Мобилно меню

4.3333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.33 (18 Votes)
Изповядах се за първи път на 21 или 22-годишна възраст (преди 4 или 5 години). Помня, че същия ден имаше лек земетръс в една от съседните ни държави, което за миг се почувства и в нашата столица. После небето се смрачи и когато стигнах до храма, където трябваше да се изповядам, валеше доста силен дъжд. Далеч съм от идеята да създавам мистификации или да придавам историческо значение на деня на първата си изповед. Но, доколкото човек се влияе от явленията в природата, разлюляването на полилея у дома ме накара да изпитам доста силна боязън. Днес този епизод ми изглежда като коварно изкушение, което обаче само ме накара да хукна през глава към църквата, където пред светите мощи на Йоан Рилски започнах първата си изповед.

Бързо захвърлих листовете, на които (кой знае по чий съвет) се бях опитала да отчета предварително греховете си и започнах да говоря през сълзи за онези си дела, които най-много ми горчаха.
 
Макар да се стремя да опиша максимално вярно опита си, стигайки дотук, си давам сметка, че не мога да предам всичко, затова нека неизразимото за мене остане между тези няколко реда. Затруднявам се да предам мащаба, дълбочината на чувството, както и усилията си речта ми да не се сведе до неконтролируеми детски хлипове. Боя се, че в опита да изложа един разговор с Бога ще съумея да създам само една много лоша представа, ако изобщо мога да изобразя със своята реч невидимото.
 
Няколко дни или седмица по-късно първата ми изповед беше последвана от втора. За нея трябваше да приготвя онова, което съм разпиляла от товара си поради силното си вълнение през онзи дъждовен ден. За моя най-дълбока радост, по Божията милост, на Велики четвъртък онази година приех причастие.
 
* * * 
Няма да навлизам в дълбоката същност на изповедта и на предхождащите и следващите я духовни събития, които касаят всеки православен християнин. Мнозина свети отци и достойни духовници са оставили след себе си вдъхновени слова за това велико тайнство.
 
Предавам част от онова, което предизвикаха тези духовни събития в моя живот и в начина, по който го мисля. Благодаря на духовниците (няма да ги назовавам по име), чиито думи, по Божията милост, са се запечатали в съзнанието ми и са довели със себе си невидими сили за борба с моята човешка слабост. Ще споделя и това, че болката, която можеш да си причиниш от духовна леност, е голяма и тя те оставя дълго да не протегнеш ръка към изцелението. Чувството е подобно на парещо ужилване или на внезапно осъзнаване, че си извършил неволно престъпление, но късно разбираш, какво си сторил. Ще ти се да си останал в неведение.
 
* * *
Познавам момиче, което веднъж сподели, че се причестява няколко пъти годишно без изповед. Моето изумление при тези нейни думи на свой ред срещна изумление у околните, които взеха реакцията ми за излишна драма. Оказа се, че момичето не приема като цяло необходимостта от изповед пред духовник и съвсем не осъзнава постъпката си като грешна. Тогава се сблъсках с мъчителна дилема. Казвайки й какво е естеството на тази й постъпка и на това й светотатствено отношение към причастието, може да съм предизвикала твърде болезнено осъзнаване, но и искрено покаяние (дай Боже!). Може и неволно да съм я тласнала към още по-голям грях, ако тя отново приема причастие по този начин, след като вече е чула думите ми, но ги пренебрегва или се съмнява в достоверността им. От друга страна, ако премълча или се посвеня открито да противореча на общото за всички присъстващи мнение “за тези неща”, съзнателно безучастно оставям някого да злоупотребява, волно или неволно, със светото причастие.
 
Замисляйки се отново над този случай, си припомням старата истина, че и най-качествената реч отстъпва пред какъвто и да е пример на дело. Момичето се беше подвело по непозната (или непознат), която сама постъпва така, а моите думи предизвикаха недоверие у нея.
 
Нима ние самите не почитаме Господ заради делата Му? Не включваме радиото или телевизора, за да чуем какво Той иска да ни каже, а Го разпознаваме по творенията Му.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kqu9h 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики