Мобилно меню

4.8235294117647 1 1 1 1 1 Rating 4.82 (17 Votes)
0_5.jpgХристиянството е предложение за живот, но не по силата на готова рецепта, не като индивидуално духовно благоустрояване, нито е спокойствие на съвестта, което се поражда от спазването на външни образци. Но е „борба, за да стане човекът истински, да може да счупи ограниченията на индивидуализма си и да отвори себе си реално към другия”. Сред многобройните лица, които непрестанно потвърждават това свидетелство на Църквата през историята, са и юродивите заради Христос". Какво точно представляват обаче тези хора?

„Осъзнаваме, че юродивият ни е чужд. Той е свободен от обичайните връзки на семейния живот: „не е ничий син, не е ничий брат, не е ничий баща” – той е бездомен, скитащ, често пъти изгнаник. Обикновено не е пустинник и прекарва живота си сред другите хора. Но при това им остава по един или друг начин чужд, изгнаник, в периферията на организираното общество, в света, но „не от света”. Юродивият е свободен, той е чужденец – и следователно е способен да изпълни в обществото истинска пророческа роля”[1].

Аналогичен случай на „юродивство заради Христос” е и блажената старица Тарсо, която се подвизаваше не в някоя далечна пустиня на Изток или на Севера, но съвсем близо до нас, по-точно между нас, в един женски манастир в Кератия (Гърция, област Месогея). Юродивата Тарсо или Тарасия Загореу се родила през 1910 г. в село Рого, област Кортио, о. Андрос, и била най-малката от шест деца в семейството[1]. Била около 14-годишна, когато била призована от благодатта на Светия Дух да приеме подвига на юродството заради Христос. Призоваването й ни интересува по много причини, за които ще стане дума по-надолу. Още повече, защото в Гърция нямаме много примери за юродство между жените, с изключение на единични случаи като София Хортокориду от Северна Гърция, която обаче не следвала такава крайна форма на юродство като Тарсо. В Русия през 18 и 19 век тази практика се разпространила широко, имало множество юродиви мъже и жени и са запазени свидетелства, че при някои от тях немалко християни търсели духовно наставничество.

Един ден майка й, която следвала стария календарен стил, завела Тарисия в манастира „Св. Богородица Певковуноятрисас”, за да потърси лек за считаната за болна своя дъщеря. Двете останали доста време в манастира и междувременно Тарсо решила да остане още малко. Това малко в крайна сметка продължило един цял живот.

Отношението на Тарсо към календарния въпрос било показателно. На въпросите на различни вярващи, които я посещавали в манастира и я питали кой календар трябва да следват, тя отговаряла: „За календара - дали ще си с новия или стария, свободна си да решаваш. Само бъди в Църквата”; и още: „Защо, лошо ли е да славим Бога два пъти?” Тези слова ми напомнят думите на митрополита на Месогея Николай, които той отправи към една група младежи, които бяха членове на една зилотска старостилна енория в Северна Тракия и които поискали да се присъединят канонично към митрополията на Месогея и да продължат да следват юлиянския календар.

Самият Месогейски митрополит Николай беше дълбоко впечататлен от срещата си преди няколко години с един румънец на Света Гора, юродив – отец Иродион. След срещата си с него той изповядва: „Беше започнало да се стъмнява. Лека полека обаче всред нощта на моята логика започнах да подозирам, какво се криеше зад планините боклуци, неразбраните думи и най-вече абсолютно непонятната логика на един луд за любовта на Христос. Спомних си за авва Исаак, който казваше за тези героични светци, които живеят "в безредие, бидейки безупречни", и завършва "да ни удостои Господ да постигнем тази святост". Това ли беше логиката, за която ми говореше и старецът Паисий? Върнах се, за да си открадна още един поглед. Грозотата на природата му и грубостта на лицето му светеха преобразено от благодатта на Бога. Толкова силна беше светлината му, че "глинените" ми очи и "невижащото" ми сърце бяха принудени да съзерцават един непознат за тях свят. Тайнственият му образ остана дълбоко запечатан в паметта ми. Тръгнах си и се потопих отново в моите си боклуци. А той остана там, тъпчейки боклуците на логиката на този свят. Мислех си за него и се възхищавах от героизма и търпението му. И доднес, въпреки че разбирам величието и стойността на неговата логика, не мога да проумея нейната структура. Стъпил на университета на боклуците и лудостта, аз се осмелих да наруша логиката и финеса на моето Харвардско образование. Тогава боклуците започнаха да ухаят като цветя, разхвърляните торбички се превърнаха в дипломи и публикации, а отец Иридион се оказа много по-умен от най-прочутите ми преподаватели! Тяхната логика приличаше на спортен автомобил, а логиката на юродивия заради Христос - на ракета. Първото лети с 320 км. в час, а второто - с 29 хиляди км. в час. Първата се движи хоризонтално, втората - отвесно. В първия случай, ако минеш границата, се сгромолясваш в пропастта. Във втория случай, ако минеш границата, преодоляваш притеглянето на земята, изстрелваш се, освобождаваш се. Първите, логичните, колкото и да тичат, стъпват по земята. Отец Иродион напусна този свят, без да го беше докоснал. Нито пък светът го беше докоснал”

3_2.jpg
Още две неща искаме да отбележим за нея: Тарисия била отлична ученичка, била много образована и би могла при други житейски условия да изучава задълбочено светоотеческите трудове и да развие духовното си знание с помощта на ума си. Изглежда обаче, че Бог предвидил за нея друг път и тя предпочела да предаде изцяло себе си на духовното очистване в богосъзерцание, на просветлението на Светия Дух. Била наистина богообразована! Освен това била много красива, толкова, „че се грижела да прикрива хубавото си лице и красивите си очи, които понякога изглеждали като две късчета от лазурно небе!”. Колко неща би могъл да й предложи този свят, който нарцистично се прекланя пред идола на „вечната” си красота и колко красноречив е нейният антиконформизъм.

Тарсо никога не се вписа в сестринството на манастира. Монахините „се притесняваха” от юродивото й поведение, защото говорела „странни” неща, подигравала се с посетителите на манастира и затова я помолили да напусне главната сграда на обителта. За дълго време Тарсо живеела в едни порутени постройки на манастира, на нивите и под откритото небе, без никой да знае къде намирала прибежище по време на бурите през дъждовния период. 

1_33.jpgСпомням си, как преди две години отидох в манастира и поисках да се поклоня на гроба й, но две гостоприемни и много любезни монахини не ми „позволиха” да го видя. Докато се разхождах из двора, се озовах пред едно дърво. Бях чел в житиеописанието й, че на това дърво понякога я връзвали, когато започвала да „буйства” много. За моя изненада, то беше изсъхнало. Не знам, но веднага си спомних за участта на едно друго дърво, пред което се спрял Христос. Евангелист Матей казва, че „като отивал отново в града сутринта, Иисус огладня. Виждайки на пътя си една смокиня, Той се приближи, но не намери на нея нищо освен листа. И й каза: „Никога повече няма да дадеш плод!” В този случай поведението на Христос няма връзка с Неговия „глад”! Това, за което Христос ненаситно жадува, е да приведе всички ни към Своята ситост в Своята ревност и неудържима любов към сътворения човек. Бихме казали, че Той съжалява да вижда човека „сит” с други „любови”, отказващ да участва в нетварните Му енергии или настояващ да остане и занапред „автономен”, безплоден и сух. Гладът и жаждата са неща, които водят човека до масите с ядене и до изворите с вода, зависи кой на коя трапеза ще повери глада си и на кои извори – жаждата си. Ако търсенето започне със сегашното и завърши с есхатологичното като глад и жажда за участие във въипостасената Надежда, тогава то може да се развие и да даде плод, независимо дали става дума за дървета, или за хора (като Тарсо), или за манастири... Боготърсачеството може обаче и да изсъхне, ако благодатта на Светия Дух се разбира като „насищане”, като една принизена „харизматичност” на хората или като други подобни уловки. Не е случайно това, че Христос ублажава гладуващите, а за ситите казва: „Горко им”!

Тарсо, въпреки че нямало „къде глава да подслони”, живеела непрестанен църковен живот, с 24-часова молитва, с вечерни, утрени, полунощници и всички служби от църковния типик, които се явявали гръбначния стълб на непрестанната й молитва. Които я познаваха, имаха усещането, че цялата Църква й беше дом. Затова и отдаваше толкова малко значение на видимия подслон.

За Тарсо Църквата беше всичко, а себе си тя считала за нищо и това „нищо” предавала изцяло на Божията благодат. Тя често казваше: „Нищо не съм. Нищо нямам. Тук нямам нищо!”. С апостолската образност тя повтаря онова, което един друг „луд” за Христос, апостол Павел, казва преди 2000 години: "Нищо нямаме, a всичко притежаваме" (2 Кор. 6:10)

Думите на Христос „Моят Отец продължава да работи до сега, затова и Аз работя” бяха непрестанно на устата й (Йоан 5:17), като повтаряше на събеседниците си постоянно, че е умряла за света, отказала се е от волята си, последвала е деятелния път, целия си живот е предала на Христос и оттогава - работа, работа... работа!

Старицата Тарсо със своята апостолска прозрачност и евангелско безумие била камък за препъване за онези, които съдели според ясните критерии на установеното благоприличие, затова и се „скандализирали”. Не е случайно, че юродивите заради Христос обикновено се срещат по-често през онези периоди, когато есхатологичната ориентация на мнозина в Църквата отслабне. Според думите на апостол Павел, Господ, Който е Жътварят, призовава „последните” (έσχατους), юродивите заради Христос, като първи, за да призове първите отново в есхатологичната реалност на Своето Царство. За да разберем евангелското „безумие”, не можем да пристъпим към осмислянето му в костюма на общественото благоприличие, според мярата на този свят, което обикновено е плод на егостистичното ни дело. Аскетичният път на старицата Тарсо е сходен с пътя на онези, за които казват, че "те продължават да нямат никаква идея за себе си, но имат велика идея за Бога". И щом разберат, че светът ги почита, се притесняват, объркват се, свиват се. И се скриват - или в пустинята, или зад димната завеса на мнимата лудост. Затова най-ярко се откриват, когато си отидат, когато се изправят пред Господа.
[1] Митр. Калистос Уеър, „Царството вътре в нас”,

[2]
Ι. Κορναράκη , Ταρσώ η δια Χριστόν Σαλή


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xrqa 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики