм го питал насаме: „Откъде ти идват тези сили, тази решителност, тази убеденост дори, че всичките ти начинания и благонамерения са в съгласие с волята Божия?“. Различно ми отговаряше, но веднъж с огън в очите ми рече: „Толкоз време сме заедно и не разбра ли, че и аз като св. прор. Илия „пламнах от ревност за Господа“ и искам да остана верен пред Неговото лице и ревностно да Му служа“ (3 Цар. 19:10).
Спомням си още като послушници и после като млади монаси в Троянския манастир как д. Натанаил и аз се бяхме договорили, с благословението на стареца – игумен Геласий, след вечеря да изчете повечерието и молитвите преди лягане в притвора на централния храм този, който пръв докосне богослужебната книга. Като по-силен физически веднъж го избутах и стигнах пръв до книгата. Ефимерият даде началото, но ревностният започна четенето отстрани наизуст. Тогава аз взех книгата под мишница, надявайки се, че той ще закъса някъде. Това обаче не стана. Д. Натанаил изчете цялото повечерие и молитвите преди сън наизуст. Всички бяхме смаяни от ревността на послушник Илийчо.
Много още случаи имам в съзнанието си, които доказват изключителната ревност за Господа на покойния ми вече събрат. Служението му впоследствие като митрополит доказа светогорската истина, че той умря за Господа преди да умре за света, та като умря за света, сега да живее за Господа (Рим. 14:7-8), „Комуто служеше с духа си“ (Рим. 1:9) „… и с всичките си душевни и телесни сили до самата си смърт“ (патр. Неофит).
Свидетел съм от млада възраст на големите трудове на приснопаметния Неврокопски митрополит, както и на неговата отдаденост на Бога и родната ни църква по всички линии на светото пастирско служение. Затова никой не може да опетни паметта му като един от най-почтените архиереи на Господа. Духът на Неврокоп, който утвърждаваме чрез духовното чедо на д. Натанаил и мой викарен епископ Даниил в епархията ни в САЩ, Канада и Австралия, обезателно трябва да се съхрани и занапред, най-вече у дома. „Примерът, който ни остави нашият дядо владика“, „… моралът и важните ценности, на които ни учеше той“, както пише Елена Недева в 24 часа, непременно трябва да се знаят и помнят най-вече в Неврокопска епархия вовеки.
Гордея се с честни хора като проф. Иван Желев, Надежда Петрова и мнозина още, които смело потвърждават заслугите на дядо Натанаил през последните двадесет години на неговото митрополитско служение и го изтъкват като „… пастир, учител, духовен наставник, грижовен отец на малки и големи, човек с голяма жертвеност, преданост на Божието дело и неуморна отдаденост на ближните и нуждаещите се“. „Със своята доброта и голямо сърце д. Натанаил беше наистина достоен митрополит, който се грижеше за всички и най-вече за младото поколение“, пише Елена Пирнарева в 24 часа.
Знаем, че на погребение не се кани, само се съобщава за него. Като участник в погребението на скъпия духовен брат свидетелствам, че не само България, но и целият православен свят видя как Неврокопска епархия се сбогува със своя обичан архиерей. Многохиляден народ с ридание и сълзи в очите на деца и възрастни отдаде почит и уважение към един от най-достойните български митрополити, през чието време тази епархия доби истински духовен разцвет.
Изпращането на д. Натанаил по пътя на целия свят беше доказателство на истинска обич на българския православен народ от Неврокопска епархия – и не само, към своя духовен водач, който наистина посвети живота си на св. православна вяра.
Да му благодарим за огромното духовно и материално наследство, което ни остави!
Обичаме го, помним го, поменаваме го с добро и пазим завета му към всички нас: да познаем от опит „… коя е благата, угодна и съвършена воля Божия“ (Рим. 12:2).
Вечна и блажена да бъде паметта му!
