Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (20 Votes)
-  Мо­же ли да се пос­та­ви въп­ро­сът за съв­мес­т­но­то въз­пи­та­ние на ро­ди­те­ли­те и де­ца­та в хрис­ти­ян­с­т­во­то, ако са­ми­те ро­ди­те­ли не са въз­пи­та­ни в не­го от дет­с­т­во­то?
-  За въз­пи­та­ни­е­то на ро­ди­те­ли­те, за то­ва как те тряб­ва пос­те­пен­но да опоз­на­ват сво­я­та вя­ра, да из­рас­т­ват и да бъ­дат спо­соб­ни да я пре­да­дат на де­ца­та си, мис­ля, че е не­об­хо­ди­мо да го­во­рим от­дел­но. Но вед­на­га ми се ис­ка да ка­жа, че ду­хов­ни­ят жи­вот на де­те­то за­поч­ва от мо­мен­та на не­го­во­то за­ча­тие. Се­га чес­то се спо­ри ко­га за­ро­ди­шът ста­ва чо­век в пъл­ният сми­съл на ду­ма­та. На то­ва ще от­го­во­ря, мо­же би мал­ко ряз­ко, с от­ве­тен въп­рос: ко­га за­поч­ва жи­во­тът на Си­на Бо­жий, ста­нал Син Чо­веш­ки? Ко­га­то ан­ге­лът до­не­съл бла­го­вес­ти­е­то на св. Де­ва Ма­рия и тя от­вър­на­ла: „Ето ра­би­ня­та Гос­под­ня; не­ка ми бъ­де по ду­ма­та ти” (Лк.1:38)? Или по-къс­но?.. Да, в он­зи мо­мент, ко­га­то Бо­жи­я­та Май­ка въз­п­ри­е­ла в себе си Си­на Бо­жий, ста­нал плът, ве­че за­поч­ва Не­го­ви­ят жи­вот ка­то Чо­век.

Съ­що­то мо­же да се ка­же за вся­ко де­те. Жи­во­тът на де­те­то, с ко­е­то ние пос­ле мо­же би ще се за­ни­ма­ва­ме в не­дел­но­то учи­ли­ще, за­поч­ва от ми­га, в кой­то то е за­че­на­то. Раз­би­ра се, то­га­ва на не­го все още не мо­же да му се влияе ни­то ум­с­т­ве­но, ни­то в ня­ка­къв не­пос­ред­с­т­вен сми­съл. Но ця­ло­то му би­тие, ця­ло­то му съ­щес­т­ву­ва­не е на­пъл­но преп­ле­те­но с жи­во­та на май­ка­та. Всич­ко, ко­е­то се случ­ва с нея, влияе на пос­те­пен­но офор­мя­щия се в ут­ро­ба­та й плод. Ней­на­та съд­ба, от­но­ше­ни­я­та със съп­ру­га й, с хо­ра­та око­ло нея, ре­ак­ци­и­те й на ра­дост­та, лю­бов­та, гне­ва, за­вист­та не мо­гат да не му се от­ра­зят, за­що­то май­ка­та и де­те­то са ед­но ця­ло. И за­то­ва же­на­та тряб­ва да за­дъл­бо­чи ду­хов­ния си жи­вот, за да не мо­же ни­то ед­но гре­хов­но пре­жи­вя­ва­не да се от­ра­зи на за­раж­да­що­то се съ­щес­т­во. Чес­то съ­вет­вам же­ни­те: от мо­мен­та, в кой­то раз­бе­ре­те, че сте бре­мен­ни, че­те­те Еван­ге­ли­е­то по нов на­чин, с но­ви очи, с очи­те на май­ка­та, ко­я­то се учи от Хрис­тос как да бъ­де дъ­ще­ря на Жи­вия Бог и как да на­у­чи де­те­то си още се­га, и осо­бе­но в бъ­де­ще - да бъ­де де­те в Цар­с­т­во­то Бо­жие; съ­вет­вам ги съ­що да за­дъл­бо­чат мо­лит­ве­ния си жи­вот.

И ко­га­то го­во­ря за мо­лит­вен жи­вот, ня­мам пред­вид май­ка­та, в до­бав­ка към  ве­чер­ни­те или сут­реш­ни­те мо­лит­ви, да че­те по­ве­че ака­тис­ти и т. н., го­во­ря не за мо­лит­вос­ло­вие, а за мо­лит­ва­та в ней­на­та същ­ност, за пред­с­тоенето пред Бо­га и за сре­ща­та с Бо­га.

Важ­на е съ­що из­по­вед­та на бре­мен­на­та же­на, и учас­ти­е­то й в Све­ти­те Тай­ни. Из­по­вед­та не тряб­ва да бъ­де фор­мал­на, а да бъ­де пос­те­пен­но очис­т­ва­не от всич­ко, ко­е­то мо­же да на­ра­ни за­че­на­то­то де­те. Смя­там, че бре­мен­на­та же­на тряб­ва да се при­час­тя­ва чес­то, но не прос­то ме­ха­нич­но, не за­то­ва, че е не­де­ля или праз­ни­чен ден. Тя тряб­ва да се при­час­тя­ва вни­ма­тел­но, та­ка че все­ки път, ко­га­то прис­тъ­пи към Ев­ха­рис­ти­я­та, то­ва да бъ­де ма­кар и не­го­ля­ма крач­ка в ду­хов­ния й път към очис­т­ва­не на сър­це­то, ума и пре­диш­ния й жи­вот.

- Раж­да се де­те. Ос­вен ра­дост­та, око­ло не­го въз­ник­ват гри­жи от най-раз­лич­но ес­тес­т­во. Как­ва тряб­ва да бъ­де гри­жа­та на Цър­к­ва­та, за да мо­же младе­не­цът още от сво­е­то по­я­вя­ва­не да бъ­де част от нея?

- Мис­ля, че тук имат зна­че­ние ня­кол­ко не­ща. Пър­во, се­мейс­т­во­то се явя­ва мал­ка Цър­к­ва, и то­ва, ко­е­то се случ­ва в не­го, е от­ра­же­ние на оно­ва, ко­е­то се случ­ва в Цър­к­ва­та Хрис­то­ва, в Тя­ло­то Хрис­то­во. Раз­би­ра се, тряб­ва да про­дъл­жи вът­реш­ният мо­лит­вен жи­вот на май­ка­та и ба­ща­та и на хо­ра­та, ко­и­то об­к­ръ­жа­ват де­те­то. Оно­ва, ко­е­то е за­поч­на­ло още в ут­ро­ба­та, се­га тряб­ва да про­дъл­жи с осо­бе­на си­ла. Стру­ва ми се, че е мно­го важ­но, нап­ри­мер, чрез май­ка­та до де­те­то да дос­ти­гат цър­ков­ни пес­но­пе­ния, за да мо­же та­зи хар­мо­нич­на нас­т­ро­е­ност в Хрис­та, ко­я­то се явя­ва същ­ност­та на бо­гос­лу­же­ни­е­то, да об­х­ва­не май­ка­та и да дос­тиг­не до дъл­би­ни­те на ней­но­то съ­щес­т­ву­ва­не, то­ест до де­те­то, ко­е­то но­си. И след ка­то то се ро­ди, е ху­ба­во над не­го да се че­тат на глас ти­хо, спо­кой­но цър­ков­ни мо­лит­ви, да се пе­ят та­ки­ва цър­ков­ни пес­но­пе­ния, ко­и­то до­кос­ват ду­ша­та на май­ка­та. До­ри да не пее доб­ре, ако вла­га сър­це в те­зи ду­ми и ме­ло­дии, не­що от тях ще дос­тиг­не до не­го. То­ва след вре­ме мо­же да се ока­же важ­но. И съ­вър­шен­с­т­во­то на хо­ро­во­то пе­е­не мо­же да ока­же сво­е­то въз­дейс­т­вие, нас­т­рой­вай­ки вът­реш­ни­те стру­ни в ду­ша­та на де­те­то. Ето как­во ме ка­ра да го­во­ря за то­ва: от пе­е­не­то, из­вър­ше­но с чув­с­т­во, и от слу­ша­не­то на съ­вър­ше­на­та му­зи­кал­ност, в ду­ша­та му те­зи стру­ни мо­гат да се нас­т­ро­ят та­ка, че в ня­ка­къв мо­мент са­ми да заз­ву­чат с та­къв акорд, от кой­то би въз­ли­ку­вал Са­ми­ят Бог.

- Ско­ро след раж­да­не­то на де­те­то му се да­ва име. Как­ва ро­ля мо­же да изиг­рае то в не­го­во­то въз­пи­та­ние?


- В по­ве­че­то слу­чаи, уви, то не иг­рае ни­как­ва ро­ля – в то­зи сми­съл, че ро­ди­те­ли­те обик­но­ве­но из­би­рат име, ко­е­то да е бла­гоз­вуч­но, и ряд­ко се за­мис­лят над то­ва, че те са по­ве­ри­ли де­те­то си на он­зи све­тия, чи­е­то име но­си, че то ста­ва ка­то храм, как­то има храм на све­ти Три­фон, на пре­по­доб­ни Сер­гий и т. н. То­ва е ог­ром­на, да­же тра­гич­на греш­ка, за­що­то де­те­то тряб­ва да бъ­де пос­ве­те­но, по-вяр­но е да се ка­же, връ­че­но за съх­ра­не­ние, за­щи­та и мо­лит­ви на све­ти­я­та, чи­е­то име му се да­ва. Ро­ди­те­ли­те тряб­ва да из­би­рат име на све­тец, кой­то оз­на­ча­ва не­що за тях, то­ест жи­ти­е­то на ко­го­то с не­що ги е впе­чат­ли­ло или с ко­го­то по ня­ка­къв на­чин е свър­за­но за­че­ва­не­то или раж­да­не­то на то­ва де­те. В древ­на Ру­сия (ве­ро­ят­но и се­га то­ва все още се случ­ва) кръ­ща­ва­ли де­те­то на име­то на све­ти­я­та, в чий­то ден се из­вър­ш­ва­ло све­то­то Кръ­ще­ние. В то­ва има сми­съл при ус­ло­вие, пак каз­вам, че то­ва ще бъ­де не проз­ви­ще, а сво­е­об­раз­но ос­ве­ща­ва­не на нов храм на име­то на да­де­ния све­тия.

Тук тряб­ва, раз­би­ра се, да въз­пи­та­ва­ме не де­ца­та, а ро­ди­те­ли­те. Тряб­ва да ка­жем: ето, вие ще кръс­ти­те де­те­то, ис­ка­те да го на­зо­ве­те с име, ко­е­то ха­рес­ва­те; а как­во стои зад то­ва име? Кой стои? Как­во очак­ва­те от не­го? Кои не­го­ви чер­ти мо­гат да имат зна­че­ние и вли­я­ние вър­ху жи­во­та на де­те­то ви?.. За­що­то, как­то май­ка­та и ба­ща­та въз­пи­та­ват сво­е­то де­те, та­ка и све­ти­я­та, на ко­го­то то е по­ве­ре­но, съ­що оказ­ва ня­как­во въз­дейс­т­вие вър­ху не­го.

По­ня­ко­га де­те­то се чув­с­т­ва не­щас­т­но през най-крех­ки­те си го­ди­ни, по­ра­ди то­ва, че са му да­ли име, ко­е­то об­к­ръ­жа­ва­щи­те го въз­п­ри­е­мат ка­то смеш­но или ги оза­да­ча­ва. Мис­ля, че е мно­го важ­но ро­ди­те­ли­те да при­е­мат то­ва се­ри­оз­но. То­ва не оз­на­ча­ва да се ог­ра­ни­чим са­мо с ед­но име, в сми­съл, че ако ро­ди­те­ли­те са мно­го при­вър­за­ни към па­мет­та на един или друг све­тия, мо­гат на­ред с на­зо­ва­ва­не­то на де­те­то с по-оби­чай­но име, в бъ­де­ще да го за­поз­на­ят с лич­ност­та, с жи­ти­е­то на он­зи све­тец, чи­е­то име не са му да­ли, за­що­то е труд­но за про­из­на­ся­не.

- Как­ва е ро­ля­та на ро­ди­те­ли­те след кръ­ще­ни­е­то на де­те­то?

- Го­во­рей­ки за кръ­ще­ни­е­то изоб­що, ня­кои ро­ди­те­ли смя­тат, че то е об­ред, кой­то при­об­ща­ва де­те­то към чо­веш­кия род. Пом­ня един свой раз­го­вор с отец Все­во­лод Шпи­лер. Той ми раз­каз­ва­ше как ед­ни хо­ра до­ве­ли де­те, за да бъ­де кръс­те­но и той по­пи­тал кръс­т­ни­ка: “Вие вяр­ващ ли сте?” – “Не, аз съм без­бож­ник.” – “Зна­чи, вие не сте кръс­тен?” – “Как да не съм кръс­тен? Аз да не съм ку­че!..”

Ние (хо­ра­та от Цър­к­ва­та – бел. пр.) обос­но­ва­ва­ме кръ­ще­ни­е­то на де­ца­та с фак­та, че вся­ка чо­веш­ка ду­ша мо­же да се срещ­не с Бо­га и да се съ­е­ди­ни с Не­го, и чрез та­зи сре­ща да бъ­де очис­те­на и об­но­ве­на - но то­ва не е ма­гия, а тайн­с­т­во. Отец Ге­ор­гий Фло­ров­с­ки ми бе­ше ка­зал, че ко­га­то кръ­ща­ваш де­те­то, ти вла­гаш в не­го се­ме­то на веч­ния жи­вот, но то­ва се­ме тряб­ва да бъ­де па­зе­но и да из­рас­те, т. е. да да­де плод. Над то­ва тряб­ва да се пот­ру­дят ро­ди­те­ли­те. Не каз­вам, че бла­го­дат­та не вър­ши ни­що. Тя, от ед­на стра­на, е про­я­ва на пос­то­ян­но­то дейс­т­вие Бо­жие. Но, от дру­га, все­ки път, ко­га­то у де­те­то се от­к­ри­ва, раз­ви­ва но­во ка­чес­т­во на ума, во­ля­та, сър­це­то и т. н., то тряб­ва да бъ­де осъз­на­то, да бъ­де по­то­пе­но в тай­на­та на при­об­ще­ност­та към Бо­га. Ко­га­то у де­те­то се по­ро­дят ня­как­ви чув­с­т­ва към Бо­га или към хо­ра­та, те­зи чув­с­т­ва тряб­ва да се офор­мят, да се из­пъл­нят с по-дъл­бо­ко съ­дър­жа­ние, а не да бъ­дат са­мо обик­но­ве­на емо­ция. Ог­ром­но зна­че­ние има и въз­пи­та­ни­е­то на во­ля­та, за­що­то до­ри мал­ко­то де­те при­те­жа­ва во­ля. То­ва мо­же да е сво­е­во­лие, мо­же да е кап­риз­ност, мо­же да е спо­соб­ност да се вър­ши доб­ро или зло - всич­ки те­зи ка­чес­т­ва се въз­пи­та­ват пос­те­пен­но от ро­ди­те­ли­те.

- Мо­гат ли ро­ди­те­ли-ате­ис­ти, не го­во­ря за кръс­т­ни­ци ате­ис­ти, да прис­тъп­ват към кръ­ще­ние на де­ца­та си?

-  Ако ро­ди­те­ли­те ча­кат да съз­ре­ят на­пъл­но и да ста­нат та­ки­ва хрис­ти­я­ни, как­ви­то са би­ли апос­то­ли­те, раз­би­ра се, те ни­ко­га не би­ха мог­ли да прис­тъ­пят към кръ­ще­ние на сво­и­те де­ца. Та­ка че не ста­ва ду­ма ро­ди­те­ли­те да са дос­тиг­на­ли съ­вър­шен­с­т­во. Не­об­хо­ди­мо е да имат ос­нов­ни поз­на­ния, да имат ня­ка­къв вът­ре­шен опит и, от дру­га стра­на, ус­т­ре­ме­ност към цел­та. Ако ро­ди­те­ли­те, до­ри да са при­ми­тив­ни във вя­ра­та, до­ри да не раз­би­рат мно­го, ос­вен ос­нов­но­то, със сър­це­то, ума и во­ля­та си - то­ест с жи­во­та, кой­то во­дят – се стре­мят към Бо­га и към съ­вър­шен­с­т­во­то, де­те­то ще на­у­чи от тях  всич­ко,  ко­е­то тряб­ва да  на­у­чи. То­ва е вид­но от жи­ти­я­та на све­ти­и­те, за­що­то поч­ти не се сре­щат та­ки­ва, чи­и­то ро­ди­те­ли да са би­ли свя­ти и да са ги въз­пи­та­ва­ли  в свя­тост. Да, мо­жем да да­дем при­мер със св. Сер­гий Ра­до­неж­ки и не­го­во­то се­мейс­т­во, има и ред дру­ги све­тии. Но по-го­ля­ма­та част от ро­ди­те­ли­те на све­ти­и­те са би­ли хо­ра с прос­та, пъл­но­цен­на вя­ра, със здра­ва нрав­с­т­ве­ност, ко­и­то са въз­пи­та­ва­ли де­ца­та си в бла­го­чес­тие, в лю­бов към Бо­га и на та­зи ос­но­ва мом­че­то, юно­ша­та или де­вой­ка­та са въз­рас­т­ва­ли в свя­тост.

- Да ка­жем, ро­ди­те­ли­те не при­те­жа­ват нуж­ни­те ка­чес­т­ва, ма­кар и в тях да има зрън­це вя­ра и да са кръс­те­ни. Мо­гат ли да въз­ло­жат то­ва въз­пи­та­ние на кръс­т­ни­ци­те?

- Кръс­т­ни­ци­те съ­щес­т­ву­ват, за да за­пъл­нят оно­ва, ко­е­то не дос­ти­га у ро­ди­те­ли­те. Пър­во, при смърт на ро­ди­те­ли­те вър­ху тях ле­жи от­го­вор­ност­та  да по­ма­гат на де­те­то и ма­те­ри­ал­но, и ду­хов­но. Но от дру­га стра­на, те се явя­ват ро­ди­те­ли по Бо­жие бла­гос­ло­ве­ние, чрез из­бо­ра на ро­ди­те­ли­те и чрез тях­но­то соб­с­т­ве­но съг­ла­сие, и те тряб­ва не са­мо да за­пъл­ват лип­с­ва­щи­те зна­ния, но по­ня­ко­га са длъж­ни да ка­жат на ро­ди­те­ли­те: ето, вие смя­та­те, че сте вяр­ва­щи, но виж­те – пос­тъп­ки­те ви, по­ве­де­ни­е­то ви в един или друг слу­чай по­каз­ват, че вя­ра­та ви е мър­т­ва. Де­те­то, гле­дай­ки то­ва,  ще мис­ли, че мо­же да из­по­вяд­ва вя­ра­та си на ду­ми, а ще жи­вее, как­то му се ис­ка... В то­ва от­но­ше­ние ро­ля­та на кръс­т­ни­ци­те мо­же да бъ­де ре­ша­ва­ща.

За­то­ва ро­ди­те­ли­те тряб­ва да из­би­рат кръс­т­ни­ци мно­го вни­ма­тел­но, то­ест да из­би­рат хо­ра, ко­и­то ува­жа­ват, към ко­и­то сър­це­то им е от­к­ри­то, от ко­и­то са го­то­ви да чу­ят, ако е нуж­но, ис­ти­на­та за се­бе си, а не прос­то хо­ра, ко­и­то мо­гат да по­да­рят не­що на де­те­то в де­ня на не­го­во­то Кръ­ще­ние и да се гри­жат за не­го ма­те­ри­ал­но.

Тряб­ва да си да­ва­ме смет­ка, че кръс­т­ни­ци­те са не са­мо хо­ра, ко­и­то би­ха мог­ли да за­ме­нят ро­ди­те­ли­те в слу­чай на не­об­хо­ди­мост, - те се явя­ват ка­то сви­де­те­ли пред об­щи­на­та, то­ест пред Цър­к­ва­та, че де­те­то и ро­ди­те­ли­те му мо­гат да бъдат при­е­ти в хрис­ти­ян­с­ко­то об­щес­т­во. До­ри да не са съ­вър­ше­ни, до­ри да се дви­жат опи­пом към Бо­га, ако те мо­гат да ка­жат: Вяр­вам, Гос­по­ди, по­мог­ни на не­ве­ри­е­то ми! – по­ня­ко­га и то­ва е дос­та­тъч­но, как­то виж­да­ме от Еван­ге­ли­е­то.

- Де­те­то се е ро­ди­ло, да­ли са му име, кръс­ти­ли са го, жи­вее в оп­ре­де­ле­на сре­да. Как­во тряб­ва да виж­да око­ло се­бе си?

- В идеал­ния слу­чай, раз­би­ра се, тряб­ва да виж­да обич, мир и ра­дост меж­ду ро­ди­те­ли­те. Ако де­те­то виж­да, че те се оби­чат, че из­пит­ват ра­дост един от друг, че ра­дос­т­но го прег­ръ­щат, то­га­ва то мо­же да раз­цъф­ти. Дру­га важ­на част от въз­пи­та­ни­е­то му е да го на­у­чат да се вла­дее, да не се под­да­ва на все­ки свой по­рив. А за да ста­не то­ва, ро­ди­те­ли­те тряб­ва да са дос­той­ни за под­ра­жа­ние. Мис­ля, че всич­ко се свеж­да до то­ва, ко­е­то от­дав­на е ка­за­но в Пос­ла­ни­е­то на апос­тол Иаков: по­ка­жи ми вя­ра­та си без тво­и­те де­ла, и аз ще ти по­ка­жа вя­ра­та си от мо­и­те де­ла (Иак. 2:18). Де­те­то виж­да, то пре­жи­вя­ва случ­ва­що­то се око­ло не­го. Ако ро­ди­те­ли­те му да­ват доб­ри съ­ве­ти, но не ги при­ла­гат в  соб­с­т­ве­ния си жи­вот, то за­поч­ва да свик­ва с то­ва, че е дос­та­тъч­но да се го­во­ри, а мо­же да се жи­вее по друг на­чин... И то­ва е мно­го раз­ру­ши­тел­но, за­що­то ос­но­ви­те, ко­и­то се вло­жат в де­те­то, ще слу­жат за ця­лос­т­но­то му бъ­де­що из­г­раж­да­не.

- А мо­же ли с дет­с­ко­то си раз­би­ра­не и въз­п­ри­е­ма­не на оно­ва, ко­е­то го за­о­би­ка­ля, то да обу­ча­ва ро­ди­те­ли­те си?

- Де­те­то мно­го чес­то раз­би­ра оно­ва, ко­е­то не раз­би­рат ро­ди­те­ли­те. Раз­би­ра се, че те мо­гат да се на­у­чат на сър­деч­на чис­то­та от сво­и­те де­ца. Пом­ня де­те, ко­е­то на Въз­к­ре­се­ние Хрис­то­во зас­та­на пред ико­на­та на Спа­си­те­ля и пов­та­ря­ше тро­па­ра: Хрис­тос въз­к­ръс­на от мър­т­ви­те, със смърт­та Си смърт­та по­бе­ди, и на те­зи, ко­и­то са в гро­бо­ве­те, жи­вот да­ри. Май­ка му го спря след тре­тия път, каз­вай­ки: Не би­ва да пов­та­ряш тол­ко­ва пъ­ти та­зи мо­лит­ва. „Мом­че­то я пог­лед­на учу­де­но, до­ри с не­го­ду­ва­ние, и  ка­за: ”Ти ни­що не раз­би­раш, на Не­го Му е мно­го при­ят­но!”

Пом­ня и друг слу­чай. Ста­ва ду­ма за ед­но стро­го се­мейс­т­во, ко­е­то ка­ра­ше ве­чер де­те­то си да про­чи­та куп мо­лит­ви.  То ги про­чи­та­ло ня­как (то­га­ва бе­ше на шест-се­дем го­ди­ни), пос­ле пог­леж­да­ло май­ка си и й каз­ва­ло: “До­се­га мо­лит­вос­ло­вих­ме, дай се­га мал­ко да се по­мо­лим.” То усе­ща­ло, че то­ва, ко­е­то го ка­рат да пра­ви, би­ло уп­раж­не­ние по дис­цип­ли­на, а на не­го мо­же би му се ис­кало да ка­же: “Зна­еш, че Те оби­чам, Гос­по­ди!” Или да ка­же: “Гос­по­ди, оби­чам ма­ма и та­те, но тат­ко е в ко­ман­ди­ров­ка, па­зи го!” Или: “Бо­же, по­мог­ни на ма­ма да се ус­по­кои, за­що­то днес ми е сър­ди­та!” У де­ца­та въз­п­ри­ем­чи­вост­та и от­зив­чи­вост­та са мно­го по-чув­с­т­ви­тел­ни, от­кол­ко­то у ро­ди­те­ли­те; те са не­пос­ред­с­т­ве­ни, в тях ня­ма прес­мет­ли­вост. Мис­ля, че тряб­ва да им да­ва­ме въз­мож­ност­та да из­ра­зя­ват от­но­ше­ни­е­то си към Бо­га по-сво­бод­но. Ро­ди­те­ли­те тряб­ва да на­соч­ват ду­хов­ния жи­вот на де­ца­та си, но да го за­ко­ва­ват във фор­ми, ко­и­то въз­рас­т­ни­те са из­ра­бот­ва­ли поч­ти две хи­ля­до­ле­тия, не тряб­ва.   

- То­ва са, от ед­на стра­на, “фор­мал­ни­те” мо­лит­ви. А как­во да пра­вим, ко­га­то де­те­то им­ро­ви­зи­ра, то­ест по-дет­с­ки бръ­що­ле­ви пред Бо­га?

- Де­те­то тряб­ва да се на­у­чи да раз­го­ва­ря с Бо­га. Как­то ве­че ка­зах, тряб­ва да го въз­пи­та­ва­ме та­ка, че да го­во­ри с Бо­га ка­то с лю­бим чо­век, но с дъл­бо­ка по­чит, ува­же­ние, бла­го­го­ве­ние, и да знае, че мо­же да ка­же на Бо­га всич­ко, но не би­ва да Го мо­ли за ни­що ло­шо или не­дос­той­но, ако ис­ка да бъ­де дос­той­но за Не­го­ва­та лю­бов.

- Ние го­во­рим за до­маш­на­та мо­лит­ва, за­то­ва не­ка да ка­жем не­що и за до­маш­ни­те ико­ни...

- Ху­ба­во е, ако в пра­вос­лав­ния дом има по­не ед­на или ня­кол­ко ико­ни. Ико­на­та по­ма­га ду­хов­но да се свър­жем с Бо­га. Мо­жем да обяс­ним на де­те­то от­но­ше­ни­е­то към ико­ни­те, срав­ня­вай­ки го с от­но­ше­ни­е­то към сним­ка­та на лю­бим чо­век, с кой­то ряд­ко се виж­да­ме. То­ва не е са­ми­ят лю­бим чо­век, но ко­га­то го пог­лед­нем – всич­ко, ко­е­то зна­ем за не­го, се на­ди­га в ду­ша­та ни ка­то спо­мен, ка­то опит, ка­то зна­ние. Ико­на­та из­вик­ва в нас всич­ко, ко­е­то ве­че сме на­у­чи­ли за Бо­га, за Бо­жи­я­та Май­ка и за све­ти­и­те. И как­то цър­ков­но­то пе­е­не мо­же да ока­же въз­дейс­т­вие вър­ху де­те­то, та­ка и ико­ни­те мо­гат да имат вли­я­ние и зна­че­ние. При ус­ло­вие, че не са прос­то кра­си­ви кар­ти­ни, а дейс­т­ви­тел­но ико­ни, ко­и­то изоб­ра­зя­ват лич­ност­та, жи­ти­е­то, същ­ност­та на све­ти­и­те, до­кол­ко­то ги поз­на­ва­ме и до­кол­ко­то мо­же да се из­ра­зи в ли­нии и цве­то­ве оно­ва, ко­е­то, ка­то ця­ло, е не­из­ра­зи­мо.

- Ако ро­ди­те­ли­те в бук­вал­ния сми­съл се стра­ху­ват от Бо­га и ка­рат де­те­то си да пре­жи­вя­ва по­до­бен страх, но в съ­що­то вре­ме не съз­да­ват она­зи по­ло­жи­тел­на, твор­чес­ка ат­мос­фе­ра на лю­бов, за ко­я­то го­во­рим...

- Смя­там, че тряб­ва ви­на­ги да пом­ним оно­ва, ко­е­то от­ци­те на Цър­к­ва­та са ка­за­ли, че съ­щес­т­ву­ват три ви­да страх: роб­с­ки страх – ако не пос­тъ­пя та­ка, как­то ми е ка­за­но, ще бъ­да су­ро­во на­ка­зан; на­ем­ни­чес­ки страх – ще нап­ра­вя всич­ко въз­мож­но, за да си свър­ша ра­бо­та­та и да бъ­да наг­ра­ден, ще се боя да не би гос­по­да­рят да раз­бе­ре, че не съм свър­шил не­що, как­то ми е би­ло по­ръ­ча­но; и тре­ти­ят вид страх – си­нов­ни­ят страх. То­ва е стра­хът по ня­ка­къв на­чин да не огор­чиш, да не на­раниш лю­би­мо съ­щес­т­во.  В от­но­ше­ни­е­то ни към Бо­га роб­с­ки­ят или на­ем­ни­чес­ки­ят страх ня­мат ни­как­во мяс­то. Те мо­гат да се прок­рад­ват по­ня­ко­га в нас, пред­вид на­ша­та гре­хов­ност, но по съ­щес­т­во, тряб­ва да има­ме в се­бе си са­мо он­зи тре­пе­тен страх - да не огор­чим Бо­га, Кой­то та­ка ни оби­ча, да не се ока­жем не­вер­ни при­я­те­ли за Не­го... Ко­га­то го­во­рим за стра­ха Бо­жий, тряб­ва да нас­то­я­ва­ме имен­но за то­ва, а не, че “Бог ще на­ка­же”. Зна­е­те как се случ­ва обик­но­ве­но в жи­во­та на де­те­то – пос­тъ­пи­ло е зле, на­ка­за­ли са го и то смя­та: „Ето, се­га сме квит, то­ва е всич­ко...”  А по­ня­ко­га си мис­ли: “ Нап­ра­вих мал­ка глу­пост, а ме на­ка­за­ха мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то зас­лу­жа­вам...” Ако съз­да­ва­ме по­доб­на пси­хо­ло­ги­чес­ка наг­ла­са у де­те­то, то ня­ма да нап­ра­ви за Бо­га ни­що от сър­це, а ще бъ­де ка­то из­п­ла­шен прес­тъп­ник, кой­то се чу­ди да­ли не са го на­ка­за­ли нап­раз­но са­мо за­що­то имат власт над не­го.

- Как­ви кни­ги пре­по­ръч­ва­те на ро­ди­телите да че­тат на мал­ки­те си де­ца и как­ви ще пре­по­ръ­ча­те на по-го­ле­ми­те?

- Въп­ро­сът не е в то­ва да се на­ме­ри та­ка­ва ли­те­ра­ту­ра, ко­я­то да е по­у­чи­тел­на, а та­ка­ва, ко­я­то да зав­ла­дя­ва въ­об­ра­же­ни­е­то и сър­це­то. Мо­га да спо­ме­на за се­бе си. По­ра­ди об­с­то­я­тел­с­т­ва­та в жи­во­та си аз се на­у­чих да че­та дос­та къс­но, но пом­ня, че мо­я­та ба­ба ми че­те­ше на глас. Пър­во, тя из­би­ра­ше та­ки­ва раз­ка­зи и кни­ги, ко­и­то ме вдъх­но­вя­ва­ха та­ка, че ко­га­то свър­ше­ше да че­те, аз, иг­ра­ей­ки, про­дъл­жа­вах да жи­вея с про­че­те­но­то, пра­вех за се­бе си ин­с­це­ни­ров­ки, по­доб­ни на оно­ва, ко­е­то че­те­ше. Вто­ро, тя че­те­ше без да бър­за и спи­ра­ше на мес­та­та, над ко­и­то би ис­ка­ла да се за­мис­ля. Ако ре­а­ги­рах, за­поч­вах­ме ня­ка­къв  раз­го­вор; ако не – тя из­каз­ва­ше ня­как­ва за­бе­леж­ка, ко­я­то ме ка­ра­ше да от­ре­а­ги­рам на фра­за, кар­ти­на или об­раз, пред­с­та­ве­ни в кни­га­та. Вто­ро, стру­ва ми се, че тряб­ва да се че­тат та­ки­ва кни­ги, ко­и­то под­буж­дат към бла­го­род­с­т­во, прав­до­лю­бие, мъ­жес­т­во, са­мо­об­ла­да­ние, за да мо­же чрез че­те­не­то и чрез об­ра­зи­те, пред­с­та­ве­ни в не­го, да раз­ви­ва­ме лю­бов към те­зи и по­доб­ни на тях ка­чес­т­ва.

И още не­що. Осо­бе­но мяс­то за­е­ма че­те­не­то на Еван­ге­ли­е­то. Стру­ва ми се, че де­ца­та мо­гат да го че­тат и да въз­п­ри­е­мат ня­кои от­къ­си, а дру­ги – не. Но от опи­та в за­ни­ма­ни­я­та ми с де­ца (а аз дос­та­тъч­но мно­го съм се за­ни­ма­вал с де­ца), зная, че е най-доб­ре, ако пре­по­да­ва­те­лят или ро­ди­те­ли­те взе­мат ня­кой от­къс от Еван­ге­ли­е­то и със свои ду­ми, кол­ко­то се мо­же по-жи­во, по-из­ра­зи­тел­но, го раз­ка­жат. При то­ва, без да се от­к­ло­ня­ват от тек­с­та, без да го пра­вят “по-ин­те­ре­сен”, а прос­то да из­ра­зят на ези­ка на де­те­то и съв­ре­мен­ност­та оно­ва, ко­е­то е ка­за­но там. И ко­га­то свър­шат раз­ка­за си, да по­го­во­рят с де­те­то за не­го: “Ха­рес­ва ли ти то­ва? Как мис­лиш: Хрис­тос ли е бил прав, или он­зи чо­век? Ти би ли пос­тъ­пил по-друг на­чин?..” След то­ва да ка­жат: “Се­га ще про­че­та то­зи от­къс та­ка, как­то е бил на­пи­сан пре­ди поч­ти две хи­ля­ди го­ди­ни, за да си го спом­ниш, ко­га­то го чу­еш в хра­ма.” 

Из ра­ди­о­бе­се­ди­те на мит­ро­по­лит Ан­то­ний Су­рож­ки, 1995-1996 г.
(Тек­с­тът е пре­ве­ден с нез­на­чи­тел­ни сък­ра­ще­ния)

Вижте също: Християнското семейство трябва да е щастливо

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6kph 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики