Не бях виждала Полина Владимировна повече от година.
„И по-добре да не я бях виждала още толкова“ – си мислех аз, докато гледах как с бърза походка приближаваше към мене.
Грях ми на душата, но хич не я обичах. Според мене тя беше лоша жена. Дори зловредна.
Все беше недоволна от нещо и винаги съскаше на всички – деца, възрастни. Нали знаете – има едно такова „православно“ съскане: „Спас-с-с-си, Гос-с-с-споди“, през зъби. И ти разбираш, че е дошъл краят ти! Понякога ми се струваше, че тя съска дори на свещениците. Само че наум.
Макар че може би съм се отнасяла към нея предубедено. И всичко беше съвсем различно.
Моята предубеденост към Полина Владимировна беше следствие от нейните, както ми се струваше на мене, странни религиозни възгледи. Нейните ултраправославни убеждения („Моли се, кай се и не смей да се радваш на живота. Ако не скърбиш по цели дни, няма да се спасиш. Крачка надясно, крачка наляво – грях и разстрел“) някак витиевато преливаха в истински фашизъм.
Помня как веднъж случайно се озовахме заедно в двора и видяхме една жена инвалид с дете или пък беше семейство, в което единият от съпрузите беше с увреждане... Вече не помня. И Полина Владимировна дръпна една реч, от която аз разбрах, че Христос, разбира се, обича всички, но ако ти си куц или полусляп, това е от лукавия. Защото християнинът радва окото на хората. А ако ти не радваш окото на хората (детска церебрална парализа например или родилно петно, покриващо половината лице), то не си никакъв образ Божи. Трябва да си седиш кротко и да не се появяваш много-много навън. Да не нарушаваш духовната естетика на нормалните вярващи.
Наистина, така говореше.
Полина Владимировна беше сигурна и уверено заявяваше, че християнското общество е общество на здрави, красиви хора. Както духовно, така и физически. А щом си болен, значи си толкова грешен, че не си никакъв християнин.
Или в краен случай потомък на грешници. И трябва да се срамуваш заради това и да го криеш.
– Ненапразно има специални учреждения – казваше тя като познавач. – Не са глупави хората, дето са ги измислили.
Тя постоянно наричаше хората с увреждания „зеленчуци“ и смяташе, че трябва да им се забрани да раждат деца, понеже така се похабява „чистият православен генофонд“. Бързам да кажа, че това не е единственият човек сред моите познати, който мисли по този начин.
Помня как няколко пъти с нея спорихме здравата на тази тема. Това се случи преди да се роди нашата Маша, която е със синдром на Даун. И бях много радостна, че Полина Владимировна не идваше вече в нашия храм преди да се появи петата ми дъщеря.
„Роди се първият ми внук“
И както си стоя с количката, виждам, че към мене се приближава тази неприятна жена. Беше твърде странно, че идва при мене – беше доста трудно да ни наречеш приятелки.
Поздравихме се. От дума на дума стана ясно, че Полина Владимировна се е преместила и сега се черкува в друг храм. А днес минавала през нашия район и решила да дойде на празнична служба.
– Пет деца ли имаш вече? – попита тя.
– Пет.
– Пак ли е момиче?
– Да, пак („Какво й влиза в работата“ – помислих аз).
– Всичко наред ли е?
– Наред е, да! Само дето е със синдрома на Даун.
Дори и аз не разбрах защо казвам това, след като възгледите на Полина Владимировна за тези деца ми бяха добре известни.
– Знам, четох статиите ти – рече тя.
Подготвих се да чуя отново за увредения генофонд и мислено започнах да вадя меча от ножницата.
Тя обаче изведнъж се разплака и каза:
– Лена! Толкова да съм грешала!.. Прости ми, моля те!
Погледнах я учудена.
– Че Вие нищо лошо не сте ми направили. Е, тогава поспорихме…
– Не! Слушай ме. Аз тогава мислех така за всички тях – че не са съвсем хора. И за такива като твоята Машенка… Но преди девет месеца ми се роди внук, Виталик. Това е първият ми внук…
– Поздравления. Недейте да плачете. Всичко е наред.
– Той е болен, Лена. Той никога няма да проходи. Чуваш ли! Болен е!
„Аз не съм обичала дъщеря си така, както него“
За съжаление не можахме дълго да говорим. Полина Владимировна трябваше да тръгва по задачи. А аз – да причастявам децата.
Тя успя обаче с няколко думи да ми разкаже какъв удар са преживели в семейството, когато се е разбрало, че момчето е инвалид. Как дъщеря й едва не се самоубила. Как зет й пил три дни, но след това все пак се стегнал. Как постепенно свиквали с мисълта и я приемали.
Разказа ми как целият й живот минал пред очите й, как е разрушавала и отново е изграждала себе си. Как се е изповядвала.
– Все едно ми е за пръв път, Лена… Едва след като се роди Виталик, когато си мислех за всичко, разбрах, че досега просто бях изреждала някакви грехове. А сега душата ми се къса на парчета. Все едно нещо ме обръщаше отвътре навън.
Тя също разказа колко много обичат сега техния Виталик.
- Знаеш ли, аз дори се срамувам. Дъщеря си не съм обичала толкова, колкото него. Е, понякога боли, така е. Но щом го притисна към себе си, направо не ща да го пускам. Чакам почивните дни като празник. Да ми го доведат. Ще спра работа, ще си го взема при мене завинаги. Само дето няма да ми го дадат. Той е Чудо Божие, Лена.
„Чудо Божие“, си повтарях аз наум. И не вярвах, че говори същата тази Полина Владимировна, която все повтаряше за „зеленчуците“ и специалните учреждения.
Да! Дори повече от тази история – раждането на ТАКЪВ внук при ТАКАВА баба – ме потресе преображението й. Пред мене стоеше не онази Полина Владимировна, която познавах. Това беше съвсем нов, абсолютно друг човек. Топъл човек, до когото искаш да застанеш и да се сгрееш.
Всичко в нея се беше променило – не само душата, мислите, чувствата, възгледите. Тя дори външно се беше променила. Острият недоволен поглед, какъвто го помнех отпреди, беше станал мек и лъчезарен. Тя сякаш се беше подмладила, изправила рамене, дори бръчките й се бяха изгладили. Все едно дълги години е носила някаква тежест, но след това изведнъж я е махнала от себе си.
Аз разбирам какво е това, преживях същото, като се роди Маша. Трудно е да се обясни. Може само да се почувства.
Докато я гледах и през ум не ми мина нещо подобно на „Бог я наказа“. Не я наказва! Мислите ми бяха за любов и чудо. И за това, че Господ сега е тук.
И си мислех също, че в сърцето на всеки, абсолютно всеки човек го има Христос. Иначе щеше ли Полина Владимировна да приеме такъв внук, ако в нея го нямаше онова Божието? Как щеше да си признае, че не е била права? Няма как!
Ето, това Божието беше главното у нея. Всичко останало – привнесено отвън, просто обвивка. В трудния, решителен миг то отпадна. И остана истинското. Сърцето, в което живее Христос!
Източник: Правмир
Превод: Анна Георгиева
