На 21 ноември 1991 г. почива един от ярките съвременни светци и чудотворци отец Яков Цаликис, игумен на гръцкия манастир „Преп. Давид“. Той беше канонизиран от Вселенска патриаршия през 2017 г. Паметта му се чества на 22 ноември, за да не съвпада с големия празник на Въведение Богородично.
Притеснението е най-голямата болест
Оплаквах се на преподобни Давид за маслините, които отсече онзи безбожник и казвах: „Свети Давиде, нима оставих всичко и дойдох тук, за да се грижа за твоите работи с толкова имоти?“. Посред бял ден от иконостаса се чу един шум, тоест светата му икона изчезна от иконостаса, простете ми, и застава един монах на северната врата на олтара, там, където е архангел Михаил, и ми казва:
- Отче, не се притеснявай, защото най-голямата болест за човека е притеснението.
И веднага стана невидим след тези думи и се върна на мястото си (на иконостаса). Предавам ви го, чеда мои, да го знаете: най-голямата болест за човека е притеснението.
Не проклинам
Имахме един кестен, на триста години беше. Отсякоха го и го взеха – един нечестив лесничей го отнесе в дома си да направи дограма. Аз научих чак след 15 дни, че са го отсекли. Е, чеда, аз сега какво да правя – да служа всенощно бдение, Литургия или да ходя да пазя кестена? И казах: „Свети Давиде, да им въздадеш според делата им, да не им се случи нещо лошо, но да ги просветиш“.
Този, който отсече дървото и го взе, вместо да плати 400 драхми за превоза му, вечерта си счупи трактора и плати 60 хиляди. Преди 20 години 60 хиляди драхми бяха много пари. Виждате ли? След това се напи и ми каза:
- Отче, аз отсякох кестена. Еди кой си ме накара.
Лесничеят беше уволнен и сега е някъде на границата. Разбрах, че той беше отсякъл кестена, после намерихме и самото дърво. Беше го нарязал и подредил у тях.
Лошо не правим никому, но защо ви трябваше да режете дървото, което беше расло триста години? Тези дървета не стават така лесно. Не съм като някоя женица от улицата, която кълне и проклина, ние сме свещеници на Църквата – ние се молим, но понякога може и да възроптаем. Обаче аз казах: „Боже мой, просвети го да се покае, да потърси прошка от свети Давид“. А светецът е голям чудотворец. Няма да мине ден, няма да мине час, без светецът да извърши чудо.
Гладните души на починалите
От дете съм свикнал всеки ден да ходя на гробището и да мисля за смъртта. Всичките ми роднини починаха. И така, поменавам една моя леля. Видях я и тя ми каза:
- Ах, племеннико мой Якове, благодаря ти за това, което ми пращаш. Много неща ми пращаш, но да знаеш, че има и други хора, които са нещастни и гладуват, но си нямат никой на света да помисли за тях, да се погрижи.
Затова правим задушниците, те са за всички християни. А пък аз ѝ казах:
- Аз откъде да разбера кой има нужда?
- Ако знаеше колко са гладни… пращай им и на тях, както пращаш на мен, защото имат нужда от молитва и имат нужда от божествена Литургия.
Всичко е добро – и милостинята, и заупокойните молитви, но най-много помага божествената Литургия.
Смирението ме изгаря
Щях да ходя в постницата на преподобни Давид, на половин час от манастира. Демонът ми казва: „Къде ще ходиш, бе Якове, в постницата на Давид? Ще те убия, няма да се върнеш. Но не мога нищо да ти направя. Опитвам се да те бутна в тежък грях, да те убия, но не мога, защото имаш смирение. Смирението ме гори. Смирението и вярата в Христа“.
След Пасха се качих на планината горе, където са водните ни извори; там има и един кръст. Там казвах: „Да воскреснет Бог“ и „Воскресения ден“, „Христос воскресе“ и други пасхални тропари. А след това извиках:
- Демоне, демоне, каза, че когато отида в постницата, ще ме убиеш. Ела, когато искаш, ела да ме убиеш на скалата, където съм, в планината. Ела, – му казвам – ако ти стиска, ела.
И продължавах да си казвам „Воскресения ден, просветимся людие“.[1] Как ще се приближи? Затова, чеда мои, винаги се молете, и когато ядете, и когато пиете, и каквото и да правите, молете се, защото когато се молим, дяволът не може да влезе. Казваше ми майка ми:
- Чуй, дете мое: който се прекръства от сърце, има копие в ръце.
Давам, каквото мога
Не дойдох в манастира, за да се превъзнасям. Самият наш Христос, който е Бог, се смири по-долу и от последния човек. Песнопения не зная. Само се моля спонтанно от сърце и с вяра. Моля се на преподобния: „Преподобни отче, които стъпят в манастира ни, давай им каквото искат“. Щастлив съм, че Бог ме постави тук, за да давам каквото мога на братята си. Едно подкрепящо слово, също и духовните неща, сиреч молитвата, Литургията, милостинята, служението. Нашият Господ ми дава стократно повече.
* Откъс от книгата Преподобни Яков Цаликис, издание на Фондация „Наследство на Зографската св. обител“ (бел. ред.).
[1] От ирмоса на първа песен от Пасхалния канон (бел. прев.).
