Издига се човешкият взор към небето. Тази необятна шир, която е високо над нас, заради която човек се спира, поглежда нагоре и всеки поглед носи и радост, и тъга, носи чувство на слабост и вяра, на почит и надежда… Там е нашият Творец, там е Бог. Той е разгърнал небесата като дреха, пролял е въздух за дишане и само когато някой облак скрие ослепителното слънце, ние можем спокойно да отправим поглед в небесата – мечтани, рисувани, красиви. Високо там е другият живот, там е наднебесната радост, непостижимият за нас свят, на който някога ще се насладим, а дотогава можем да съзерцаваме неговите двери, неговата прекрасна завеса, видима за нашия телесен взор и осезаема за божествените ни души – прекрасните небеса на Бога.
Разгърне се нощта и звездици заблестят на небето, безброй, бледи и ярки, някои треперят, като че тозчас ще се откъснат и ще полетят надолу, но не. Без Божията воля те не напускат свето място. Окото на човека се радва, стане ли свидетел на такъв момент, и това тъжно око улавя краткото време, в което се изтъркулва някое небесно светило и изчезва в тъмнината, смята го за Божи знак, дарява се на този, който съзерцава звездното небе и търси да открие там своя Създател.
Простор на Божията слава са небесата. Покрие ги Бог с облаци, няма ни светлинка на тях, но ние знаем, че тази промяна е за кратко, няма съмнение, че светлина ще се яви, има надежда… И ето, блесне звезда, след нея друга и друга, безброй засветят на небосклона и с тях долети луната, за да премине през небесната шир и да отмери още един ден от нашия живот. Така е и в пътя на човека. Трудни времена дойдат на земята, усилни, затрещят светкавици, завалят дъждове, извие се вятър и човекът мисли, че е загубен, безпомощен простре ръцете си… и отправи взор към небесата. А те, покрити с бели облаци, смъртна сянка хвърлят над земята на човека, но той се помоли, събере сили и отново погледне към небесата. Знае ги човек, помни красотата им, на земята няма надежда за него, но там, на небето… Спре бурята на човешкия живот, развидели се, разсъмне се, като че започва нов ден, изгрее слънцето, заблести в свежия въздух с безброй цветове, запрехвърчат птички из небето и идва лято, лято и ново време, нова година, чакана, измолена, дарена. Отново човек погледне нагоре, безкрайно, какво да види: и слънце, и луна, вяра вдъхнови човека и той пее, пее на своя Бог, на своя Творец, на своя Благодетел. Бог се радва за силния човек, дочакал спасение, с наднебесна радост; а човекът ликува с поднебесна радост заради благия Божи промисъл. Вселенско тържество, небесен празник и земно щастие.
Ако не беше това небе, тая луна, тия звезди, техните пътища, какво щяхме да правим ние, как щяхме да знаем дали е ден, дали е нощ, къде да ходим, кога да се завърнем, кога да посеем, кога да ожънем, как да се помолим и кога – сутрин ли, вечер ли, дали по пладне, дали в полунощ… Бихме се лутали без път, без цел, без време… Велик си, Господи и чудни са Твоите дела, и нямаме достатъчно думи да възпеем Твоите чудеса… Велик си, Господи!
И пак погледнем нагоре – ненаситна шир, безкрайна прелест. Денем не можем дори поглед да хвърлим натам, към яркото слънце, а то е най-малкото, то е за нас дадено, братята му са огромни, страшни, а ние дори в него не можем да гледаме, та прикриваме с ръка изморените си очи. А то грее, сушѝ земята, да може да мине плугът, да се насее, да даде плод, да се насити човекът от него и да се зарадва на плода от ръцете си, че той е пак от небето… Но през нощта – о, през нощта мога да съзерцавам Твоите красоти безкрай, да отпочине окото, да се успокои разумът, да се наслади душата с нова картина – всеки миг, когато пред мене се сменят и вървят тъмните облаци, безброй звезди, бледа или ярка луна, с нови цветове: веднъж е светло, веднъж тъмно, близка или далечна луна, когато спираш или когато растеш, в хлад и топлина, в суша и влага, в тишина или гръм, или в тих дъждец. Ти си там, Господи, в тихия дъждец, в който Те откриваха някога Твоите люде, а мене, многогрешния, си допуснал да гледам прекрасното небе; нека Твоите люде, Господи, никога да не отделят поглед от Твоите небеса.
