Днес се навършват 40 дена от кончината на големия български богослов-библеист, църковник, църковен певец и проповедник проф. д-р Славчо Вълчанов Славов. По този повод неговият ученик и приемник по научните дисциплини доц. д-р Ивайло п. Иванов Найденов написа свои впечатления от именития покойник.
В една от последните ни срещи с проф. Вълчанов, когато болестта вече беше отнела две от нещата, на които му се възхищавах – физическата сила, излъчвана от изправената му стройна и спортна снага и неповторимото му слово, се случи нещо, което ме провокира да напиша този спомен за него.
Беше някъде през юли. Отидох да видя Професора, за да решим текущи задачи, свързани с един общ научен проект. Опитвахме се да говорим, но Професорът се затрудняваше – последица от коварната болест, а аз не можех, защото… не можех. Като се поокопитих, пуснах някоя друга и шега, които Професорът оцени с усмивка, а някои и с шумен смях. Разказвах за новостите във Факултета и тъкмо, когато разговорът потръгна, Професорът ми каза: „Искам ти да ми напишеш некролога”. Направих се, че не разбрах точно какво ми казва. Получи се една конфузна пауза, която опитах да запълня с поредната факултетска новина, а Професорът се натъжи. Как премина срещата нататък, няма значение. Дълбоко някъде в мене обаче се запечата заръката на Професора. Сега, когато той не е между нас и се налага да напиша скръбната вест за неговата кончина или възпоменанието за отминалите четиридесет дни, ми се иска да го попитам: "Г-н Професоре, как да събера на един лист целия спомен за Вас?"
Трудно, невъзможно е!
Затова – вместо некролог – един разказан спомен.
Професор Вълчанов беше една многопластова и интересна личност, която впечатляваше всекиго с нещо – от изисканата му академичност до симпатичното му техническо неумение, с което сам той се шегуваше. Запознах се с него през лятото на 1983 г., когато семействата на четирима съученици от Семинарията, случайно или не, летуваха заедно в Синодалната станция в Несебър. Четиримата съученици днес пак са заедно, но на едно по-добро място, а за нас е задължение и духовна радост да си спомним за тях.
Още в първия миг бях впечатлен от младия тогава доцент и през деня все се опитвах да седна до него на плажа. А той с големите си възлести пръсти заравняваше пясъка и започваше да чертае странни и непознати за мене знаци, като ми обясняваше изкуството на бързописа (стенография) и логиката в изписването на знаците. После скачаше във водата и като на шега преплуваше разстоянието от новия до стария Несебър и се връщаше обратно. И така, ден след ден знаците, изписани на пясъка, се сменяха от стенографски сигли до буквите на библейско-еврейския алфавит, а плуването си остана неизменно. Детският ми спомен запечата образа на доцент Вълчанов като един симпатичен физически и интелектуален исполин.
Години по-късно, като студент и докторант в Богословския факултет, срещнах професор Вълчанов доста по-различен – стегнат, строг, точен, олицетворение на университетската академичност, всяващ безкраен респект и уважение. Умел ваятел на словото. Лекциите му бяха свещенодействия, а неговата сериозност – задължаваща. Г-н Професорът умееше да се усмихне точно толкова, колкото трябва, за да предаде на сериозността си още повече обаяние. След негова лекция беше светотатство да изтриеш дъската, на която бяха безупречно подредени и красиво написани термини и наименования, изяснени от съответните езици (philologia sacra и модерните), библейски посочки и цитати, имена и дати. Индивидуалните срещи с него носеха онзи заряд, заради който научният ръководител в немскоезичното пространство се нарича Doktorvater (баща на доктора/нта - б. р.). Той беше по бащински грижовен към работата на докторанта, но и строг и взискателен. На зададен му въпрос не отговаряше веднага. Оставяше впечатление, че не те е разбрал. Изненадата идваше след няколко дни, когато получиш от него детайлна справка по интересуващото те, включително и библиография. Беше щедър в науката, истински кавалер и това е преживяно и усетено от голяма част от колегите в Богословския факултет.
След като навърши възраст за пенсиониране, проф. Вълчанов се оттегли така достойно, както беше вършил своите задължения във Факултета. Продължи да се грижи за докторантите си, а научните си занимания поддържаше като координатор на научноизследователски проект и управител на създадения от него институт „Библия-култура-диалог”. Професорът като че преживяваше една научна младост. Участваше с удоволствие в различни мероприятия и форуми, пътуваше, имаше интересни идеи и планове. Тъкмо тогава обаче го покоси болестта - непозната, коварна и безмилостна. И в битката си с нея Професорът прояви неизменното си достойнство. Не искаше да се признае за победен, въпреки че постепенно губеше сили, възможността да се движи, да говори и да се храни. Неравната битка приключи на 28 януари 2013 г., когато рабът Божий Славчо се престави при Господ, за да получи заслужения си отдих на онова място, където няма печал и болка, а вечен живот.
Личности като тази на проф. Вълчанов дават основание на наследниците им спокойно и с радост да приемат и изпълняват заръката на Апостола: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7). В този стремеж за подражание се питаме, как и къде се формират такива личности? И по бащински получаваме отговор от Професора в неговото жизнеописание[1]: „То (семейството му - б. а.)… изцяло беше под силното и благотворно влияние на баща ни Вълчан Славов Иванов, в съчетание с трогателно грижовната ни майка Пенка Тончева…”. „Формирането си като характер, мироглед и „книголюбец” аз изцяло дължа на двете богословски школи на Българската православна църква (духовната семинария и духовната академия - б. р.)…” и „на всеотдайната спътница в моя живот Иванка Славова, която всеотдайно подкрепяше и стимулираше богословските ми занимания”.
Един живот в семейството и Църквата в духа на Златоустовия възглас: „Слава на Бога за всичко!”
Човешки и колегиален поклон пред светлата памет на проф. Вълчанов.
Бог да му прости, а на нас да дава сили и мъдрост да бъдем достойни негови наследници!
[1] Проф. д-р Славчо Вълчанов на седемдесет години. Юбилеен сборник. Институт: Библия-Култура-Диалог. София, 2010.