Истинският живот е суров

Хубаво нещо е тръпката пред очаквани събития: съборни решения, канонизации, празник, снимки, пъчене, усмивки – все приятни преживявания. А животът не винаги е чак толкова приятен. Като за една старица, която днес почина на 104 г. (само!) без да се удостои да я посети свещеник на смъртния й одър в центъра на София. Ходили тук и там близките й по околните църкви, молили попове и свещеници, но отговорът бил стандартен и добре отигран: „Ами, знаете ли, много сме заети, донесете нещо – един комбинезон, забрадка или питка да й прочетем за здраве.”

Ама какъв комбинезон, каква забрадка, каква питка, въобще „какви пет лева” (на депутатски жаргон), когато жената беряла душа последните дни. Така си и отишла с нейните последни молитви и тези на близките й, защото все пак хората са си християни и знаят, че служителят на Бога може и да не чуе, но Той, Всемилостивият, Който е ЛЮБОВ само с главни букви, никога не затваря ушите Си за молитвите на страдащите.

Какво да каже човек? Кого да упрекне? Може би все пак тъкмо онези близки хора, които не са могли да проумеят, че щом една венчавка в централен софийски храм струва поне 200 лв (има и много повече, ама да не издребняваме), като разделиш сумата на 10-те минути свещенодействие, излиза, че коефициентът полезно свещеническо действие е 20 лв/мин! Тогава пресметнете колко минути докато иде, 3 минути молитва край смъртния одър и еди колко си минути докато се върне... О-хо-о-о! Че това и депутат не може да го плати, бе! Защо тогава да вкарват в излишни разходи омъчнените близки? А така или иначе опелото и последващите панихиди са си сигурни после.

С искрени извинения към свещениците, които не мислят и не правят така. Убеден съм без доказателства, че те са мнозинство. Но днес отишлата си от нас Божия рабиня затвори очи без свещеническа молитва. Кажете тогава, аз ли съм виновен, че го разказвам това? Де да бях!

Бог да прости бедната старица!