Много обичам да нося ордени и се надявам да ме разбирате. Друго е все пак да се окичиш с някое и трето орденче, да ти увиснат на гирлянди по гордата гръд, да блестят и хвърлят достойни отблясъци върху околните. Просто красота! При това някак лична, интимна, прелестна, нали? Да!
Затова намислих да направя скромно предложение на народните ни избранници, ако не може да ми дадат лично на мене, ей така, по заслуги, да речем, някое и друго първостепенно държавно отличие (за огърлия не съм писал от скромност), то поне те, парламентарниците, да инициират, както казват по-умните политици, едно проектозаконче за поголовното орденоносене на българския народ. Величаво, нали? Да!
Но по пътя към парламента, дето кой знае защо журналята понякога му викат народно събрание, току пред сградата на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия, ме срещна един млад и напет расоносец, когото познавам от важни публични сбирки на отбраното българско общество (да си призная тук: хич не обичам думата „елит”). Та той ми рече едно-друго, аз му рекох трето-четвърто и накрая онзи, нали е млад и умен (откровено казано, не знам обаче дали е учен), отсече някак си авторитетно:
- Абе ти, господине (и си ми стана драго, че ми вика „господине”), защо всъщност не запредложиш твоето предложение на Святейшият Ни Синод? – точно така го рече и го запомних, даже с главните букви!
- А защо на Святейшият Ви Синод? – отвърнах аз с кратък въпрос.
- Ми много просто!
До тоя момент (честна дума!) аз не мислех, че нещата в нашата родна Българска православна църква – Българската патриаршия са толкова прости, ама нали знаете – докато е жив, човек се учи.
- Мно-о-ого просто! – продължи оня, напетият коприненосец. – Защото парламентът ще ти направи едно законче по твоя внутренно-въжделен и достойно-претендиран въпрос и после ще дойде някой друг парламент да ти го промени, че даже и да отмени закона. А Святейшият Ни Синод, господине, (същите емоции у мене!) като се заеме със случая по височайше съизволение и глубочайше усмотрение, ще да изкове един канон священ, дето е вечен и неотменен, ниже отменим! Ей това е то истината!
Излишно е да казвам, колко дълбоко ме впечатлиха тези важни и великолепни думи, дето – макар и не всички да ги разбрах – звучаха толкова величаво, че аз се умилих и тайно просълзих. Преглътнах скришом секрета в изпъкналото си между-под-очие (какво е това ли? Хе, вие сигурно ме мислите за по-прост от оня коприненосец!) и се върнах да напиша каноническото си проекто-предложение до Святейшият Им Синиод. И понеже съм „мало грамотен, али више паметен”, изпредположих, че за да стигне до мене внутредействието на онзий канон за поголовното орденоносене, редно и богуугодно е да се напредложи на владиците от оня синод с главните букви да благопредвидят в проектоканона да се многоудостояват на-преди-всичко с ордени всички глави на поместни църкви, неотцепили се епархии, духовнически околии, мирянски енории, християнски фамилии, спонсорни фирми, ЕРД-та, ЕООД-та, ООД-та, но някак по-набързо, за да се стигне и до по-малозаслужилите, но многовъжделелите оредоносенето непарасемофорисани обикновени и все пак паметни граждани на Отечеството Ни като гореподписания М. П.
Един пенсиониран учител по класическите езици даже ми каза и латинското название: parasemophoria capitalis – опитайте се само да го произнесете, чак заветно някак звучи! И да ви предупредя отрано: „ph” се чете „ф”, да не го произнесете „пх”, като в сакскрит, отнюд! (тоест сакън, на по-нов български).