Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Възраждане и граници на Църквата

Понеделник, 12 Август 2013 Написана от Прот. Павел Аделгейм

Fr Pavel_AdelgeimСмисълът на понятието „духовно движение в Църквата”

Духовно движение в Църквата не е традиционно понятие. В този контекст изразът изглежда нонсенс, защото Църквата е призвана да е субект на духовно движение – „извор, течащ в живота вечен” (Иоан 4:14) и да придобива силата на Духа в пълнота. Духовният живот на християнина и този на Църквата по природа са изпълнени с благодатна сила. „Духът не угасяйте” – заповядва апостолът (1 Сол. 5:19). Многократно Господ Иисус Христос призовава да бодърстваме, да бъдем готови за среща с Него. Апокалиптичните очаквания са изначални и непреходни преживявания на християните.

Като говорим за духовно движение в Църквата, постулираме нейното разделение на такива, които участват, и такива, които не участват в това движение. Тук е очевидна опасността от елитаризъм. В притчата за „десетте девици” Господ разделя мъдрите девици, които се запасили с елей, от неразумните, за които вратите на брачния пир се затвориха (Мат. 25:10). Духовното движение в Църквата не може да бъде разбрано в такъв смисъл, защото би означавало разделяне на Църквата на свои и чужди. Посочването на монашеството, исихазма, нестяжанието, на общините и братствата подчертава не разделението, а различаване действието на даровете и служенията, които произлизат в Църквата от самия Бог. Апостолът заповядва да се обогатява Църквата с различни дарове: „Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители? Всички ли са чудотворци?… Показвайте ревност за по-добри дарби” (1 Кор. 12:4-6; 29-31). Духовните движения в Църквата различават служения и дарове, произвеждани от един и същи Дух, Който разпределя всекиму по отделно, както си иска. Те са обосновани в Божественото Откровение и са богатство на съборността. Тези служения могат да бъдат лични или колективни, например, служението на клира.

Двата признака на „духовното движение”

1. Спонтанност

Характерно за духовните движения е спонтанното им възникване по действието на Светия Дух: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа” (Иоан 3:8). Йерархичното служение е ясно формирано в единна система, регулирана от каноничните принципи. В същото време то има своето начало в Духа и в Него съхранява своята безусловна ценност. Всяко духовно движение се ражда от Духа като вътрешна потребност на души, търсещи среща с Бога, и помежду си. Това може да е вик на душата, зовяща Бога, отговор на душата на Божествения призив: „В скръбта си те от ранно утро ще Ме търсят и ще казват: да идем и да се върнем при Господа! защото Той ни нарани – и Той ще ни изцели, порази – и ще превърже раните ни; ще ни оживи в два дни, в третия ден ще ни издигне, и ние ще живеем пред лицето Му. И тъй, нека познаем, нека се стремим да познаем Господа; като утринна зора е появата Му, и Той ще дойде при нас като дъжд; като късен дъжд ще напои земята” (Ос. 6:1-3). Духовната апатия е в състояние да обхване цели народи и поколения. Духовното движение не възниква посредством нареждане на властта, но от непосредственото действие на Светия Дух. В противен случай то няма да изрази съборността на Църквата, а ще бъде просто „поредното мероприятие” на църковната администрация.

2. Избранничество

„Огън дойдох да туря на земята” (Лука 12:49). Този огън може да запали както една, така и много души. С времето общественият порив, духовния пожар затихва, превръща се във формална структура. Понякога огънят загасва, а потокът излиза от руслото си. Възниква стереотип, който има структура и инициатива, и функционира като множеството други формални учреждения. Трептящият огън обаче блуждае сред душите, в едни не намира почва, а в други се разгаря с пламъци, така, както е станало с исихазма и монашеството.

Така се разкрива второто характерно за духовното движение: избранничеството, за което говорят евенгелските притчи. Мнозина от християните приемат традицията на духовния живот формално: причастяват се веднъж годишно, в началото на Богородичния пост освещават мед, малко по-късно освещават ябълки, палят свещи, кръстят се, покланят се и се въздържат от работа по празниците. Този набор от минимални изисквания, наложил се през синодалната епоха, се признава за истинско въцърковяване. Евангелието не се вписва във формалната традиция. То зове към преобразяване на душата и богоуподобяване: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). Духовните движения имат в основата си заповедта Божия и творческия отговор на личността, която се обръща към нейния призив: „Иисус му каза: още едно ти не достига: всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето, па дойди и върви след Мене” (Лука 18:22). Това условие натъжава юношата и довежда до недоумение учениците – кой може да се спаси? Натъжаването на юношата не трябва да ни удивява – той беше много богат. Словото Христово не пропада. Призивът, който богатият юноша не възприема, е чут няколко века по-късно от друг юноша: преп. Антоний Велики. И той е млад и богат, но, влязъл в храма, чува тези думи и ги приема като обръщение лично към него. Върнал се у дома, продава цялото си имущество, раздава средствата от него на бедните и отива в пустинята да се моли, да пости и да търси Царството Божие – безумен отговор, който светът не може да разбере и да приеме. Духовното движение на християните разрушава юдейския стереотип на религиозния живот, понеже те „наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тим. 3:5). Християнството излиза от контрола на духовната власт, която е законно учредена, но богопротивна в осъществяването си. Православно явление като монашеството, в самото си зараждане се утвърждава като протест против осветскостяването на християнството, като бунт против стереотипите на външното благочестие и топлохладност. Монасите излизат от света, пазейки духовните ценности от корумпираността и пошлостта. Избраността е отговор на душата на подвижника на призива на Христос Спасителя. Тя не иска да се оправдава с форми, текстове и юридическо право. Тя търси в традицията подвига и смисъла.

Духовните движения в историята

Духовните движения не са ограничени само до пределите на Църквата. Те носят творчески заряд, преобразяващ живота на цели народи, империи, исторически епохи. Въцърковяването на Рим и Византия положи началото на историята на християнския свят. Русия се ражда във водите на кръщението за исторически живот като народ, като държава, като Църква. Духовното движение се ражда или с раждането на нова идея, или с нови личности, носещи заряд от енергия, който с нравствената си привлекателност окрилява човешката душа с жаждата за вечната истина и нравственото съвършенство. Такова значение имат християнството, а по-късно и монашеството. Духовното движение може да възроди отдавна забравени ценности или идеи, позволявайки на ново ниво да се осмисли личното, държавното или националното битие, да вдъхнови творчеството. Такова значение има западният Ренесанс.

Когато реката е стеснена от високи брегове, течението ѝ придобива дълбочина и мощ. Когато бреговете са ниски, водата се разлива по ширината на пространството, открило се пред нея, течението се забавя, реката става плитка и обрасва с растителност. В историята е имало периоди, в които Църквата е гонена, а изповядването на вярата е съпроводено с редица опасности, включително и смъртни. Кръщението са приемали мъжествени хора, готови да стоят зад своите убеждения и ако трябва да се жертват за тях, за вярата си. В тези периоди християните не са извършвали пищни богослужения, не са строили великолепни храмове. Те са извършвали Евхаристията в катакомбите на гробовете на мъчениците, в тъмниците върху гърдите на осъдени на смърт. Това време ни е дарило с мъченици, чиито имена са запечатани в сомна на светците и на небесата. В тези времена границите на Църквата са били тесни, а духовният живот – дълбок. Това е било духовно движение, отговарящо на думите на Христос Спасителя: „Огън дойдох да туря на земята” (Лука 12:49). Този период можем да наречем възраждане. В замяна на старата, повредена от греха природа, в купела се раждало ново творение, причастно на Христовото човечество: „Чрез тях да станете участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4).

В историята има и други периоди. Християнството се приемало от владетели и господари. Изповядването на Христос обезпечавало почетно положение, благополучие и привилегии. Тези периоди се отличават с пищност на богослуженията и с големия брой на молещите се. Църковната йерархия придобива имения и власт и нерядко сама се превръща в гонителка и причинява насилие. Изгаря еретици на клади, гори домове на старообрядците. Архиереите отново искат от светските власти наказания: „Ние имаме закон и по нашия закон Той трябва да умре”. И веднага умиват ръцетете си: „Нам не е позволено да убием никого” (Иоан 19:7; 18:31). В подобни периоди даровете на Светия Дух са оскъдявали. В търсенето на духовен живот, явяване на силата Божия и светостта, праведниците са бягали от секуларизираната Църква. „Тия, за които светът не беше достоен, скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти” (Евр. 11:38). Тези периоди на благоденствие на Църквата също наричали „възраждане”. Манастири процъфтявали и се превръщали в лаври. Икони се украсявали с драгоценни обкови. Строили се великолепни храмове, тържествено се прославяли светци и се пренасяли техните мощи. Това е било духовно движение, съхранило християнските светини и уникални паметници.

Но кой от тези периоди заслужава името християнски ренесанс? Великолепието, пищността и многочислеността ли? Или подвигът и светостта на малцина? Мнението по този въпрос няма да бъде еднозначно. Всекиму своето: за едни е необходима вярата, която призовава към подвиг, други предпочитат стабилността и благолепието, трети се интересуват от доходите. Възраждането може да има различен смисъл. Необходимо е да разберем, какво възражда това духовно движение.

Възраждането на синодалното управление в Руската федерация

Някога Русия е наричана Светата Рус. Руският народ се е кръстил и постоянно се освещавал с Тайнствата на Църквата. Сред народа е имало и грешници, и праведници. Всички се наричали православни християни, изповядващи формална и действителна принадлежност към Църквата. Русия наричали свята в смисъл, че нейната територия и народ станали дом на светата Църква. Словото православна било изпълнено с конкретен смисъл: отнесено към конкретна енория, вярваща така, както предписва Православната църква, участваща в нейните св. Тайнства и изпълняваща нравствените ѝ предписания. Руският човек е имал обективни основания да съзнава себе си като православен. Светата Рус завършва със синодалната епоха, започнала с изчезването на патриаршеството и отмяната на поместните събори. За три столетия църковно-държавната симфония дава множество поводи за критика и упреци в цезаропапизъм, за да завърши накрая с Октомврийската революция и държавния атеизъм. Октомврийската революция руши Светата Рус. Разрушени са много храмове, икони, светини, но най-главна е промяната в съзнанието на народа. В днешни дни да се нарече съзнанието на гражданите на Руската федерация православно би било необоснована претенция. Руската култура, израснала от православните корени, загина. В наследство на внуците са останали само паметниците на тази култура: литература, изкуство, идеи, надежди. След революцията възниква Съветска Русия – нова държава, законодателно отделила от себе си Църквата и обявила се за безбожна. За правото да съхранят верността към своите светини православните граждани е трябвало да заплащат понякога с живота си, понякога със свободата си или със загуба на обществено положение и работа.

Имаше такива, чиято единствена следа бе светлината над вечната замръзналост,

над тундрата, където мощите се съхраняват.

На дървени табелки ни дата, нито имена.

Сега ще бъдат записани номерата им в календара на светците.

Така си отиваха и отиваха, без да оставят имена.

Както вероятно молитвата отива в небесата.[1]

В последните десетилетия на 20 век възникна нова държава. Нарекоха я с името Руска федерация. Съхранила принципа на отделеност на Църквата от нея, тя установи доброжелателни взаимоотношения с православната йерархия и предостави на Руската православна църква най-благоприятен режим за работа. Президентът – със своите министри и генерал-губернатори – предстоят в храма със запалени свещи. Войниците под командата на офицерите маршируват към св. Чаша. Свещеници посещават Чечня на танкове и бойни хеликоптери, за да я ръсят със светена вода. Епископът „обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво” (Лука 16:19). В интерес на РПЦ бе създаден „Закон за свободата на съвестта и религиозните организации”, РПЦ беше призната за правоприемница на Православната църква в Русия, започна възвръщането на заграбеното църковно имущество. Структурите на МВР, социалните служби, тези на здравеопазването, образованието и др. сключват с РПЦ договори за взаимодействие и взаимопомощ. Тези промени се наричат „Възраждане”.

Какво обаче се възражда в Руската федерация? Православието? Да – в синодален вариант. Колко енориаши има РПЦ?

Седемдесет годишният опит от атеизма не отмина, без да остави своите следи. В съзнанието на постсъветските руснаци понятието православен загуби своето конкретно значение и се съхрани като носталгия по руската култура и християнските ѝ корени. Като определят себе си като „православни”, голяма част от руснаците не поемат нито задължения, нито отговорност за своето изповедание, обосновавайки принадлежността си към него с формалния акт на своето кръщение и симпатиите си към православната култура. Положителното изповедание винаги има относителна ценност: „Който не е против вас, той е за вас” (Марк 9:40). Ние можем само да се радваме, ако християнската проповед принася плодове и броят на християните расте. Но не бива и да изпадаме в еуфория. Големият брой често е в обратна пропорционална зависимост със светостта. Ако искаме да узнаем реалния брой на православните в Русия, то понятието православен трябва да бъде определено еднозначно. В противен случай остава неясно, кого точно сме преброили. Пълнотата на РПЦ съставлява народа Божий: йерархията, клириците и енориашите от всички епархии. В този случай йерархията и клириците са известна величина, определяна в рамките на 40 хиляди граждани на Руската федерация. Броят енориаши на РПЦ обаче не може да се определи еднозначно. Зависи от тълкуванието на понятието енориаш и от начина за отчитане на броя. Разминаването в оценките може да стигне значителна величина от няколко десетки милиона. Това странно положение обяснява липсата на формален признак, позволяващ да се определи кой е енориаш на даден храм. В православните енории на Запад членовете на определена енория се регистрират. Тази практика за регистриране е общоприета в енорийския живот на различни изповедания в Русия и на запад. На базата на тези регистрации енорията съзнава числеността си. Регистрацията формира църковните диптиси или синодици, отразяващи броя на енориашите в даден храм, тяхната промяна, състоянието на енорията и активността на енориашите в църковния живот. Диптисите запечатват и съхраняват молитвената памет на Църквата за всички енориаши – живи и починали. В енориите на РПЦ обаче няма енорийски книги и членове не се регистрират. Броят енориаши в даден храм не се фиксира, а се определя произволно. Ако статистическите данни в този случай се базират на църковни източници, то те очевидно са погрешни. Регистрацията на енориашите е формален признак, на основание на който енорията може да пресмята броя на членовете си. Извън тези отношения понятието православен губи своята определеност и употребата му става неадекватна. Свещеният събор от 1917 г. полага в основата на формирането на енорията договор, който се подписва от всеки енориаш в храма. Ако отношенията с енорията не са основани върху договор, всички други субективни и обективни признаци на православност се оказват недостатъчни за коректност на определението.

Като обективен признак може да послужи и акта на Кръщението. Кръстените в Русия са действително много. Но същевременно голяма част от тях са загубили връзка с храма и остават извън пределите на Църквата.

Като субективен признак можем да определим доброжелателното отношение към православието на хора, признаващи християнските ценности, въпреки че трудно различават понятието православен от понятието руски и не са чували нищо за Символа на вярата.

Можем да включим към православните и другите, които отиват в храма, за да запалят свещ, да си купят икона или да си осветят автомобила, независимо от факта на кръщението. Ала всички тези категории с еднакво право можем да смятаме както за православни, така и за атеисти и дори за езичници. Църквата признава за свои членове далеч не всички, които са кръстени, които палят свещи или купуват икони. Тя знае и пази своите граници, предявява дисциплинарни и нравствени изисквания, на които нейните членове трябва да съответстват.

Даденото в действащия Устав на РПЦ, ХІ, 31 определение, че енориаш е „лице с православно изповедание, съхраняващо жива връзка със своята енория”, се размива в неопределеността, тъй като всеки от указаните признаци се разбира нееднозначно. От това определение възниква най-общият въпрос: кои точно следва да се смятат за лица с православно изповедание?

Всички, които наричат себе си православни? Те съставляват значителен процент от броя на населението на Русия. Според различните оценки, те са до 50% от цялото население. Ако броим тези, които Православната църква признава за духовни чеда, то техният процент става изключително малък. Разглеждайки параграфи 32 и 33, гл. ХІ от Устава на РПЦ в качеството на разяснение на предходния пункт за „живата връзка на енориаша с енорията”, ще трябва да признаем, че голяма част от гражданите на Русия, смятащи себе си за православни, не са енориаши и не принадлежат към Православната църква. Като конкретни задължения за енориашите в Устава се посочва „да участват в богослужението, редовно да се изповядват и да се причастяват, да съблюдават каноните и църковните предписания, да вършат делата на вярата, да се стремят към религиозно-нравствено усъвършенстване, да съдействат за благосъстоянието на енорията, да се грижат за материалната издръжка на храма”. Каноните, които Уставът изисква да се съблюдават, отлъчват от Църквата онези православни, които не изпълняват нейните изисквания. Такива православни остават извън пределите на Църквата.

Ще приведем няколко примера: „Всички верни, влизащи в църквата и слушащи писанията, но неоставащи на молитва и причащаване до края, трябва да се отлъчат от църковно общение” (Апостолско правило 9). „Ако епископ, презвитер или дякон, или някой от причислените към клира или мирянин… в течение на три неделни дни, в продължение на три седмици, не присъства в църковното събрание: то ако е клирик да бъде низвергнат от клира, а ако е мирянин да бъде отстранен от общение” (Правило 80 на Шестия вселенски събор). „Ако епископ, презвитер или дякон… не постят по време на св. Четиридесетница пред Пасха или в сряда, или в петък… да бъде низвергнат. Ако е мирянин да бъде отлъчен” (Апостолско пр. 69). „Определяме: нито мъж да се облича в женски одежди, нито жена в свойствени за мъжа одежди: ако клирик стори това, да бъде низвергнат от свещения чин, ако е мирянин да бъде отлъчен от църковно общение” (Пр. 62 на Шестия вселенски събор). „Които се обръщат към магьосници или към така наречените стоначалници… и които предсказват щастие, съдба, родословие и много други подобни неща – също така и т. нар. облакогонци, обайници, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не искат да се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонват напълно от Църквата, както и св. правила заповядват…” (Пр. 61 на Шестия вселенски събор). „На това основание подлагаме на епитимия ония, които по някакъв изкусен начин от чревоугодничество приготовляват ястие от кръвта на каквото и да е животно и го ядат. И така, в случай че някой от сега занапред си позволи по какъвто и да било начин да яде кръв на животни – ако е клирик, нека бъде низвергнат, а ако е мирянин, да бъде отлъчен” (Пр. 67 на Шестия вселенски събор; Апостолско пр. 63). „Ония, които гиздят косите на главите си с изкуствено плетене и така примамват слабодушните, отечески лекуваме с прилична епитимия… Който постъпи против това, да бъде отлъчен” (Пр. 96 на Шестия вселенски събор). „Която умишлено погуби заченат в утроба плод, подлежи на наказание за убийство… За това покаянието им не трябва да се простира през цял живот, а да се приемат в общение след десет години… (Правило 2 на св. Василий Велики). „Подхвърляме на епитимия за убийство жените, които дават церове, причиняващи недоизносване на плода, и които приемат умъртвяващи плода отрови” (Пр. 91 на Шестия вселенски събор).

„Волен убиец и след това покаял се нека двадесет години бъде без причастие със светите тайни… Който неволно е убил, да не се причастява със светите тайни десет години… (Пр. 56 и 67 на св. Василий Велики). „Ако някой напусне законната си жена и приеме друга, според думите на Господа (Лука 6:18), подлежи на съд за прелюбодеяние … Който е напуснал законната си жена и е взел друга, според Господнето изречение, е виновен в прелюбодеяние (Мат. 19:9)” (Пр. 87 на Шестия вселенски събор; Пр. 77 на св. Василий Велики).

Като изброяваме само няколко от каноничните изисквания на Църквата, с тъга наблюдаваме как оредява православното паство. Всяка неделя да посещават храма, да стоят до края на богослужението… Да съблюдават Великия пост, срядата и петъка в течение на цялата година… Жените да не обличат мъжки дрехи, да не се увличат по прически, да не се обръщат към екстрасенси, да не правят аборти… Лекарите да не извършват аборти… Да не се женят и омъжват при жив съпруг (съпруга). Колцина православни ще се намерят, които да спазват всички тези изисквания? Какво става с отлъчванията съгласно тези правила? Да се смятат ли хора с подобни прегрешения за вярващи или те пребивават извън църковната ограда?

Има още един признак, определящ принадлежност към Църквата. Съзнанието на православния да пази неповредено Св. Предание. При първо запознанство древните християни питали: как вярваш? За този въпрос днес малцина са готови. В религиозното съзнание на мнозина от енориашите ни магическите преживявания преобладават над църковното предание. За мнозина магията определя съдържанието на духовния живот. Магьосници, „бабички”, екстрасенси, „изгонване на бесове”, младостарчество – всички те придобиват все по-голяма популярност в православните храмове, като осакатяват душите и телата на енориашите. Подобно „духовно движение” има в основата си не съборността, а популярността. „Магическото възприемане на култа е една от главните причини за възраждането на християнската религия, нейното изкривяване е причина за ръста на езичеството и особено на атеизма, окултизма и сатанизма… Магията е… психологическата революция на човека против Бога” – пише А. Осипов.[2] Езическият магизъм, който се подхранва от непросветеността на паството, още повече стеснява границите на Църквата.

РПЦ не трябва да се разглежда като статистическа величина, без отношение към вътрешното съдържание и към духовно-нравствния облик. Умът, сърцето и съвестта на православния протестират против подобни оценки. Същността на Православната църква се определя от четири догматически признака: Вярвам в една свята, съборна и апостолска Църква – признаци, утвърждаващи Църквата като богочовешки организъм, в който пребивава Дух Свети и човешки личности, очистени от греха чрез покаянието, търсещи възраждане и преобразяване в Дух Свети в тайнствата, във въздържанието и в молитвата. Границите на Тялото Христово се очертават от догматически, евхаристийни и канонични традиции, имащи в Църквата универсално значение. Високият процент вярващи в Русия утешава, но се размиват границите на Църквата. Количественият ръст снижава качествените характеристики. Църквата е свята, когато в нея пребивава Светия Дух. Църквата не остава безразлична към нравственото състояние на духовните си чеда. Тя приема грешниците, но само каещите се грешници.

Светинята е за светите – възглася свещеникът, като възнася св. Хляб и така утвърждава в живота на Църквата неизменността на заповедта: „Бъдете свети, защото Аз съм свят” (1 Петр. 1:16; Лев. 19:16). Светостта на Църквата е също толкова безспорна, колкото и нейната съборност: епископи, клирици и миряни събрани в един народ Божи, пазят Божественото Откровение. Служението им е различно. Всяко лице пази Преданието и свидетелства за достоверността на истината. Като подписва договор с енорията, всеки мирянин се въцърковява там и поема отговорностите си за целостта, достоверността и неповредеността на Св. Предание.

Духовното движение 1917-1918 г. и неговите източници

Многочислеността не винаги се съчетава със святост. Случайната многочисленост създава тълпа. Църковността изисква единство и съборност. Тези свойства се разкриват в най-значителното духовно движение на 20 в. Разбира се, говоря за Свещения събор от 1917-1918 г. Значението на този събор и неговите реформи и днес не са докрай осъзнати и оценени. За верните оценки е необходимо време и зрялост на църковното съзнание. Съборът възроди духа на древното православие в Руската църква, благодарение на което тя устоя в смутните времена, прие мъченически подвиг и съхрани верността си към Бога в изпитанията. Съборът обедини най-добрите и живи сили за обновяване на църковния живот. В течение на година той проведе дълбоки реформи в църковното управление, в епархиалните и енорийски практики. Обсъди и реформира каноничната и богослужебната практика, възроди забравената традиция на древната Църква, възстанови основите на нейното съборно устройство. Съборните реформи не внесоха в църковния живот никакво новаторство. Съборът просто очисти църковната традиция от старите заблуди и отклонения от синодалния период. Съборните реформи върнаха Църквата към нейните древни норми. Тези реформи са още по-авторитетни, тъй като с изповеднически живот и с мъченическа смърт всички участници в събора принесоха свидетелство за верността си към православието. Масовата канонизация на мъченици и изповедници на вярата, осъществена от съборите в края на 20 в., трябва да се разглежда като приемане на съборните решения от 1917-1918 г.

1. Възстановена бе регулярната практика за провеждането на поместни събори. На тях принадлежи висшата власт в Църквата: законодателната, административната, съдебната и контролиращата.[3]

2. Лична отговорност за Църквата носи всенародно избраният патриарх.[4]

3. Патриархът управлява при съдействието на Св. Синод и на Висшия църковен съвет, съставен от 12 клирици и миряни.[5]

4. Клирът и миряните на местната епархия избират своя епископ.[6]

5. Енорията регистрира всички енориаши. На основата на договор всеки от тях получава каноничен статут на пълноправен член на енорията.[7]

Поставени и частично решени от свещения събор са били съборността и други належащи проблеми на църковното възраждане. Но времето не стигнало. Прекалено бързо комунистите разтурили събора. Всичко се смесило в държавната катастрофа – мрак, смърт, изблици на живот, мъченици, предатели, разрушаване на ръкотворните и неръкотворните храмове Божии, седемдесет години мълчание.

От 1988 г. започна нова епоха. Църквата получи възможност да свиква поместни събори. Те не продължиха деянията на Свещения събор от 1917-1918 г. Новите събори канонизираха членовете на Свещения събор, но същевременно не тръгнаха по пътя на приетите от тях реформи. Формално те не отмениха приетите от Свещения събор определения. Тези определения, както и преди, остават в сила, но не действат в РПЦ. Нормативните решения в Уставите от 1988 и от 2000 г. провъзгласиха други принципи – противоположни на църковното устройство – и поведоха РПЦ към възраждане на Синодалната епоха, която съвсем не е образец за разцвета на църковния живот.

1. Вместо всенароден избор на патриарха, Уставът на РПЦ постанови кулоарно избиране в закрито заседание на Събора. Клириците и миряните не приемат участие в избора на Патриарх.[8]

2. Сроковете за свикване на Поместен събор са поставени в зависимост от ниските степени на църковната власт.[9]

3. Изпразнена е от пълномощия контролиращата власт в Църквата.

4. Епархийският епископ назначава клириците в епархията си, без да отчита мнението на миряните.[10] Властта на епископа в епархията няма разумни ограничения и не се контролира от висшата църковна власт. Решенията на църковния съд не са задължителни за епископа.[11] Уставът на РПЦ от 2000 г. отхвърля основния принцип на правото: единно правно пространство, в което всекиму е предоставена ограничена от нормата свобода. В цялата 2000-годишна история на каноничното право няма случай, когато на епископа да се дава статут на правова неприкосновеност. Новата норма на двойни стандарти противоречи на всички апостолски канони и правила на вселенските събори, възлагащи първостепенна отговорност на епископа: „Ако епископ, презвитер или дякон…” (Апостолско пр. 3, 5-8, 10-13 и т. н.).

5. Клирици и миряни не са допуснати до висшето църковно управление. Не се избират миряни в църковния съд, в епархиалните съвети. Изпразнена от съдържание е изборността в епархиалното събрание, много епископи не допускат до него миряни.

6. В канонична норма е възведено разделението на енорията – от една страна е енорийското събрание, в което влизат десет случайни пълноправни члена на енорията, а от друга – всички членове на енорията, които не подписват договор, нямат каноничен статут, не могат да участват в енорийското събрание и нямат право на глас в Църквата.[12]

Без съборност единството няма да бъде църковно

Новите решения укрепиха единството на Църквата за сметка на съборността ѝ. Клирът и миряните загубиха възможност да влияят на църковния живот. Техният глас не се чува никъде и от никого. Единството на Църквата обезпечава нейната цялостност. Бог е поставил епископите – подобно на ангелите – за пазители на църковната цялост. „Единството на Тялото Христово – това е средата, където истината може да се прояви в цялата своя пълнота, без всякакво смесване с това, което ѝ е чуждо, което е лъжовно”.[13] Нито едно от свойствата на Църквата не може да се мисли извън църковното единство. Като пази църковното единство, йерархията се отнася с недоверие към промените и духовните движения. Действително, нерядко те носят опасността от разкол и дори ерес. Така, като виждат в тях потенциален източник на опасност за църковното единство, йерарсите се превръщат в консервативно начало на Църквата. Спокойно се диша само тогава, когато църковният живот на паството се вписва в установената от йерархичната власт в Църквата рамка за вечни времена.

Ограничаването на съборността обаче носи не по-малка опасност: не всяко единство е църковно. „Добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове” (Мат. 7:17). Когато единството израства от съборността, то дава плодовете на любовта, истината и свободата. Когато корените му се оказват авторитарната власт, тя дава плодове на робство и дисциплина, обосновани от страха и насилието. Изтръгнато от съборния корен, единството става формално, а плодовете му могат да бъдат много горчиви. „А Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17). Като допуска в Църквата свободата на различни мнения, ап. Павел казва така: „Трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас” (1 Кор. 11:19). Страхът пред свободата на словото, пред мисълта и творчеството е опасен. Култът към формата и буквата угася духа и убива любовта (2 Кор. 3:6). Формалното единство е характерно за армейската дисциплина, за криминалните структури и за затворите. Последният предел на формалното единство е ада: дисциплина, възведена в абсолют, където завинаги замлъква гласът на съвестта, превръщайки се в неугасим огън. „Ако, както често се случва, в понятието съборност се подчертава единството… съборността на Църквата става функция на това единство, универсална доктрина, всепоглъщащо външно предписание, вместо да бъде очевидно за всички предание, от всички винаги и навсякъде утвърждавано безкрайно богатство на живото свидетелство”.[14] Единството, изтръгнато от корена на съборността, няма ценност в Църквата. Без съборност може да има единство, но не и Църква. „Съборността е свързващото начало, което съединява Църквата с Бога, откриващ Се като Троица и съобщаващ свойствения на божественото единоразличие модус на съществуване, начина на живот по образа на Троицата. Затова всяка догматична заблуда за Троицата неизбежно се отразява на понятието съборност на Църквата и се проявява в дълбоко изменение на църковния организъм. И съответно – ако вярващ, група вярващи или цяла поместна Църква измени на историческия път на съвършено съгласие между единство и различие, такова отстъпление от истинската съборност е верен признак за помрачено познаване на Пресветата Троица”.[15]

Заповедтта да обичаме Бога изисква саможертвеност, осмислена вяра, която не се бои да се съмнява, надежда в Божия Промисъл, готовност да се приеме от Неговата ръка приготвената съдба. Тази заповед ражда в душата благоговейно отношение към духовните ценности, потребност да сме проникнати от тях, да са те осъзнати и живяни. „Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него” (1 Иоан. 4:16). Христос придава на заповедтта за любов към Бога основополагащо значение: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед” (Мат. 22:37-38). Именно подобно живо отношение към християнските ценности поражда духовното движение. Праведниците от Свещения събор от 1917 г. са разкрили удивителния феномен на духовното движение, оглавено от законна йерархия и изразило едновременно единството на цялата Църква в съборната ѝ пълнота. Този е феноменът, разкриващ тайнствената същност на истинските духовни движения в Църквата – на нейната съборност, на свързващия съюз на любовта, който обединява целия народ Божи: епископи, клирици и миряни.

Превод: Венцислав Каравълчев



 
Адельгейм, П. „Возрождение и границы церкви” – Доклад пред Международната научно-богословска конференция Духовные движения в Народе Божьем: История и современность (Москва, 2-4 октября 2002 г.), Москва, 2003.
Дядото на о. Павел – Павел Бернардович Аделгейм – е роден през 1878 г. Произхожда от руски немци. Образованието си получава в Белгия. Притежава имения в Глуховци и Турбово, недалеч от Киев, строи каолинов и захарен завод и конеферма. След революцията именията и заводите му са национализирани, а той е поканен във Виница, където също строи каолинов завод, на който е директор до 1938 г. Арестуван е и разстрелян от комунистите в Киев, на 29.4.1938 г. Реабилитиран е на 16.5.1989 г. Баща му – Анатолий Павлович Аделгейм – е роден в 1911 г. Писател, поет, художник. Арестуван е през 1940 г. Разстрелян е от комунистите на 26.9.1942 г. Реабилитиран е на 17.10.1962 г. Другият му дядо – Никанор Григориевич Пилаев – е полковник от царската армия. Съдбата му след революцията е неизвестна. Майка му – Татяна Никаноровна Пилаева – е родена в 1912 г. Арестувана е от комунистите в 1941 г. Освободена в 1942 г., тя е отново арестувана и осъдена в 1946 г. От затвора е изпратена в Ак Тау, Казахстан. Реабилитирана в 1962 г.
Самият о. Павел е роден на 1.8.1938 г. По време на ареста на майка му живее в детски дом, след което, заедно с майка си, е заточен в Казахстан. По-късно става послушник в Киево-Печорската лавра. От там в 1956 г. постъпва в Киевска духовна семинария. Изключен е по политически причини от днешния митр. Филарет Денисенко (днешния самозван патриарх на т. н. „Украйинска православна църква”). В 1959 г. е ръкоположен от архиеп. Ермоген (Голубеев) за свещеник в Ташкентския катедрален събор. През 1964 г. завършва Московска духовна академия, след което е назначен за предстоятел на храма в К(х)аган – предградие на Бухара в Узбекистан. През 1969 г. строи в Каган нов храм. Арестуван е и е осъден по чл. 190 за клевета срещу съветската власт на 3 г. лишаване от свобода. През 1971 г., по време на размириците в трудово-изправителния лагер в Кизил Тепа, губи десния си крак. Освободен е от затвора като инвалид. Служи като свещеник във Фергана и Красноводск. От 1976 г. е Псковска епархия. Женен, с три деца и шест внука. Единият от двата храма, които обслужва, „Св. жени мироносици”, е в Псков. От 1992 г. към храма е открито енорийско общообразователно православно училище. Другият храм, който обслужва, „Св. ап. Матей”, се намира в с. Писковичи. От 1993 г. към този храм има и приют за сираци-инвалиди. Строи нов храм и на територията на Псковската областна психиатрична клиника… (бел. прев.).
 
[1] Из Новомъченици на Елена Пуловкина.
[2] Православное понимание смысла жизни, Киев 2001, с. 154.
[3] Опр. 1, ст. 1 на Поместния събор, 4.11.1917 г., Собрание Определений и Постановлений Священного Собора Православной Российской Церкви 1917-18 гг., Москва 1994, с. 3.
[4] Пак там, ст. 2, с. 3.
[5] Пак там, с. 7. Опр. 3 от 7.12.1917 г.
[6] Пак там, с. 18-19. Опр. 5 от 22.2.1918 г., гл. 2, 16-17.
[7] Пак там, с. 16. Определение о православном приходе от 20.4.1918 г., Енорийски устав, гл. 4, 22.
[8] Гл. П, 16. Забележки.
[9] Гл. П, 2.
[10] Устав на РПЦ 2000, гл. 10, 7.
[11] Гл. 10, 6; гл. 7, 8.
[12] Устав на РПЦ 2000 г., гл. 11, 31-33; 34-35; 42.
[13] Лосский, В. „О третьем свойстве Церкви” – В: ЖМП, 8, 1968, с. 76.
[14] Пак там.
[15] Пак там, с. 77.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xrc9x 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме