Нещата, за които казваме, че се случват като на кино, обикновено се случват в САЩ. Там като на кино бяха гътнати двете кули, там като на кино разни озверели и отчаяни хора влизат в сладкарниците и почват да стрелят наред, там като на кино онзи ден властите умъртвиха един човек, роден от майка като всички нас, т. е. не е клонинг, въпреки че това няма значение. И е естествено тези неща да се случват там, това си е Америка все пак, кого друг ще нападнат извънземните най-напред, ако не тях, кои символи на свободата се запечатват още в първите ни спомени, ако не онази каменносърдечна статуя с вдигната ръка и онзи многострадален мост във Фриско? Е-ех, Америка, детска моя мечта! Холивудските сценаристи са големи хитреци.
Цитат: „На 13 декември 2005 г. Стенли „Туки“ Уилямс беше екзекутиран чрез смъртоносна инжекция в затвора в Сан Куентин. Уилямс беше осъден на смърт за убийството на четирима души през 1979 г. В последния ден от живота си Уилямс се срещна с различни посетители, преди да бъде преместен в килията в близост до стаята за екзекуции.
Осъденият е отказал последното си ядене, гледал е телевизия и е чел писма, които са му пратени от различни места в САЩ и дори от Италия и Израел. Върховният съд на САЩ отхвърли и последната молба за помилване на осъдения на смърт Стенли „Туки“ Уилямс. Това съобщиха съдебни източници по-малко от шест часа преди екзекуцията на бившия гангстер, превърнал се в затвора в радетел за ненасилие и мир. По-рано губернаторът на Калифорния Арнолд Шварценегер отказа да помилва Уилямс. В четвъртък губернаторът изслуша защитниците и обвинителите на Уилямс, основател на улична банда през 1971 г. в Лос Анджелис и осъден на смърт през 1981 г. Привържениците на бившия гангстер, който днес е на петдесет и една години, твърдят, че затворът го е променил и че той ще бъде по-полезен жив. След като беше осъден, Уилямс се отрече от миналото си, започна да пише книги за деца и да се бори срещу насилието от килията си в „Сан Куентин“ край Сан Франциско. След осъждането си той на няколко пъти е номиниран за Нобелова награда за мир за усилията си да възпитава младите хора в ненасилие. Създаден е филм за живота му с Джейми Фокс в главната роля. Телевизионният филм се нарича „Изкупление“. От 1967 г. досега няма случай губернаторът на Калифорния да е помилвал осъден на смърт“ (БГНЕС).
Действието се развива в една християнска страна по времето на Рождественскя пост, когато всички с трепет очакваме часа на Христовото раждане. Ражда се Богът. А човекът умря. В началото човекът беше жив. Негов приятел разказва пред камерите как човекът отказал вечерята, която му предложили предишната вечер. След това легнал на онази маса в онази стаичка със стъклени стени, които сме виждали пак по филмите. Бил спокоен, очаквал този момент цели двадесет и четири години, бил подготвен за него. Може би по принцип са му вкарали предварително някаква успокоителна инжекция преди събитието, за да не се вълнува, но това са само догадки, сценаристите мълчат по въпроса. Продуцентите обаче не биха се изложили някой осъден да вземе да се гърчи и да моли за милост. И така героят легнал на масата и дори помогнал на сестрата да открие подходяща вена, където да вкара иглата. Иглата е свързана с маркуч, който е свързан с едно специално съоръжение, с което сме запознати пак от онези филми. Няколко инжекции една до друга, които се задействат автоматично последователно след натискане на копчето от екзекутора. Първата инжекция съдържа вещество, което неутрализира нервите, за да не усеща жертвата болка. Втората инжекция блокира мускулната система, за да не преритва грозно пред камерите. Човекът е парализиран, само очите все още гледат. Третата инжекция спира едновременно дишането и сърдечната дейност. Зад очите вече няма никой. Четвъртата инжекция помага на душата да се отдели и да полети по предназначение, като едновременно носи тайно послание към Отвъдното, за да бъде допусната тази нещастна душа да премине границата – една много хуманна инжекция, която обаче не съществува.
И онзи ден, посред Рождественския пост, един човек, извършил престъпление, когато бил на двадесет и четири, легна на масата, помогна на сестрата с иглата и спокойно наблюдаваше как връзват каишките на ръцете и краката му. Зад стъклените стени бяха представителите на властта и неговите близки и приятели. Стъклото е като екран на телевизор. То отделя съвсем хуманно красотата и безгрижието на щастливите свободни хора от нещастието и мъката на актьорите в шоуто. Шоуто беше кратко. Продуцентите бяха доволни. Сценаристите си взеха предколедните заплати. Инжекциите бяха празни. Черупката върху масата също. Чудото се състоя. Малко преди да се роди Най-милостивият от всички, ние хората бяхме безмилостни. Представителите на властта, близките и приятелите напуснаха залата, качиха се в автомобилите си и – кой откъдето е. Както се казва по историческите американски филми: „След бесенето ще има танци“. Нищо особено не се беше случило. Най-накрая този убиец си получи заслуженото, рекоха си Арнолд и всички останали самонадеяни типове по целия свят и седнаха да вечерят.
А за да бъде сценарият съвършен, съдбата на човека можело да бъде променена от спаведливия цар. В случая губернатора Арнолд. В неговата ръка бил цял един живот. Хоп – разтваря длан и човекът живее. Хоп – свива железен юмрук и човекът мре. Животът на човека не му бил даден от този актьор, но му бил отнет от него. Актьорът-терминатор за разнообразие можел да прояви милост. Просто да махне с ръка и да остави човека на собствените му бесове. Терминаторът обаче е генно програмиран от сценаристите да не се влияе от такива идиотски чувства. Какъв робот би бил, ако вземе пък и да се размеква? I`ll be back! (Аз ще се върна!), каза той едно време и не излъга. Завърна се. А оня чип, дето уж си го извади от мозъка в „Зов за завръщане“, всъщност изобщо не го е вадил. Там си е. Как иначе ще се произнесе, че не намирал основание да помилва осъдения? Откога милостта изисква основание? Христос, Който ще се роди само след седмица, не би намерил и следа от основание да ни помилва, ако би потърсил такава. С какво заслужихме милостта Му? С кое по-точно зверство? Нещо не схващам логиката на най-великата демокрация на тази планета.
Тя, тази демокрация, редовно извършва убийства и то не само на двадесет и четиригодишни младежи. Америка убива и деца, ненавършили осемнадесет. В тази статистика „християнска“ Америка е в компанията на Иран, Саудитска Арабия, Йемен, Пакистан и Нигерия – все отбор юнаци. Страшно велика е великата демокрация. Благодаря, бих казал аз, за любов такваз. За пореден път чудовището се озъби на света и на собствените си поданици. Не успя да превъзмогне старите си зверски навици. Америко, твоят поет Алън Гинзбърг, умрял през 1997 г., си ти го е казал: „Go fuck yourself with your atom bomb“. Той отдавна те е разбрал: „Америко, кога ще приключим с войната?… Америко, кога ще се съблечеш?“. Невъзможно е по никоя дефиниция и по никоя кодова таблица един наркозависим да бъде наречен демократ. Америка, оглавявана от изрезката Буш и губернатори като Теримнатора, е зависима от една дрога – изкопаемите горива! Казва го не друг, а старият Кърт Вонегът Младши, трето поколение американец. Нещо да кажете за прочутата Декларация за независимост? Може би трябва да се нарича Декларация за зависимост… Но не бързайте да обвините изрезката Буш и Терминатора. Те са просто прислужници на чудовището, наречено „християнска Америка“. Откакто са почнали да убиват систематично и планомерно индианците, прислужниците на чудовището не са спрели. Те са убийци. Убийците, наричащи се християни, убиват преди Рождество. Животът е ценност, която не сме си създали сами. Христос се ражда, за да живеем. Убийците са стъпкали съвестта си, убийците са роботи-слуги на злото, което във всяка своя реч клейми господин президентът на великата страна.
И понеже знам, че винаги се появяват разни защитници на убийството, които с голям ентусиазъм почват да трепят всичко живо наляво и надясно и чийто аргумент в случая би бил „Ами ако този убиец беше убил някого от твоето семейство?“, няма начин да не им отговоря така: „Е, да, ама не е, затова по-добре не ме карайте нищо да си представям, а се опитайте да вникнете в думите на американския политик от началото на миналия век Юджийн Дебс:
Докато има нисша класа, аз ще съм част от нея.
Докато има престъпници, аз ще съм един от тях.
Докато има и една душа в затвора, аз няма да съм свободен“.
