В последно време станахме свидетели как диктатурите в арабския свят, които изглеждаха непоклатими, започнаха да рухват една след друга. Паднаха режимите в Египет, Тунис, сега в Либия, въпрос на време е смяната на управлението в Сирия, след което ще дойде редът на Йордания и Саудитска Арабия. Най-интересното е, че тези съдбоносни събития имат своя първообраз, своето „предтечество” в Библията.
Книгата 3 Царства започва с разказ за цар Соломон. Първоначално го описва като най-мъдрия от всички хора, който укрепва държавата, установява мир и построява храма в Йерусалим. Но според известната мъдрост „властта развращава и абсолютната власт развращава най-много”. В края на живота му виждаме Соломон обкръжен от хиляди жени (как ли е насмогвал?), натрупал огромно богатство, увлечен в грандиозни строителни проекти. Накрая той забравя завета с Бога и дори става идолопоклонник. Звучи доста познато.Тогава народът не разчита на мобифони и „Фейсбук”, а на информация от ухо на ухо. Недоволството назрява и настръхналите обеднели хора са на ръба на бунта. След кончината на Соломон те идват при новия цар Ровоам и му казват: „Облекчи ни жестокото робство от баща ти…” (3 Цар. 12:4). Той се посъветва със старците, които му предлагат да се вслуша в народа. Но Ровоам се съветва втори път с младежите, с които е израснал, и те му препоръчват да наказва народа „със скорпии” (ст. 14). Ровоам лекомислено удвоява теглото на народа. Той прилага принципа, установен много по-късно от Макиавели: “В политиката по-добре е да се страхуват от тебе, отколкото да те обичат”.
Този жесток начин на управление обаче се оказва пагубен. Единният дотогава юдейски народ се разделя на две царства - юдейско и израилско, които започват да враждуват помежду си. Божият съд не закъснява. Северното царство е разгромено от Асирия, а южното – от Вавилон. След това идва персийско, гръцко, римско робство, разрушаване на храма и разпръсване на евреите по целия свят.
Епизодът с Ровоам е много поучителен. Старците се оказват идеалисти, а младежите – реалисти. Първите подхождат с нравствен критерий и препоръчват на владетеля да уважава народа, ако иска сам да бъде уважаван. Вторите гледат прагматично на въпроса и заключават, че щом политиката е игра на силата, царят трябва да използва само груба сила. Оказва се, че идеалистите са прави, а реалистите – не. Ако Ровоам се беше вслушал в съвета на възрастните и опитните хора, той щеше да запази целостта на държавата и собствената си власт. Проблемът е, че урокът на политиката не е научен вече 3000 години. И до днес тегне основният въпрос: кой на кого трябва да служи? Народът на политиците или политиците на народа?
В крайна сметка от отговора на този въпрос зависи нашият избор между тиранията и свободата.
В крайна сметка от отговора на този въпрос зависи нашият избор между тиранията и свободата.
