Мобилно меню

4.5368421052632 1 1 1 1 1 Rating 4.54 (95 Votes)

397479 146303602193005 1241989707 n „Както го залюляла, така го и закопала”

(народна поговорка)

Всичко тече. Особено времето. И не спира. И минаха 40 дни и пропуснахме да си спомним за Ангелчо. Пелтека. Да, онзи същия, „хахавия”, с големия, камбест, счупен нос. Неизвестният за широката общественост, но всеизвестният на всички в Църквата. Разсилният, който дълго време миеше колите в синодалния гараж, потънал в огромни гумени ботуши и гумена престилка и час по час търчеше до кафене „Колумбия” да носи таблата с 10-ина кафета  за шофьорите и монтьорите. Ангелчо. Лудият. Няма какво да си кривим душата. Всички така го наричаха.

Правилно го написа проф. Иван Желев: през 2012-та си отидоха първият и последният в БПЦ – Негово Светейшество патриарх Максим и малко след него Ангелчо. Дали той наистина е бил юродив ради Христа?... Бог знае.

Но как може на едно място да слагам, да сравнявам блаженопочившия патриарх и градския луд? Моля, поспрете, преди да ме съдите. Прочетохте ли поговорката горе? Не, няма да се оправдавам с финала на „Под Игото”, в който го отнесе само градският луд. Маргиналът. И не само, защото Вазовото „лудите, лудите, те да са живи…” не престава да е актуално и днес. Но има неща, които трябва да се разкажат. Поне за историята.

То е ясно, че тия, които днес коментират по всички медии, ги нямаше през 70-те и 80-те в Църквата. Те тогава сигурно са правили кариера в някой факултет на университета, докато богословието беше изключено от Алма матер. Те и няма да прочетат това. Те ще прочетат само досиетата, които ще им подхвърлят същите хора, които ги пишеха, съставяха, събираха и съхраняваха. Историята е за онези, които я помнят, и онези, които искат да я научат, за да не я повтарят.

И все пак: по какво може въобще да са си приличали патриархът и неговият разсилен?... По обидата и постоянната подигравка, на която бяха изложени. По гаврата и присмеха, които търпяха, сякаш не ги забелязваха. По това, че смъртта им накара различни хора да се замислят.

Малцина са онези, които знаят, помнят или признават ситауацията около избора на някогашния  Ловчански митрополит Максим. Писмени сведения за онзи период надали ще излязат. През 1971 г. борбата за овдовелия патриаршески престол се завихря с пълна сила. Двама са силните представители на комунистическата власт в Синода – Старозагорският Панкратий и Неврокопският Пимен. И както обикновено става в поговорките – двама се карат, трети печели. Но как се стига до това? Големият фаворит е Пимен Неврокопски. Днес знаем от разсекретените досиета за изключително близките му връзки с патрията с главно „П”. Но нейната „върхушка” (да ползваме собствения й речник) явно си е направила изводите от управлението на патриарх Кирил, който определено се оказва костелив орех и човек с лично мнение, готов да го отстоява. Пимен се очертава в този момент и като плашещо самонадеян. Тогава някъде се решава да бъде допуснат и Ловчанският владика. Нека не се лъжем – тоталитарната държава държи всякакви механизми за влияние по онова време. А „другарите” си правят тънката сметка да има „патриарх за кодош” – слаба фигура, която да оказва минимум съпротива. И точно тук сметките им излизат без кръчмаря. Максим също се оказва костелив орех. Но по свой си начин. Той просто приема с „вбесяващо” търпение всички предизвикателства и подигравки, но не прави компромиси с монашеския си обет. Неговото християнско дълготърпение му печели с годините уважение, а личните му години със все по-побеляващата брада и все по-прегърбващата се фигура - авторитет.

И точно, когато изглежда, че всичко е свършило, историята започа отначало. Този път през 90-те г. изпитанията дори са повече, отколкото през комунизма. Патриархът изведнъж се оказва уволнен, незаконен, непризнат и то публично, „червен полковник с пищов под расото”, с блокирани сметки и без пари за Църквата си. Изгонен дори от сградата на Светия Синод. Направен е опит и за изхвърлянето му от собствената му митрополитска сграда, респективно от собствения му дом. И въпреки това той понася всичките обвинения, цялата гавра, унижения, оплювания. Скандиранията от митингите срещу „червения патриарх, назначен от комунистите”. Не се огъва, не се пречупва, най-важното: не се озлобява. Огромна сила, присъствие на духа (или Духа?).  

После нови упреци: слаб бил, неактивен бил, тих бил, нямал мнение. Неадекватно изчаквал да отминат бурите. В отговор – дълготърпение. А угодия – няма. Едва ли мнозина са успявали обаче да видят онази лека блага усмивка в случаите, когато благославяше вярващите на излизане от храма. И да чуят вечния му призив за мир. Не оня мир, за който все се „борехме“ през комунизма с износ на оръжие и революция за „братските страни”. А за оня, истинския – между човеците. И последно: единственото признание, че се е стремял да удържи здраво кормилото на поверения му кораб-църква. Избран за подигравка, подложен на подигравка. Почти 40 години на присмех и сочене с пръст. А отговорът: тихото обръщане и на другата буза.

Ангелчо Лудият миеше колите на митрополите до края на 80-те. Докато още всички имаха черни волги, а Синодът си имаше собствен гараж. И носеше кафетата. После закриха кафе „Колумбия” на уличката „Васил Левски” до площад „Славейков”, даже  я преименуваха вече на „дякон Игнатий”, за да не я бъркат с булеварда, а Синодът  си няма вече гараж. Владиците сменика волгите със западни коли. Ангелчо остана. Все някъде между сградите на Синода, митрополията и „Св. Неделя“. И нищо не ставаше без неговото присъствие.

През 80-те хората в Църквата се шегуваха, че Ангелчо знае, какво ще реши Светият Синод още преди да е свършило заседанието му. И това явно си остана така още дълги години. Ангелчо можеше да си съперничи по информация само с „проф. Желев” (единият със своите официални, а другият със своите незнайни източници), поне докато не откриха „Двери.бг”, а след това и официалния сайт. И всички го пъдеха: „Махай се от тука, бе”. А човекът, облечен подобно кръстоска от бостанско плашило и клоун с огромни, подарени му отнякъде обувки, огромни, подарени му явно панталони като торба и огромно, цялото в кръпки палто с дълги ръкави, сякаш същи Йовков Серафим  („Посред лято в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо,… палтото на непознатия едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше - оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.” Йордан Йовков, Серафим, разказ), се хилеше незлобливо, пелтечеше, запъваше се и гъгнеше през носа си. После наместваше „цайсите” си с дебели диоптрични стъкла, които са висели на носа му от ранно детство още.

Градско-църковната легенда носеше, че носът му е чупен. Причината не помня. Тя твърдеше, че Ангелчо пелтечи поради уплах от куче като дете. Факт е, че от кучета изпитваше неистов страх. Пак според градската легенда се ужасявал от коси за косене (легенда – какво да я правиш, обяснение няма). Софийските семинаристи разправяха най-големите гнусотии за Лудия. То аз – за съжаление на собствената ми рода, облагородила се в това училище – от съвременните софийски семинаристи май само гнусотии се наслушах, докато учех с тях. Но те обожаваха да приписват на това „бостанско плашило” най-отвратителните мъжеложки грехове. Разбира се, на принципа „един от наш`те ми е разказвал как…”. А Лудият и нехаеше. Хилеше се. Незлобливо.

И въпреки че заекваше ужасяващо, умееше някак да се владее и да отиде някъде на някое тържество, годишнина – на хората сърце не им даваше да го изпъдят – и да дръпне без нито едно запъване реч от няколко минути, на която мнозина проповедници да завидят. И днес се разказва как, когато в горещините през 1980 г. официалните делегати тръгват за интронизацията на новоизбрания сливенски митрополит Йоаникий към града под Сините камъни, за Ангелчо никъде не се намерило място из коли, УАЗ-ки (тогавашните съветски бусчета – б. р.) и рейсове. В резултат на което той се самозатворил в някакъв багажник (дали на кола или на рейс – историята мълчи) и пристигнал в Сливен полузадушен, но щастлив.

Ангелчо имаше уникална памет явно. Мнозина твърдяха, че единствено покойният дядо Геласий е знаел наизуст повече подробности от Типика от Ангелчо. Той пък изпитваше детинско наслаждение да прави на висок глас забележки за всяка допусната грешка или да подсеща, какво следва. Което пък често му костваше нелюбезно изпращане извън светия олтар, като на изпроводяк получаваше и солиден ритник. Други отци го приемаха и му даваха в ръката дребни монети и банкноти, малко парчета просфори, малко вино. Той все доволен, все благодарен.

Къде живееше, как умря – никой не разбра. Всъщност живееше в Църквата.

Мисля, че много хора се стреснаха, когато умря. Защото Лудият, Ангелчо, изглеждаше като да е вечен и винаги наоколо. Вечен като Патриарха. А и двамата починаха в разстояние на един месец.

И на опелото на „прошляка” е имало (за такива като него няма да съобщят в централните новинарски емисии) колкото миряни, толкова и расоносци. И не малко епископи.

И за да е гаврата пълна и за блаженопочиналия патриарх български Максим, и за неговия разсилен, и типична за „наш`та си човещинка, братко”, за да е унижението завършено и мълчаливото смирение в негов отговор – също, един жълт парцал ги свърза и в смъртта, като написа, че Лудият Ангелчо е получил такава последна почест, просто защото бил „незаконороден син на Максим”. Но „…от потъмнялата икона Исус ги гледаше и вдигаше десницата Си” (Йордан Йовков, През чумавото, разказ) и благославяше. Защото Той ще отсъди.

Бог да ги прости.

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ahcrw 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит