Мобилно меню

4.7142857142857 1 1 1 1 1 Rating 4.71 (14 Votes)
1_62.jpgИзвадки от речта на г-н Спас Райкин по повод смъртта на Нюйоркския митрополит Андрей, 13 август 1972 г.

Опечалени братя и сестри,

Дядо Владика се пресели във вечността... Мнозина ще тъжат, мнозина ще проклинат, мнозина ще останат безразлични, но повечето от нас, позволете ми да употребя думата „старата гвардия”, чувстваме, че неговото отсъствие отваря голяма празнота в живота на емиграцията ни. Без да подозира и без да прави усилия той бе в центъра на неспирните емигрантски бури и сътресения през последните двадесет години. Когато нямаше кого да виним и съдим за собствените си слабости в българската политика, ние се обръщахме да виним него и той, нещастникът, без да се защитава, но и без да прави отстъпки, продължи да следва неуклонно по избрания си път.

Аз ще бъда искрен и откровен в преценките си за делото на дядо Владика... Аз дължа лично нему емигрирането ми в Америка... За нещастие между мене и него изникнаха различия по политиката, която Българската църква в емиграция трябва да следва. Позволете ми да изповядам пред вас, че след петнадесет години аз признах пред него, че след дългогодишен опит с българските емигранти аз дойдох до заключение, че той бе прав и че моята теза бе погрешна.

Обществената дейност на дядо Владика заслужава повече внимание... В 1938 г. епископ Андрей бе изпратен като първи български владика в Америка. През войната епископ Андрей бива назначен като заместник-екзарх в Цариград и получава инструкции да започне преговори за премахване на българо-гръцката схизма. Тази му мисия се увенчава с успех в 1945 г. След завършване на тази мисия той се завръща в епархията си в Америка...

Политиката на дядо Владика в Америка, особено след 1962 г., бе остро осъждана от много емигранти, в това число аз не съм на последно място... Но нека откровено признаем, че когато ние най-остро го осъждахме, той неуклонно, твърдо и последователно отстояваше позициите си. Ние не обърнахме внимание на неговите съвети. Ние бяхме убедени, че ние бяхме прави и че той беше на погрешен път...

От началото на своята дейност в Америка до последно издихание дядо Владика защитаваше тезата, че с Църквата политика не бива да се прави, че Църквата принадлежи на всеки православен българин, че когато прекрачим прага на църковния параклис, трябва да забравим политическите си различия и да видим в лицето на всеки един от нас православен брат българин. Нека си признаем, че ние никога не го разбрахме. Ние никога не му дадохме право да защитава такава теза и провежда такава политика. Ние настоявахме, че той трябва да се намеси в нашите политически разправии. След многогодишен опит с българските политически организации и след дълго премисляне на българските църковни работи позволете ми да призная, че ние всички бяхме на погрешен път и че дядо Владика бе на прав път… До последно издихание дядо Владика отказа да направи Църквата оръдие на една или друга политическа групировка. Неговата политика е добър урок за всеки български църковник в настояще и бъдеще.

Ако дядо Владика остави някакво завещание, тестамент, за всички нас в чужбина, то най-ценното, което той би ни казал, е да възприемем неговата политика на църковна непартийност. Каузата на Българската православна църква е обща българска кауза. Тя не е и не може да бъде партийна кауза. Нека възприемем тази кауза. Нека се опитаме да приложим този принцип. Може би по този начин да намерим пътища за разрешаването и на всички останали въпроси, които ни разделят. Истинско нещастие е, че дядо Владика единствен остана на тази позиция и че ние отказахме да му дадем право и да го следваме в този път. Нека политиката на митрополит Андрей остане като урок за всички и никой никога да не издига отново байрака на партизанщината с Българската православна църква.

Днес ние можем да съжаляваме, че резултатите от политиката на митрополит Андрей не бяха забележителни. Много пъти той служи света Литургия без богомолци. Ние всички го изоставихме и ако понякога се намерихме в църква, то не винаги бяхме мотивирани от религиозни или патриотични причини, но винаги с надежда да служим на някоя партизанска кауза. Добре е днес да си кажем тези работи и се изповядаме публично пред паметта на този деветдесет годишен покойник. Той ще ни прости пред престола на Бога и ще продължи да предстоятелства за всички нас.

На тези, които биха продължили да осъждат нещастния старец по политически съображения, е добре да се напомни, че въпреки всичко този старец служи добре на българщината в Ню Йорк. Всяка неделя в 11 часа сутринта тази тежка врата там бе открехната за всеки българин, загубил отечество и семейство, бе отворена за всеки изгнаник, търсещ място за успокоение и молитва. Всяка неделя немощният глас на дядо Владика се издигаше за молитва за всички нас, във и вън от този параклис. Всяка неделя в този милионен град прозвучаваше българското ГОСПОДИ ПОМИЛУЙ. Никой не е държал сметка колко отрудени българи, колко безпокойни души прекрачиха този праг и са се молили на български в тази българска църква. Ако това е единствената заслуга на дядо Владика, тя е достатъчна за оправдание пред престола на Всевишния и пред дребнавите закачи на отровени от партизанщина души. Не е важно, че повечето от нас сме се вестявали в този параклис веднъж-дваж или три пъти в годината. Важното е, че няма българин, който да е дошъл в Ню Йорк и да не е запитал, къде е българската църква. Няма българин, който да е минал през Ню Йорк и да не се е отбил в този български дом. Важното е, че и тогава, когато не намирахме време да се стечем в църква за молитва, някъде в подсъзнанието ни бродеше мисълта, че дядо Владика е в църква и се моли за нас. Десетилетия наред дядо Владика държа тази врата отворена за всички нас. Десетилетия наред този параклис бе символ на нашето Отечество, на домовете, които сме оставили хиляди километра оттук, домове и близки, при които по една или друга причина ние не можем да се върнем. Дядо Владика поддържа този параклис за всички нас като втори дом и второ отечество. Нека му отдадем заслуженото и да благодарим на Всевишния, че го остави при нас за толкова дълго време. Тази заслуга на дядо Владика изкупва всички други неуспехи, които капризни души още биха му приписвали. Нека не го държим отговорен, че не е могъл да ни обедини. Причината е в самите нас – не в него.

В този час на тъга и печал, като се помолим за душата на скоропостижно починалия митрополит Андрей, нека пожелаем на неговите наследници да продължат да държат тази врата отворена за всеки българин, който търси място за душевно успокоение и молитва, и нека не се отчайват, когато се намерят в този параклис с двама или трима богомолци. Митрополит Андрей никога не се отчая и до края на живота си с епическо търпение и християнско смирение изпълни достойно дълга си пред Бог, народ и Родина.

Бог да прости дядо Владика! Вечна да бъде паметта му!”


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kq63q 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.