Малка битова случка ми помогна да си представя нагледно посоката на процесите, които въплъщава спорният Закон за закрила на детето. Дадох си сметка, че законът, който ще бъде обсъждан през есента, вече действа по някакъв начин поне от двеста – двеста и петдесет години.
Идеята, че децата са на полиса и само временно са поверени на своите родители е по-стара – на повече от две хиляди години. Но сега не става дума за правото на държавата над децата. Въпросът е за правото на децата да дават право над себе си, когато им се стори по-лесно да са равни пред закона, отколкото да имат родители. Естествено е на децата понякога да не им се иска да пораснат. И при възрастните е така, но при тях вече не е трогателно. От времената, в които Русо е получил сълзливото си откровение за обществото като договор на равни егоисти, свързани с природни нужди, тези, които предпочитат равенството пред закона пред отговорността на всеки пред всички, стават все повече. Въпросният Закон за закрила на детето и подобните нему инициативи просто изказват тенденциите и предлагат помощта си на такъв род предпочитания.
Децата имат „право на щастие“ не по-малко от всеки друг член да обществото“. И имат право да си го представят, както искат. Заради възможния егоизъм на родителите е допустимо да се асистира детският. Някои са недостойни да бъдат родители. Затова държавата ще пази всички деца от всички родители. При възпитанието са недопустими индоктринации. Единственото възпитание, което няма нужда от тях, е това на „естествените права“ и „разумния егоизъм“. Последните добродетели осигуряват държавна закрила от друго възпитание. Инак казано, всички доктрини са равноправни. Но при възпитанието не се допускат всички, а никоя… По-точно – само тази. Тя предлага на родения като „дете на природата“ човек да си остане такъв. Предлага му своеобразно възвръщане към „първоначалното състояние“, усъвършенствано с разумна калкулация на интересите. Подобни схващания карат К. С. Луис да отбележи, че „веднъж извикан на живот, принципът за право на щастие рано или късно ще доведе обществото до състояние, в което не само поривите на всеки човек, но и всички пориви на всеки човек ще бъдат допустими… И тогава нашата цивилизация по същество ще е загинала“. При принципите лицеприятие няма и изобщо няма лица. „Правото на щастие“ сочи към условия, не към личности. Превръщането на щастието в право позволява това, което остава от него, да се ползва индивидуално – но само по този начин; да се поделя, не и да се споделя. Осигуреното по право щастие не оставя място нито за дар, нито за благодарност. Дарът става невъзможен, благодарността – безпредметна. „Щастливецът“ може да бъде задоволен, но не и признателен – с това „щастието“ приключва. Толкова известни личности си нямат на кого да благодарят, а на толкова неизвестно служещи не им липсва нищо. Бедата, разбира се, не е в правото – естествено или изкуствено, а в приумицата или прилога свободата и щастието да бъдат право. Може би се разчита и на друг ефект. Забелязва го Киркегор в един от Фрагментите си: „Повечето хора се борят за свободата на словото си така, че забравят за свободата на мисълта си“.
Възможно е да се случат лоши родители или лоши деца. Човек не си избира близките. Избира си закони и упования. Обаче всичко, което могат да му предложат законите тук, е да няма близки. Достатъчно е да се обърнем към инстанции вместо към личности, да се надяваме на законна принуда, вместо на добра воля. Не зная дали пътят към законно равенство на децата с родителите и възможността им да ги лишат от родителство ще направи децата по-щастливи, но един сигурен начин да лишим децата си от родители е да се държим с тях като с равни. Това предполага не само притворна инфантилност от страна на родителите, но и отнема на децата възможността да общуват с някой по-значим от себе си.
Сегашните ни оправдания в полза на такива закони все още ни изглеждат притеснително. Но идеите, които призовават законите, витаят в домовете и в надеждите ни. Младенците имат усет за тези неща. Нататък се разчита на вдетиняващото възпитание на една-две революции.
Впрочем, ето и самата случка.
Преди не много време имах неблагоразумието да напомня на сина си, че е добре да си ляга по-рано, защото сутрин му е трудно да става. Знаете ли какво ми отговори?
- Вòлтер ще ме защити!
