В приказката за Синдбад Мореплавателя се разказва как героят при едно от своите пътешествия попада в градче, жителите на което всяка вечер излизали в морето с лодки, защото през нощта господари на града ставали маймуни. До сутринта те се занимавали с типичните човешки дейности – пременявали се в хубави дрехи, веселели се, търгували, приготвяли си угощения и пр. Останел ли някой човек в града, маймуните го убивали. На разсъмване обаче те се оттегляли в планините, откъдето били дошли, хората се завръщали и животът продължавал да тече по обичайния си начин…
Спомних си тази история от детството си, наблюдавайки църковно-обществения ни живот през последните месеци. Имам тягостното усещане, че е паднала нощ и християнското ни съзнание е напуснало града, отплавало нанякъде. Вместо преосмисляне на миналото, водещо до обединение и единомислие на вярващите и усилване на Българската православна църква, висшият ни клир е на път да посее нови ветрове, от които в бъдеще е ясно какво ще пожънем. В общество, изпълнено с противоречия и противопоставяне, да архонтисаш разделение и сред християните, едва ли е най-доброто решение. Особено когато мисията ти е да бъдеш ловец на човеци и да събираш с Христос, а не да разпиляваш… Нима цялото това парадиране следва църковните традиции и поведението на ктиторите, за които четем в житията?…
И ако приемем за нормално някой да парадира с благочестието си, то изненада ли е, че друг се стреми да парадира с неблагочестието си – осъзнавано или не? Така че съвсем логичен изглежда планираният за края на месеца гей парад в София. Можем ли да очакваме невъцърковени хора да осъзнават абсурдността на действия си, ако дори духовните ни водачи не го правят? Аз се поинтересувах и видях на сайта на организаторите на парада каква е историята му. Накратко, през 70-те години в някакъв гей-бар в Ню Йорк при провеждането на полицейска операция гейовете и лесбийките от целия квартал се стекли и набили полицаите, като боят продължил и през следващите няколко дни. Няма много общо с толерантността, за която организаторите претендират, повече прилича на замерване с камъни, от което се възмущават. Само че тогава не е било метафорично, а съвсем буквално.
В едно обаче има истина – необходим е разговор. И обществен, и църковен. Да решим дали все още имаме някакви общи ценности, които задават профила на обществото ни или е дошло времето да признаем, че в гротескния му аморфен образ вече никой не може да се разпознае. Да се съгласим докъде различието е лично право и откъде неговото натрапване започва да накърнява чуждото право. Нещо като анекдота за двамата, спорещи за свободата: „Аз съм толкова свободен, че мога да направя каквото си поискам! Дори, ако поискам, да Ви прасна сега по носа!“, казал единият. „Не, не, грешите - отговорил събеседникът му, - Вашата свобода свършва там, където започва моят нос.“
В това отношение църковният разговор е далеч по-лесен. Защото там опасност от загуба на ориентир няма. Христос - Пътят, Истината и Животът, е пред нас и нине, и вовеки. Ако това изобщо ни интересува, разбира се. Допускам, че като православни християни ни интересува. И затова, ако сме се обърнали с гръб към Него, добре е някой братски да ни го каже, преди да сме се отдалечили прекалено много. За да продължим да вървим заедно – клир, миряни, ктитори, благоукрасители, пътуващи и страдащи, пеещи и молещи се…
Мисля си ги тези неща, докато наблюдавам какво се случва нощем в града от лодката на собственото си равнодушие. И чакам да се зазори. Поне в приказките тогава се случва завръщането.
