Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (20 Votes)
СимонопетраЕдин възрастен капитан на кораб ми каза: „Тогава имахме кораби с платна и не се страхувахме от откритото море, защото платното държеше кораба и си играеше с вълната. Срещахме голямо затруднение, когато доближавахме сушата. А когато карахме кандидатите за монаси в Света Гора, знаехме, че нямаше да ги върнем обратно. Губехме ги, те не излизаха навън, както мъртвите, които ги отнасят в гробището и не се връщат”. Той оприличи Света Гора на гробище, на гроб, където човек влиза и не излиза навън. И имаше право. Можем да кажем, че Света Гора е гробище на мъртви семена, където процъфтява друг живот и други цветя. Света Гора е нещо, което най-дълбоко те трогва и привлича. Нещо, което има връзка със смъртта и живота. Кандидатът за монах идва в Света Гора. Живее в свобода. Иска да види какви съпротивителни реакции се създават в него от това място.  И реакциите са различни, те са разнообразни в зависимост от хората и техните търсения.

Ако призванието ти е за този живот, мислене, място и климат, тогава оставаш. Извършва се твоето пострижение. Светият Олтар, светата Трапеза е всесветият Гроб на Христос, откъдето Той изгрява като Жених от светлия чертог. И обичаш един Гроб. И падаш пред Гроба, защото обичаш живота.

Първото пожелание на древните светогорци към новия монах е: „Имай търпение!” Това търпение, доброволно да търпиш, е благословение, което крие в себе си голям динамизъм, защото те тласка към пътя на доброволното умиране, към погребването в „благата земя”, където се освобождава и активира дълбокият динамизъм, скрит в тебе, и пониква семето на твоя живот, което дава „стократен плод”.

За да стане това, семето на твоя живот трябва да бъде живо, да притежава елемента, който може да издържи процеса на животворното умиране. И трябва да дойде твоят час, да узрее семето, човек да осъзнае, че това е единственият му път и няма друг начин.

Времето минава, за да дойде часът. И последният час е толкова страшен, че бихме искали да го заобиколим, да го избегнем с цената на всяка жертва. Но няма друг начин, освен да пием от горчивата чаша на смъртта.

Изследването на смъртта е изследване на живота. Това, което неизбежно виждаме че приближава, е смъртта. Това, което съществува в нас, е жаждата за вечен живот.

И, тъй като си възлюбил пътя на този живот и аскеза, вървиш напред. Започваш да се погребваш, да преживяваш умъртвяването и да се храниш от неугасващия живот, от неизчерпаемата радост.

Когато се кръщаваш „в смъртта” на Иисус, се обличаш в Христос и получаваш име. Когато ставаш монах, получаваш второ кръщение и получаваш ново име.

Последованието на монашеското пострижение ти казва цялата истина за подвижническия живот, който те очаква. То ти говори за неизказаната радост и веселие, до които ще стигнеш, след като преминеш през безкрайни страдания и неочаквани изкушения. Описва ти „всички скърби и трудове на радостотворния живот по Бога”, които в крайна сметка водят до изпитание, където всичко е поставено на кантар, до криза, която често превишава разума и издръжливостта ти.

В онзи час на крайно недоумение и изоставеност, ако съзнателно кажеш с цялото си същество: „Нека бъде Твоята воля, Боже мой, каквото и да ми струва”, тогава целият се променяш. Обличаш се в Христос. Мястото променя своето име. Ставаш друг.

„А които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят” (Ис. 40:31). Тогава изпитваш последиците на пожеланието: „Имай търпение”. Чувстваш, че си живял цял живот, за да стигнеш до този момент в онова място. Този момент е проблясък и вечност.

Тогава нямаш никакво недоумение. Нищо не си припомняш, нито очакваш. Идването на Бога заради нас е унищожило разделението на минало и бъдеще, превръщайки всичко в едно изобилно настояще.

Не помръдваш. Онемяваш. Пълен с изумление. С отворени сетива. Бидейки целият едно сетиво. Оценяваш всичко по различен начин. Откриваш богатство, слава и рай там, където другите виждат нещастие, което трябва да избегнат.

Като „Цар на славата” Христос бива познат на Кръста и - прострян мъртъв - в Надгробния плач. Оттогава ликуваш, бидейки презиран. Радваш се, бидейки подценяван. И получаваш помощ, бидейки зачеркнат. В сърцето ти се изписва нов закон, както е бил изписан на каменните скрижали на планината Синай. Новото законодателство, това на любовта, което лично си приел, те е запечатало като „печат на дара на Светия Дух”. Носиш върху себе си монашеската схима, която е кръст с изповядването на победата: Ι(ησού)Σ Χ(ριστό)Σ ΝΙΚΑ. Φ(ως) Χ(ριστού) Φ(αίνει) Π(άσι). Τ(όπος) Κ(ρανίου) Π(αράδεισος) Γ(έγονε). (Иисус Христос побеждава. Светлината на Христос осветява всички. Лобното място стана рай).

Оттогава гледаш на нещата по различен начин. Носиш това преживяване като кръвотечение. Носиш смъртта, която те е въвела в живота. Храниш се от него, както растението се храни от корените си в земята. От този опит се артикулира словото ти, формира се пространството ти. Всичко е откриване на това умиране-възкръсване. Всичко е облечено с благолепието на умилението и със спонтанния динамизъм на вечния живот.

Св. Козма Етолийски, истински светогорец, ясно казва това, a именно, че мястото, от което проповядва, не е - както мнозина мислят -  скамейка или престол, а неговият гроб, откъдето говори неговото мъртво аз.

Превод от гр. език: К. Константинов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x49r 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски