Старецът Леонид

Именно по това време е и първата му среща със стареца Фьодор, променила цялостно бъдещата съдба на младия йеромонах. Фьодор бил ученик на Паисий (Величковски, бел. прев.). Той прекарал няколко години в Молдавия, близо до великия обновител на старчеството, отец на всички руски старци. След завръщането си в Русия, Фьодор, както и повечето ученици на Паисий, привлякъл към себе си всички онези, които искали да се приобщят към великата традиция на духовния живот. През 1804 г. отец Леонид е избран за настоятел на Белобережкия манастир, където се заселил и Фьодор. От този момент нататък двамата монаси никога не са се разделяли.

През 1808 г. о. Леонид се отказал от настоятелството и последвал Фьодор в неговия затвор, стремейки се към безмълвен и напълно отдаден на молитвата живот. Старецът Фьодор си построил килия на две версти (малко повече от два километр, бел. прев.) от манастира, в гората и се преселил там с йеромонасите Леонид и Клеопа. Но мълвата за стареца привличала към килията му все повече и повече тълпи от хора. В края на краищата му се наложило да напусне килията си и да замине на Север. Тримата монаси отново се събрали в малкия скит на Валаамския манастир.

Населниците на манастира идвали при тях за духовни съвети и скоро килията на тримата старци станала истинското съсредоточие на духовния живот на Валаамския манастир. Един от монасите, човек водещ свят и суров живот, веднъж изказал пред новодошлите своето удивление: как могат да запазват трезвост на ума и внимание при непрекъснатата беседа с постоянно идващите при тях братя, които нарушават тяхното уединение. Отец Леонид отговорил, че поради любовта към когото и да е от своите ближни, той е готов, ако трябва да говори с него и две денонощия подред, без това ни най-малко да пречи на вътрешния му молитвен живот.

Настоятелят на Валаамския манастир, опасявайки се, че нарастващото в неговия манастир влияние на старците, може да урони собствения му авторитет, изпратил до Петербургския митрополит жалба срещу новаторите. За щастие, архимандрит Филарет (бъдещият митрополит Московски) и епископ Инокентий Пензенски, застанали на страната на старчеството. Следващият Петербургски епископ също бил благоразположен към старците. Но така или иначе, за да не нарушават общия мир, старците счели за необходимо през 1817 г. да напуснат Валаам. Те се поселили в манастира на св. Александър Свирски.

След смъртта на своя учител и приятел през 1822 г. Леонид решил да се уедини заедно с няколко свои ученици в отдалечен скит. Не му било лесно да избере от предложените му. Накрая Леонид избрал един нов скит, наскоро организиран в Оптина от стареца Моисей. Тъй като братята в Свирския манастир не искали да се разделят със стареца си, той успял да осъществи желанието си  едва през 1829 г. Тогава отец Леонид заедно с шест ученици се преместил в Оптина, в която някога започнал своя монашески живот.

Духовната настройка на о. Леонид, както и пътищата, които са го довели до съвършенството, остава скрити за нас. Известно е само, че послушанието му към стареца Фьодор било безгранично, че голям напредък в духовното съвършенство той придобил през последната година от живота на своя ръководител и приятел, а най-вече – след смъртта му. Може да се предположи, че о. Леонид е имал предвид собствения си опит, когато казал на един от учениците си: „Когото Господ посети някого чрез тежко изпитание, със скръб, с лишаване на възлюбения сред ближните му, този неволно ще се помоли с целия си ум. Следователно, всеки притежава извора на молитвата, но той избликва или чрез задълбочаване в себе си, според учението на отците, или мигновено, като пробив с Божие свредло”.

Ние почти не се съмняваме, че старецът Леонид непрестанно е извършвал „умната” молитва. Той бил висок, и въпреки болезнената си пълнота, винаги имал изправена стойка, а походката му била лека и уверена, като на млад човек. Той притежавал изключителна физическа сила и с лекота вдигал тежести от 12 пуда (около 200 кг). Главата му със сиво-жълта грива, сиви очи и остър поглед, приличала на лъвска глава. От личността му се излъчвало усещане за неустрашима сила и величествен покой. Присъствието му внушавало на всички, които са го виждали, усещане за спокойствие, мир, вътрешна радост; изчезвали скърбите, суетните помисли; сърцата се отваряли за Бога. Никога никой не е виждал стареца Леонид тъжен, ядосан или невъздържан. Великата прямота на неговия ум не търпяла лицемерие и фарисейство, нито сладникавите думи на обикновеното „благочестие”. Той говорел на извънредно ярък народен език и винаги с оттенък на хумор. Изглеждало, че той се старае да скрие своето превъзходство в шеги, за да не смущава тези, които се обръщат към него.

На свойствения за него изразителен език той наричал всички сантиментални прояви на привързаност „химери”. „Аз пребивавах с о. Фьодор без всякакъв „фанатизъм” – казвал той, - а същевременно  вътрешно бях готов да падна в краката му”.

С пристигането на о. Леонид в Оптина пуска корени старчеството. Дарът на старчеството е преди всичко в прозорливостта. По особена, дадена на старците благодат, пред тях се разкрива цялата дълбочина на човешкото същество, разкриват им се всички тайни кътчета на душата, всичко скрито в ума, което остава тайна за съзнанието на обикновения човек. В повечето случаи самият човек не се познава достатъчно добре. „Нашите видими, но нереални качества ни пречат да се борим с нашите невидими, но напълно реални грехове, казвал великият Филарет Московски. – Често ние си създаваме лъжлива представа за себе си, създаваме си някакво изкуствено и условно „аз”, което ни служи подобно на ключ за всичките ни външни взаимоотношения, и често тази маска започва да замества, дори пред самите нас, нашата истинска личност, стояща пред Бога”.

Намирайки се в подобно състояние, ослепената, скованата от грехове, неразкаяна съвест не е в състояние да се освободи, да се изправи в тайнството Покаяние; християните не умеят да се изповядват, а духовниците най-често не могат да им помогнат. Отец Леонид често казвал на духовниците, които приемайки разкриването на помислите за изповед, често го упреквали за беседите с духовните му чада: „Аз добре знам, че това е ваша работа. Но кажете ми, как вие изповядвате тези хора? Задавате им два-три въпроса – и това е всичко. Би трябвало да влезете в тяхното положение, да се вгледате какво смущава душите им, да им дадете добър съвет, да облекчите скърбите ми. Правите ли това някога? Вие, разбира се, нямате време надълго да се занимавате с това, а ако и нас ни нямаше, къде щяха да отидат те с всичките си скърби?”

Не е достатъчно само да прощаваш грехове, трябва да изправяш съвести, да възстановяваш свободата. Твърде често изповедта е механична. Свещеникът се обръща към нереален грешник, един обобщен образ, защото свещеникът най-често вижда само абстрактните и безлични грехове. Старецът пък винаги е обърнат към човешката личност с нейната единствена и неповторима съдба, с нейното призвание и собствени трудности. По силата на особения си дар той вижда всеки човек така, както Бог го вижда, и се старае да му помогне, откривайки му, при това без да насилва волята му, вътрешния му смисъл, за да може освободената от своите скрити неразбории човешка личност, да се разкрие в благодатта.

За да се осъществява тази „харизматична операция”, не е достатъчно да притежаваш само онова дълбоко познание за човешката природа, което се придобива след дълъг опит; тук всеки път е необходимо да имаш виждане за дадената личност, а личността може да бъде позната само чрез откровение. Старецът Леонид никога не мислел предварително какво ще говори с дошлия при него: като при блясък на мълния, по Божие вдъхновение, той изведнъж виждал скритото в тайниците  на съвестта и казвал необходимите думи.

С преселването на о. Леонид в Оптинския скит целият живот на манастира се променил. Килията на стареца станала негово духовно съсредоточие. Архимандрит Моисей и всички братя идвали при о. Леонид, за да разкриват своите помисли и да търсят неговия съвет. Тълпи от миряни от всички краища на страната се стичали към новия извор на благодатта. Дошлият през 1834 г. в Оптина йеромонах Макарий станал предан съработник на о. Леонид. Двамата старци заедно приемали посетителите, изслушвали признанията им и отговаряли на писмата на своите духовни чеда. Казвали, че в тези две тела обитавал един дух. Излъчващото се от старците озарение се засилвало; много манастири преминали под духовното ръководство на оптинските старци.

Но многобройни били и противниците им; някои монаси считали прозорливостта за ерес, други възразявали срещу задушевните разговори на монаси във „велика схима” с миряни и дори с жени. В епархийския център бил изпратен рапорт.  По заповед на Калужкия епископ старецът Леонид трябвало да напусне скита, да се засели в манастира и да живее там заедно с братята. Също така му било забранено да носи „великата схима”. Отец Леонид смирено понасял всички унижения, подчинявайки се безропотно на заповедите на епархийските власти. Но заповедта да не приема миряни не успяла да раздели отец Леонид от идващите при него със своите скърби тълпи от народ.

Настоятелят на манастира Моисей се намирал в много трудно положение: от едната страна били епископските заплахи, а от другата – християнската му съвест. Веднъж, минавайки край килията на о. Леонид, той видял тълпата от посетители, стояща край вратата на стареца. Настоятелят счел за необходимо да напомни на отец Леонид за непреклонната воля на епископа. Старецът, посочвайки лежащия до килията му сакат човек, отговорил: „Вижте го, той е жив в ада, а аз мога да му помогна. Господ го е изпратил тук за покаяние, за да разкрия греховете му”.

Настоятелят, обхванат от ужас и жал, настоявал: „Негово Високопреосвещенство заплашва да ви арестува”. А отец Леонид отговорил: „Е, и какво? Дори в Сибир да ме изпратите, дори клада да запалите и на огъня да ме сложите, аз все ще си бъда същият Леонид. Аз никого не викам при себе си, а който идва при мен, не мога да го гоня”.

Преследването на о. Леонид свършило през 1837 г., когато великият прославител на старчеството митрополит Филарет Киевски посетил Оптина заедно Калужкия епископ. Негово Високопреосвещенство попитал стареца защо не носи одеждата на „великата схима”. Тъй като о. Леонид мълчал, той заповядал да си я сложи. Но след две години трудностите започнали отново. Отец Леонид бил преместен в друга килия, по-далече от манастирските врати, за да бъде лишен от всякакъв контакт с народа. Когато отивал към храма го причаквали тълпи от народ. Хората се притискали в него, падали на колене, целували края на дрехата му. Очаквали се нови мерки срещу стареца.Говорело се даже, че ще бъде изпратен в далечен манастир на Бяло Море – Соловки. Само енергичната намеса на Филарет Московски пресякла необузданата ревност на епархийския епископ. Преследванията на оптинския старец били прекратени.

Животът на о. Леонид бил строго разграфен. Той никога не спял повече от три часа. В два часа сутринта ставал за молитва, това било единственото му свободно време. През остатъка от деня той приемал посетители, като никога не прекъсвал ръкоделието си: седейки на леглото си той плетял колани. Хранел се два пъти на ден и на масата разговарял с монасите. Два пъти в месеца се причастявал в манастирския храм. След вечерната трапеза учениците на стареца се събирали в килията му за четене на вечерните молитви и присъствали при четенето на дневния Апостол и Евангелие.

Един от посетилите Оптина поклонници ни е оставел много жива картина на посещението си при о. Леонид. Старецът, целият в бяло, седи сред учениците и посетители, седящи край него на колене, и слушащи. Обръщайки се към един търговец, отец Леонид го попитал защо е дошъл. Търговецът отговаря: „Дойдох за вашите съвети, отче”. – „Направи ли ти това, което ти заръчах предишния път?” – „Простете ми, отче, но това не мога да го направя”. Тогава старецът заповядал на своите ученици безпощадно на изведат търговеца навън. По време на тази сцена, търговецът изпуска една златна монета. „Вземете я, казва старецът, и я дайте на минаващия край манастир странник; на него ще му свърши работа”.

Като го попитали каква е причината за тази строгост по отношение на търговеца, старецът отговорил: „Този човек отдавна идва при мен. При последното посещение му казах да престане да пуши. Той ми обеща. Сега той вече не иска да се откаже от своята страст. Нека първо направи това, което му казах, а след това да идва за други съвети”.

Старецът Леонид изцелявал болни и бесновати, помазвайки ги с осветен елей, горял пред Владимирската икона на Божията Майка. Когато изумени от силата на молитвата му, присъстващи го попитали как дръзва да изцелява бесновати, отец Леонид отговарял: „Това не го правя аз; Бог по молитвите на Майката Божия дава изцерение на всеки според вярата му”. Често старецът изпращал болните на гроба на св. Митрофан Воронежки. Понякога те оздравявали по пътя и се връщали в Оптина да благодарят на Бога и да възпеят силата, която Той е дарувал на Своя раб.

През 1841 г. о. Леонид започнал упорито да говори за приближаването на края. През септември положението му се влошило и от 28-и не можел вече да се храни, а приемал само по малко вода. Той ежедневно се причастявал и молел братята да просят от Господа да съкрати страданията му. На 11 октомври той се прекръстил с думите ”Слава Богу! Днес ще получа благодат у Бога”. Независимо от страданията лицето му ставало все по-свето и по-светло, изразявайки неизказана радост. Камбаните призовавали за вечерня. Това било в навечерието на празника, посветен на отците от Седмия вселенски събор. Един послушник казал: „Отче, сигурно края на тази служба вие ще чуете на небето, със светите отци?”. Започнало всенощното бдение. Отец Леонид за последен път погледнал иконата на Владимирската св. Богородица, която винаги била с него, затворил очи и издъхнал.