Казаци, атамани, есаули, хутори и станици – тези непонятни за повечето българи чуждици изведнъж се отърсиха от историческата прах и зазвучаха с необичайна страст по медиите. И тъй като за анахронизми никой не говори страстно и разпалено, явно става дума за нещо ново, което по някакъв начин засяга болезнени и съвсем актуални проблеми.
За трезвомислещите хора винаги е подозрително, когато едно модерно явление иска да се легитимира публично чрез някое друго историческо и добре познато явление, облича се в неговите дрехи и настоява за респект заради „великите си исторически заслуги”. Такива са случаите на българските пишман-тамплиери, които търсят под дърво и камък рицарски кръстове на свои предци-кръстоносци по българските земи; на печално известните архонти, обявили се за наследници на избитите болярски родове при последната обсада на Търново; на десетките рицарски ордени – на мира, на клонките, на ябълките и т. н., които срещу щедро дарение осигуряват „рицарско благородство” и „войнска чест” и т. н., и т. н. Специалистите социолози и културолози имат неизчерпаем материал за изследване на тези уродливи чеда на епохата на постсекуларизма, в която живеем днес (вж. тук).
Но нека се върнем към „казаците”, които разбуниха духовете у нас с инициативата на предстоятеля на руското подворие игумен Филип да създаде „казашка станица”, в която влязоха няколко мъже, които занапред ще „охраняват храма и православието”. От разменените в публичното пространство реплики стана ясно, че за едни казашката станица е „укрепване на руските традиции”, а за други – опит за създаване на силова организация, която цели да „вдъхва респект” у инакомислещите в руското подворие в София.
Що е то модерното казачеството?
Модерното казачество е стихийно явление в съвременна Русия, което руската държава прави опит да постави под контрол, да ръководи и да използва за свои стратегически цели. Модерното казачество е отворено явление – към него може да се присъедини всеки, който изповядва „казашката идеология”. С други думи, казашките станици не са етно-културни кръжоци на внуци и правнуци на „донските казаци”, които всеки момент могат да влязат във вихъра на някой казашки танц, а модерни организации с конкретни цели. По неофициални данни в Русия има между 5 и 7 милиона души, които членуват в такива организации – в уставите на всички е записано, че достъпът е свободен за всеки. Не се изисква никаква роднинска връзка с каквито и да било казаци от дореволюционния период. Така се оказва, че и българската песен за панагюрците, станали донски казаци, има своя неочакван модерен прочит през 21 век.
Казашката идеология привлича с романтичната идея на „свободния войн”, която е типична за военното казашко съсловие в миналото. Като „свободни войни” възприемат себе си и модерните казаци, само дето не са земеделци като историческия оригинал.
Украинците с ирония говорят за себе си, че на всеки двама украинеца се падат трима атамани. Така и с днешните казашки „хутори”, „станици” и „войски”. Те са стотици, гледат с недоверие и понякога с презрение едни към други и се обвиняват в „предателство на казашките идеи”. Най-общо обаче се делят на две групи: регистрирани и нерегистрирани. Регистрираните доброволно поемат ангажимента да изпълняват държавна служба към руската федерация. Държавата има към тях изисквания и им задава правила. Тези, които не искат да поемат официални държавни ангажименти, остават в „обществените” казашки организации. Към регистрираните се числят 11 войски. Това са Всевеликата Донска войска, Централната казашка войска, Волжската войска, Енисейската войска, Иркутската войска и т. н. (тук трябва да отбележим, че създадената в руското подворие в София „казашка станица” е поделение именно на регистрираната Всевелика Донска войска. Така от само себе си намира отговор въпросът във вярност на коя държава се заклеха първите казаци в София). А правилата на дейността на регистрираните казашки войски се определят с президентски указ „За държавния регистър на казашките общества в Руската федерация”, където се описват структурата, задачите, целите и т. н. на тези формирования. Според устава, за да се образува „казашки хутор”, са нужни поне 50 души, а за „казашка станица” (като в руското подворие) поне 200. Тези единици образуват окръзи и „войски”, в които трябва да влизат минимум 10 000 души. В изключителни случаи се допускат и изключения. Явно софийската инициатива е такъв изключителен случай, когато може и десет души да образуват „станица”. Важни са перспективите, както се казва...
Свободният войн
Нека да видим, каква е идеята на казачеството и защо тя се оказа така фундаментална, че беше счетено за необходимо да бъде пренесена и на българска почва. Първо да отбележим, че руснаците са разделени в оценките си за това ново явление – за мнозина то е маскарад, болестен феномен на постсекуларната епоха, имитация на приобщеност към миналото и скъпоструващ социален експеримент на руското правителство. За други пък това е организиран опит за възраждане на „казашките добродетели” и възможност патриотизмът, православието и руската идея да заемат своето подобаващо място в обществото.
Ето един цитат от руската преса за това интересно явление в модерна Русия, от който става ясно, че между казашките станици и казашките танцови ансамбли има известна разлика:
„...И сабите, и конете са съвсем неактуални за съвременния войн-казак. Днес истинските бойци-казаци, сражавали се в Приднестровието, на Кавказ и на Балканите, предпочитат да оперират с автомати и гранати, а на сабите да оставят церемониални функции. Защо властта се обърна към казаците, без даже да разбира, как може да ги използва? Именно с тази цел – да оглави, развали и в крайна сметка да унищожи потенциално опозиционната на Кремъл социална среда. Защото властта се бои от реалното възраждане на казачеството. Понеже то не е униформа, знамена, коне и саби и разни ордени, с които така обичат да се награждават някои дейци. Казакът е исторически формирал се особен социален и психологически тип. Типът на свободния войн. Войнът, който по традиция, подобно на своите предци, избира сам пътя на военното служение, за което се готви от детство. (...) За всички привилегии в икономическата сфера, които получават днес, казаците са длъжни да плащат по същия начин, както и в миналото – със своята служба. Тази служба ще изплати издръжката им. В миналото казаците качвали децата си на конете на пет-шест години. А ако в новите условия от тази възраст започнат да учат синовете си да сглобяват и разглобяват автомати? Да ги обучават в ръкопашен бой? Към 20-тата година в идеалния случай ще се получи прекрасен войник-професионалист – такъв войн, от когото толкова се нуждае армията ни днес...” (Дмитрий Савин, „Медвежья услуга казачеству”)
И така нататък, и така нататък. Само по себе си това явление безспорно е любопитно и много интересно, но в случая то не ни интересува. За нас е далеч по-важна симбиозата между Църква и сила – която все по-често се проповядва като успешен модел на църковно присъствие в днешния свят. Силата на парите, на властта, дори на оръжието неусетно се налага като легитимен начин за убеждение и проповед на Христовото слово. Православие, което разбива стени, а не преминава през тях. (вж. Йоан 20:26) Затова ни вълнува всичко това - архонтите и тяхната казашка охрана, тамплиерите и другите защитници на християнството. Нима няма право всеки да вярва в каквото си иска? Има, разбира се. И тяхната вяра, собствено казано, ни най-малко не ни интересува. Вълнува ни обаче това, което се случва под купола на Храма. Ако беше отвън, проблем нямаше да има – всеки е свободен да се идентифицира, както иска, да се облича, както иска и да вярва, в каквото иска. Но когато Църквата започне да смесва нещата, да не различава истината от имитацията, когато пусне този дух под купола на Храма и го припознае за църковен, тогава историческите анахронизми престават да бъдат такива, а се превръщат в църковен проблем. И когато от амвона звучи проповедта, че насилието – духовно и физическо – е църковният начин за единение, тогава вече става дума не за частни инициативи и личен избор, а за подмяна на истината на Църквата с една тоталитарна идеология. Става дума за лъже-проповед, която клевети Христос, а не слави името Му.
