Писано му било изпитанията житейски да го съпътстват през целия живот, но отец Ипомоний приемаше всичко това с благодарност, защото знаеше, че така и наградата му на небесата щеше да е съотвествуваща. Сега беше изправен пред сериозен проблем, на който денем и нощем, с усърдна молитва и строг пост, търсеше разрешение. А всичко беше започнало не толкова отдавна.
Владиката беше събрал всички свещеници, за да им сведе важни решения, които трябваше да издигнат духовния авторитет на Н-ската епархия. Разбира се, о. Ипомоний, когото вече познаваше цяла България, а хората от неговото градче искрено обичаха, беше поставен да седне от дясната страна на Митрополита. Така, заедно със събратята си, научи, че съседните епархии не спят, и не само, че не спят, ами вече сериозно ги изпреварват по отношение на благочестието си. То как и да е иначе, като във всяко градче имаха къде по 10-на, къде по 4-5, та дори и в най-забутаната им енория имаше поне по един архонт - за здраве, радост и спасение на всички. А в Н-ската епархия, където навремето е имало над 200 манастира (а сега са два, ама в единия няма монаси, та беше даден под аренда да не запустявал), където всяка седмица, поради неуморния труд на митрополита, пристигат или чудотворна икона или свети мощи, за да се поклонят благочестивите християни, където благодатният огън на Велика събота първо пристигаше от Светите земи, да няма нито един архонт! На това безобразие, каза владиката, трябва да се сложи край! И се сложи. Още същата седмица Н-ската епархия се сподоби със собствени архонти – светли, достойни за пример личности, украса на светото Православие и на градчето, в което служеше и о. Ипомоний.
Като всяко решение, низпослано от владиката, отецът прие и това с послушание и смирение, като се зае да го защитава и отстоява. В началото имаше някои трудности, но те бързо бяха преодолени. Знаете, мир лукав, завист и злоба се шири в сърцата на някои непросветени и заблудени люде. Възнегодуваха, значи, срещу новите архонти.
- Не е редно, - казват едни, - ние тези хора в църква не сме ги видели, а вие архонти ги правите.
- Ами замислете се, заблудени братя, - с кротост разясняваше отец Ипомоний, - ако не сме ги виждали в храма досега, а правейки ги архонти, им показваме пътя към него, не сторваме ли добро? Нали знаете, че на небето има по-голяма радост за един обърнал се грешник, отколкото за 99 праведници!
- Търговци на оръжие, търговци на смърт! - крещеше друг юродив.
- Първо брате, не съдете, за да не бъдете съдени! И второ, казваш, че печелят от човешкото страдание, че ги интересуват само парите, че приемат човешката смърт с безразличие и винаги успяват да се измъкнат от стореното? Но замисли се, брате, това не важи ли и за някои от най-уважаваните лекари в нашето градче, за хората, отдадени на най-хуманната професия. И срещу тях ли ще хвърлиш камък? Не бива, брате, не си слагай още грехове на душата.
- Един от тия има криминално досие, по-дебело и от Светото Писание! Той е престъпник, лежал е в затворите на половината европейски държави, а вие почетна титла му давате!
- Имаше, брате, имаше досие, но вече няма – човекът е представил свидетелство за съдимост. Ето го – „неосъждан”! Нали можеш да четеш? Чети тогава. Какви полицейски регистри – ти кръстен ли си? Ами тогава трябва да знаеш, за нас е важно само в небесните регистри за кого какво пише! А че е живял и работил на много места по света, може да ни бъде само от полза. Запознал се е човекът с различни хора, култури и обичаи, което само може да обогати епархията ни. Широко скроен, без предразсъдъци и комплекси, каквито хора сега най са ни потребни. Освен това дари средства за нов храм и сега вместо да не ходят само в стария, благочестивите събратя могат да си избират в кой храм да не ходят – в стария или в новия. Раздвижи се с него духовният ни живот, недей да злословиш.
Така, с блага дума, личен авторитет и точни методически указания от митрополията отец Ипомоний с кротост преодоляваше негодуванието на своите енориарши.
Постепенно добрите хора свикнаха и се примириха с архонството, те с какво ли не се бяха примирявали през годините. Да ви призная, по-голяма грижа му отвори един ктитор, внук на стар емигрант, роден в нашето градче, който възстанови със собствени средства единия от двата манастира в епархията - то какво го възстанови, направо го изгради от руините. Изпълнявал на дядо си завета. Когато старецът завършвал жизнения си път на хиляди километри от родния дом, го заклел да възстанови манастира от неговото детство. Ти остави факта, че това момче не пожела да постъпи като всички благочестиви дарители – да предостави средствата на св. Митрополия за разпореждане и осъществяване на реконструкцията, а сам нае работници, реставратори, иконописци и резбари и прекара 2 години в една каравана до манастира, за да може лично да наблюдава и контролира всичко. Ами какво още си позволи! Когато строежът завърши и Негово Високопреосвещенство освети новия-стар манастир, владиката обяви, че г-н Х, внук на уважавания ни съгражданин У, напуснал преди повече от 50 години Родината, но никога не прекъснал връзката си с нея и със св. Православна вяра, което се доказва и от последното му желание, ще бъде произведен за нов архонт на Н-ската епархия. Чест голяма! А онова хлапе - представяте ли си? - взе, че отказа! На митрополита! Да стане архонт! Дързост и неуважение нечувани! Възмути се и владиката, възмутиха се и всички достопочитаеми архонти! Че и дървено философче излезе на всичкото отгоре – лявата ръка да не знаела какво прави дясната, ние сме слуги негодни, който искал да е първи, да бъде последен и пр. На кого ги приказваш тия бе, момче?! – На владиката ли ще цитираш Светото Писание?! Гиди, сопа неокастрена...
Но нямаше какво да се прави, насила хубост не става. Добре, че момчето скоро си замина, откъдето беше дошъл, че кой знае още какви поразии можеше да направи. Между нас да си остане, о. Ипомоний мислеше също като него, но така само, наум, дума не можеше да стане да се одързости и да възразява на митрополита. Затова на заминаване тайно отиде да го изпрати, благослови го и му подари едно сребърно кръстче – да носи спомен от Родината на дядо си до сърцето, където и да е по света. То хубаво, че никой не ги видя, че иначе отец Ипомоний здраво го закъсваше…
Така годините си минаваха, благодатта и архонтите в Н-ската епархия и в енорията на отец Ипомоний се множаха. И тогава възникна проблемът, който мъчеше отеца и смущаваше съня му. Почти всеки по-състоятелен човек от градчето, дарител на св. Митрополия, вече беше архонт. Ами то така все едно че никой не е архонт! Как ще се различава един солиден и уважаван бизнесмен от общата маса, когато всеки втори вече е архонт?! Архонтите започнаха да негодуват: Преди детето като кажеше в училище „А моят татко е архонт”, и учителката, и целия клас гледаха с безмълвно благоговение. А сега какво е - вчера едно келеме на съседния чин, представете си, му отговорило на сина: „Голяма работа! На мене пък не само татко ми, но и вуйчо ми, и чичо ми са архонти! На`пък!” Представяте ли си?! Затова ли толкова…, толкова помагахме на Митрополията?! Сериозни въпроси, на които отец Ипомоний не можеше да отговори и затова виновно навеждаше глава и отминаваше изпълнените със справедлив гняв архонти…
Нещо трябваше да се направи. Така не можеше да се продължава. Чу се, че съседните епархии, които се бяха сблъскали със същия проблем, вече са измислили нещо. Този път, обаче, трябва да се реагира бързо и да не им се дава инициативата. Довечера митрополитът събираше всички свещеници, за да им съобщи нещо важно. Значи Негово Високопреосвещенство беше намерил решение. Да, той винаги намираше! Довечера…
