Чувствата, които изпитваме, не бива да се бъркат с мислите, които формират съзнанието ни или произтичат от него. Чувствата са действителни и естествени, а мислите са правилни или погрешни. Всеки изпитва чувство за справедливост. Упрекът или обидата ни натъжават. Тъжно ни е, когато работата ни не е заплатена, усилията ни не са оценени, а грижите ни не са отплатени. Чуждото преживяване заслужава съчувствие и то не е нито истинно, нито лъжливо. Друго нещо е разбирането, когато нашите впечатления и чувства бъдат осъзнати, издигнат се до равнището на проблем и получат определено съдържание. От този момент нататък разбирането става истинно или лъжливо. Естественото чувство за справедливост трябва да се разграничава от вярното или погрешно разбиране за справедливост.
За някои хора понятието за справедливост включва отмъщението, като смятат чувството за отмъщение за легитимно, намират му теоретична обосновка и практическо приложение. Ако някой ме удари, трябва да му отвърна, защото в противен случай „безнаказаността ще събуди в него животински инстинкт за насилие“. Децата често нараняват слабите и беззащитните, защото искат да се наложат. Същото се случва в армията, в затвора, във всяко човешко стадо, където отношенията се основават на правото на силния. Същото нещо напоследък се наблюдава и в живота на епархията. Епископът не носи отговорност за превишаване на правомощията си. Липсата на ограничения води до произвол. Възниква конфликт между чувството за справедливост, което очовечава обществото, и животинския инстинкт за насилие. Подобно на лава от вулкан, на повърхността на битието изригват пламъците на низките страсти: самоутвърждаване, жажда за власт и насилие, възмущение, нетърпимост и гняв.
Други смятат, че състраданието към творението и съчувствието към човека са справедливи и изискват самоограничение. Подобен възглед намира изражение в аскетизма, който е от значение не само за християните. Нехристиянският изток, будизмът и т. н. са пропити от идеята за несъпротивление на злото с насилие, а чрез милосърдие и състрадание. „Какво е милосърдно сърце?“.
Св. Исаак Сириец говори за „разпалването на човешкото сърце за цялото творение, за хората, за птиците, за животните, за демоните и за всички същества. При спомена за тях и при вида им от очите на човека започват да падат сълзи. От голямата и силна жалост, която изпълва сърцето, и от голямото търпение сърцето му се умилява и не може да понесе, да слуша или вижда каквато и да е вреда или малко страдание, понесени от творението. Затова той ежечасно се моли със сълзи за безсловесните, за враговете на истината и за тези, които му причиняват вреда, за да бъдат запазени и помилвани; а също и за влечугите се моли с голяма жалост, която без мяра се събужда в сърцето му до уподобяването във всичко на Бога (Подвижническо слово 48).
Християнинът трябва да намери ясно определение за понятието справедливост, за да не го бърка нито с милостта, нито с насилието. Спасителят Христос дава забележително по своята яснота определение в Евангелието: „И тъй, във всичко, както искате да постъпват с вас човеците, така постъпвайте и вие с тях; защото в това се състои законът и пророците“ (Мат. 7:12; Лука 6:31).
Принципът на справедливостта, който ни е заповядан от Христос, изисква човек да бъде активен. Не да приема наложена му позиция, а да предложи добронамереност като норма на взаимоотношенията, водеща до отстъпки, жертва и в крайна сметка до милост. Това е контекстът, в който откриваме този принцип в Евангелие според Лука. Този контекст ни помага да разберем, че справедливостта е границата между закона и любовта. Правосъдието се превежда именно с тези две думи: справедливост и законност. Това е границата, отвъд която няма любов. Справедливостта е долната граница на любовта.
Съвършенството на любовта е саможертвата: „Никой няма по-голяма любов от тази, да положи живота си за своите приятели“ (Иоан 15:13). Христос изтъква съвършенството на любовта на Пастира: „Добрият пастир полага душата си за овците“ (Иоан 10:11). Стълбата към съвършената любов започва с принципа на справедливостта: „Обичай ближния си като себе си; постъпвай с него така, както искаш той да постъпва с теб“. Стъпалата на доверие, прошка, търпение и помирение водят до любовта. Давайки своето на другия, ще израснеш до този предел, когато ще можеш да жертваш самия себе си за него. Това е върхът на любовта. А в основата на любовта е справедливостта. Под справедливостта любовта е заменена от правото. Но правото не се корени в Църквата. Църквата се ползва от правото, но неговите корени живеят извън Църквата. Правото придобива смисъл в Църквата, когато намалее любовта. „Искам милост, а не жертва“ (Ос. 6:6; срв. Мат. 9:13; 12:7).
Източник: „Живой журнал“
