„Ония пък, които са Христови, разпнали
са плътта си със страстите и похотите“
(Гал. 5:24)Монашеството води своето начало от подвижническия начин на живот на св. Антоний Велики (ок. 250 (251) – 356 г.), който пръв събира около себе си братя, пожелали да се отдадат на молитва, пост и аскетически трудове. Макар че възниква в края на третото и началото на четвъртото столетие, монашеството има своите библейски основания.
В Св. Писание като негов предобраз служи оброкът, който назореите са давали пред Бога (Числ. 6 гл.), както и примерът на пророците Илия, Елисей и Йеремия, които не са имали съпруги. Св. Богородица като девица е била удостоена да носи Бога Слово в утробата си и да Го роди, оставайки дева завинаги е била вдъхновение на желаещите да отдадат целия си живот на Бога.
В навечерието на земната проповед на Иисус Христос се явява Неговият предтеча – св. Йоан Кръстител, който води строг аскетически живот в изпълнение на Божията воля, молитви и пост (Мат. 3:4).
Попитан за въздържанието от съпружество Сам Спасителят отговаря: „… има скопци, родени тъй от майчина утроба; има и скопци, скопени от човеци; и има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно. Който може възприе, нека възприеме“ (Мат. 19:12).
Думата „монах” произлиза от гръцки език и означава сам, уединен защото монасите излизат от света и живеят обикновено далеч от населените места (а някои са и отшелници), не защото светът сам по себе си е зъл, а защото той лежи в зло (1 Иоан. 5:19). Те не напускат света от мизантропия, а от най-възвишено желание Бог да ги освободи от собствените им страсти и похоти, да ги направи победители и тогава те, на свой ред, да помогнат на нас, светските хора (с което всъщност се разкрива филантропията на тяхното служение), потънали в страсти и похоти да започнем и ние да живеем според дадения трикратно от нас обет при Кръщението ни: че се съчетаваме и сме се съчетали с Христос.
Монахът (монахинята) при пострижението си в т. нар. малка схима (от гр. буквално „малък образ“) дава три обета (повечето монаси и монахини са именно постригани в малка схима) – за девство (целомъдрие), за доброволна бедност (нестяжание) и за послушание, които не целят потискане и обезличаване на човешката личност, а напротив – подготвят и помагат за преобразяването на човека според Божията воля. Монахът се отказва от брак и имот и решава да живее в послушание, защото той е странник и чужденец в този свят – той иска да бъде жител и възвестител на Царството небесно, в най-пълния смисъл на думата войн Христов, а „никой воин се не заплита в житейски работи; и това прави, за да угоди на военачалника“ (2 Тим. 2:4). Именно затова и монашеството е доброволен подвиг, а не изискуем начин на живот. То не е норма какви да бъдат християнските стремежи и живот, а задава стремежите и живота на всички християни и ги насочва към Бога.
При т. нар. голямата схима (или велик ангелски образ) над монаха или монахинята се извършва още едно пострижение като при това се дават обети за безмълвие и уединен начин на живот в постоянна молитва, четене на Св. Писание и светоотеческите книги и усилени телесни подвизи. Тези подвижници, макар че физически имат малък досег със света, духом постоянно възнасят молитви към Бога за целия свят. И това е така, защото, подвизавайки се строго, великосхимниците най-добре знаят силата и властта на греховете, които лесно ни омотават (Евр. 12:2). Именно затова и те усърдно и с любов се молят за нас и подготвят свои достойни чада за техни приемници.
Целта на аскетичния живот (в малката и голямата схима) не са подвизите като пост, поклони, бедно облекло, дълги бдения, спане на гола земя, лишения и понасяне на различни скърби и утеснения, дори не е молитвата като самоцел. Подвижниците и светците не извършват подвизи, за да се покажат или докажат. Те ги правят от любов към Христос, а извършвайки ги, често сами не усещат и не виждат духовният си ръст и величие, виждайки и най-малките си грехове, за които възнасят постоянно покайна молитва. Може би това, че светците не виждат добродетелите си и казват че са грешни, ни се струва парадоксално, но нека да си спомним как майчината любов кара майката да запазва рожбата си и дори да даде живота си за своето дете. Когато опасността пред детето ѝ отмине тя дори не си дава сметка какво е извършила и на какъв героизъм е била способна. А това е така поради една единствена причина: майката обикновено обича себежертвено детето си. Подобна е и подвижническата любов към Христос – тя е себежертвена. Всички светци предпочитат по-скоро да умрат, отколкото да оскърбят Бога с грях.
За разлика от монашеството в някои източни религии, православното монашество няма за цел да се бори с плътта и да я унищожи, а само да победи греха в плътта (срв. Рим 8:3). Тялото, според Св. Писание, е храм на Светия Дух и именно затова се води и аскетическият живот – чрез него се очистваме от страстите, които пречат на душата да съзерцава нетварната Божия светлина и слава при общението си с Бога. Така душата и тялото – целият човек стават Божие живелище и храм.
Целта на монашеския живот е да помогне на монашестващите да предадат себе си на Христос, в „жертва, жива, света и благоугодна Богу“ (Рим. 12:1), и целият им живот да бъде богослужение и проповядване на Бога – с думи и дела – на света, който Го е забравил.
Подвизите и непрестанната молитва (наречена Иисусова) – „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме!“ – подготвят душата за идването в нея на Христос: Женихът, Който очиства сърцето, изгаря с огъня на божеството Си страстите и похотите и неизказано и постоянно обитава заедно с Отца и Светия Дух в душата на истинските подвижници. Това богообщение е неизказно и чудно, чрез него хората стават богоподобни и богоносни.
Това богоносене често не остава скрито, въпреки че светците не желаят да го показват и не го демонстрират. За мнозина светци има свидетелства, че при молитва лицата им са сияели подобно на това на Моисей, когато е разговарял с Бога. Освен осезаемото просияване Бог прославя светците и с различни дарове на Светия Дух (любов, мир, тишина, неизказана радост, благост, мелосърдие, кротост, въздържание, смирение, търпение и др.).
Никой истински подвижник не използва дадените му от Бога дарове като прозорливост, изцерение, чудотворство и водене на души към спасение за свое себевъзвеличаване или за смайване на останалите християни.
Монашеството е свидетелство за възможността – с Божията помощ – човекът да стане съвършен и богоподобен.
Тази възможност обаче не е дадена само на монасите, а и на онези, които живеят в света (Мат. 5:48).
Ние, които не сме дали монашески обети, също имаме правото, възможността и задължението да бъдем Христоносци. Към тази цел ние просто вървим по друг път – път, който обаче задължително включва избягването на греха и съблазните в живота ни в света.
