Мобилно меню

4.9166666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.92 (48 Votes)

zolotoj-klyuchikНова декларация относно религията в училищата бе пусната в навечерието на новата учебна година. В нея църковните дейци отново обвиняват държавата, че не желае да въведе задължително религиозно образование в българските училища. Просветният министър не закъсня да повтори, че това няма да се случи. Размяната на реплики между БПЦ и Министерството на образованието вече не е новина за никого и родителите с безразличие подминават този казус, толкова безличен и безинтересен на фона на всички други проблеми в образованието.

Истината е, че болшинството родители са безразлични към религията в училище. Както и преди 20 години, този въпрос не ги вълнува така, както компютърната грамотност и владеенето на езици. Разликата сега е, че днес в настояването на Църквата за задължително обучение по религия родителите долавят една застрашителна агресия от страна на църковните дейци, която буди все по-голямо недоверие. Безапелационният тон, с който Църквата изисква държавата да въведе религиозно образование в училищата не оставя място за диалог по този въпрос в обществото. Това създава впечатлението у родителите и обществеността, че Църквата иска да наложи религиозно образование. Думите и тонът на нашите клирици и техните помощници са изпълнени с толкова амбиция и хъс за победа, сякаш не става въпрос за приобщаване на децата към Христос и Неговата Църква, а за някаква финална битка между Църква и държава.

От този насилнически дискурс, в който попадна разговорът за религиозното образование, губи само Църквата. Посланието, което тя изпраща до хората (понякога и подсъзнателно), и внушението, което налага, е, че Църквата си служи с насилие, за да наложи своята доктрина и своя мироглед - при това за доброто на децата.

В същото време Църквата доброволно се отказва от водещата си роля в християнската просвета и духовно възпитание на младите българи и се поставя в позицията да иска и съответно разрешава на държавата да е тази, която взима решения и си позволява да отказва. По този начин министърът на образованието е натоварен с властта да казва "да" или "не" на религиозното образование за българските деца, а на Църквата й остава да иска, да настоява, да моли, да протестира, да декларира, но да не може да взима решения.

Защо ли Църквата смята, че министърът на образованието държи златния ключ към религиозното образование на българските деца?

Всъщност ключът не е у него, а в ръцете на родителите. Те решават какво ще изучават техните деца, те взимат решение на кого ще поверят грижите за малките ученици.

Затова е важно Църквата да насочи своите усилия не към министъра, а към родителите. И подходът не е в заплахите, плашенето, оплакването, а в работата по привличането на родителите и обществото на своя страна. Време е Църквата да покаже, а не само да каже, защо е важно децата да изучават религия. Хората чакат знак от Църквата, че се интересува от децата и младежите и този интерес не се изразява само в декларации и концепции.

Църквата и сега може активно да влезе в училище, като подкрепи учителите по религия. Сегашното състояние на богословите-учители в училищата най-ярко илюстрира грижата на Църквата за религията. Както много пъти сме писали, учителите по религия нямат почти никаква подкрепа от страна на БПЦ – нито с материали, нито със средства, нито с внимание и духовно обгрижване. Учителите по религия са обречени на пълно безразличие от страна на Църквата, оставени са сами да се справят и не е чудно, че от година на година броят им все повече намалява. След като сега Църквата не обгрижва тези няколко свои труженици и просветители, какво да очакваме в бъдеще, когато изисква те да са стотици?...

Нека в малкото да бъдем верни и да вършим както трябва просветителската си работа поне в сегашните й ограничени размери, за да покажем на хората, че могат да ни се доверят и за по-големи неща.

Църквата може да спечели доверието на хората, само ако започне активна просветителска дейност - не на думи, а на практика. Може да се започне с отделянето на целеви средства по епархии, за да има задължително в храмовете щатни учители, които да организират работата с децата, младежите, родителите, възрастните, да се направят курсове, занимания, дейности. Да се организират от същите тези учители дейности за родителите, да станат храмовете средища, където страдащите, болните и слабите хора да намират материална и духовна подкрепа.

Естествено, че това няма да стане за една година, а за две, три и повече, но само така Църквата ще заеме своето място в живота на хората, ще бъде до тях в ежедневието им. Така те от опита си ще знаят вече, какво е християнска любов, грижа, ангажираност. Само по този начин Църквата ще спечели доверието на хората и те ще й поверят и децата си в училище.

Иначе днешното състояние на нещата внушава на обществото идеята, че Църквата иска да прехвърли отговорността за религиозното образование на училището и държавата, а тя отново ще застане в позицията само да дава съвети и да критикува.

Затова е време да се ограничи броят на декларациите и концепциите на БПЦ и да се наблегне на работата с реалните хора, които имат нужда от утеха и ръководство по пътя към Христос, за да се осмелят да поведат и децата си към храма.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3p6cw 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики