Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Дискриминацията на клириците в РПЦ-МП

Петък, 27 Октомври 2017 Написана от Прот. Павел Аделгейм

Fr Pavel AdelgeimДългогодишната изолация на Църквата беше преустановена през 90-те години на отминалия век при изблик на активност на унизените и оскърбените, почувствали духа на свободата. Църковният народ се зае с конкретни проекти: създаваха се църковни школи, сиропиталища и материална база за тези проекти.

Първият устав за управлението на Руската православна църква от 1988 г. постави всички инициативи в контрола на църковната власт. Година след година уставът гасеше енергията на свещеници и миряни, като ограничаваше областта на тяхната активност. Творческите усилия неизменно се сблъскваха с противодействието на църковната власт и повечето свещеници отпуснаха ръце. Така през първите десет години на новия век ентусиазмът секна и дейността беше заменена с имитация.

На фона на успехите в храмовото строителство ще докосна една от болните теми, водещи РПЦ към системна криза – към културен, нравствен и социален упадък, чиито последствия са предсказуеми за Църквата и за държавата.

С този си доклад искам да привлека общественото внимание към социалния ред в РПЦ, който определя съдбата на свещеническото съсловие. На пръв поглед проблемът може да изглежда частен. Броят на свещениците е около 50 хиляди граждани на цялата Руска федерация. Непосредствено към този проблем са причастни техните семейства, жените и децата, което увеличава числеността на заинтересованите граждани. Косвено в него са въвлечени стотици хиляди енориаши. Проблемът привлича вниманието не само с числеността – социалното положение влияе на нравствения подбор и качествения състав на свещениците, на тяхното духовно и културно равнище.

В СССР свещениците бяха дискриминирани. Законът ги наричаше служители на култа, а дейността им се приемаше изключително като жреческа и беше ограничавана вътре в стените на храма. Законът забраняваше тяхната социална активност. Трудовото законодателство ги приравняваше към самостоятелните занаятчии, работещи без лиценз, и ги облагаше с прогресивен данък. Свещениците нямаха трудови права, нито трудови книжки и с тях не се сключваха трудови договори. Лишаваха ги от социална защита: нямаха пенсии, платен отпуск и болнични, нямаха право на жилище и на транспортни разходи, бяха лишени от социалните блага, гарантирани за гражданите.

През 1990 г. се усети полъхът на свободата. Законът „За свободата на съвестта и за религиозните организации” предостави социални гаранции на свещениците: пенсия и социално осигуряване. И досега обаче тяхното право на труд остава неуредено. В какви отношения е свещеникът с религиозната организация? Трудови? Гражданско-правни? Или тези отношения са от друго естество? Няма отговор. Служението на свещеника е лишено от законодателни гаранции и се осъществява извън правните норми. В Русия няма закон, който да регулира взаимоотношенията между свещеника и религиозната организация. Действащият закон съдържа празнина, предоставяйки „на религиозното обединение (в случая РПЦ-МП)… да избира, назначава и сменя своя персонал съгласно своите собствени постановления” (§ 5, чл. 4, ФЗ-125 „О свободе совести и религиозных объединениях”). „Религиозното обединение” се представлява от епископ. Него Уставът на РПЦ признава за субект на правото, като му предоставя неограничени пълномощия. „Персоналът” пък са клириците, членовете на енорийското събрание и на съвета. Те са признати за обекти на чуждо право. Уставът не ги признава за субекти на правото и не използва този термин за тях.

По този начин в РПЦ възниква една крепостна зависимост, разделяща крепостни свещенослужители и свободни граждани. Законът мълчи относно правните отношения между свещеника и религиозната организация. С мълчаливото съгласие на държавата РПЦ изгражда бюрократична система, която лишава свещеника от граждански права и от лична свобода. Безправен, той е в абсолютна зависимост от епископа. Освен него в религиозната му организация се трудят и други църковни работници – счетоводител, продавач, касиер, певец, охранител и др., с които обаче се сключват трудови договори. Законът „За свободата на съвестта” (чл. 24) установява трудови правоотношения на тези работници с религиозната организация, като им гарантира своята правна защита. Свещениците пък (с названието „персонал”) са изключени от категорията работници, защитени от закона.

РПЦ-МП забранява сключването на трудови договори със свещениците, като така поставя тяхната дейност извън закона: „В учрежденията на РПЦ трудови договори със свещенослужителите не се сключват” („Письмо Управления делами МП РПЦ 11.03.1998 г. №1086”). Причината за тази дискриминация не се обяснява.

Уставът на енорията потвърждава това: „Енорията приема и уволнява работещите по трудови договори съгласно законодателството на РФ. Трудовото законодателство се разпростира над лицата, работещи в енорията на трудови договори. Документите по личния състав на работещите в енорията на трудов договор се пазят в енорията. Документите на свещенослужителите се съхраняват в Епархията” (Устав 2009, чл. 12, 1). Клирикът служи в енорията, която е юридическо лице, и получава от нея заплатата си, но няма оформени трудови правоотношения. В зависимост е от друго юридическо лице, което е негов работодател, премества го, лишава го от работа, пази документите му, но не влиза в трудови правоотношения с него. Юридически погледнато, клирикът не съществува никъде и се труди в правен вакуум. Държавата и РПЦ дружно игнорират правата на свещенослужителите.

Уставът на РПЦ-МП гарантира „спазване на законите на Руската федерация” (Устав, чл. 1, 4). Редица членове в този устав обаче нарушават законодателството - Конституцията на РФ и останалите федерални закони, и в частност закона „За свободата на съвестта и на религиозните обединения”. Той ограничава гражданските права на свещенослужителя, подлагайки го на произвол, несправедливост и насилие от страна на църковната власт. Не е защитено основното право, гарантиращо средствата за съществуване и човешкото достойнство на свещеника и неговото семейство: правото да се труди според професията си.

Безправното положение на свещеника в религиозната му организация го поставя в положението на зависим от епископа, който може да го лиши от работа и да остави децата му без хляб. Като му позволява да заработва препитанието си или му отнема хляба, епископът манипулира съвестта и постъпките на свещеника. Точно върху този страх се крепи властта на епископа в РПЦ. Тази власт не е властта на любовта, която е заповядал Христос. Тя не води до доверие и не се нуждае от вярност. Това е властта на насилието, която е основана на страха.

Иисус „… като пости четирийсет дни и четирийсет нощи, най-сетне огладня. И приближи се до Него изкусителят…” (Мат. 4:2). Гладът е поставил пред съблазън дори Иисус Христос, което Той преодолява с победата Си над изкусителя.

Съществува и друга опасност. Служението, което не е защитено от правото, става безотговорно. Свещеникът не може да поеме отговорност за други хора, ако той самият е лишен от свобода на действията си. Той става „ням и мъртъв в закона”, както някога писа Радишчев относно положението на крепостните в Русия. Свещенослужителите са изведени извън границите на закона за трудовата дейност и са поставени в безправно отношение, което имаме всички основания да наречем крепостна зависимост, с всички произтичащи от това последици, включително материални, социални и етични.

Нека конкретизирам проблема. Трудовият договор и неговите аналози (служебен договор и т. н.) лежат в основата на руското законодателство, което регулира най-разнообразни отношения – службени, трудови. Законодателните документи определят правата и задълженията на страните, а също така и условията, необходими за тяхното осъществяване и защита, на първо място съдебна. Приемането на свещенослужителя в енорията не се оформя с юридически акт. Икономистите питат: „На какво основание свещеникът, без оформен законодателен акт, получава заплата? Къде са основанията за заплата в данъчната инспекция, в пенсионния фонд?”. На тези въпроси няма отговор. Архиереят приема свещеника в епархията си въз основа на молба и го назначава за служение с указ (заповед, б. р.), който е основание за неговото приемане в енорията, но не е договор за това. Религиозната организация (енорията) също не оформя договор за приемането му на работа. Вместо договор той дава клетва за вярност към епископа. Послушанието към епископа, което изисква клетвата му, стига до абсурд, като лишава свещеника от лична свобода и от правото да взема решения. Клетвата се превръща в доброволен отказ от правата на човек и гражданин.

Едностранният акт възлага на свещеника отговорност, като му оставя минимални права. Епископът получава своята власт над свещеника в неограничен обем. Правовата незащитеност е в основата на всяка експлоатация. Бюрократичната власт на човек над човека трябва да бъде ограничена със закон. От гледна точка на законодателството, отказът на гражданина от принадлежащите му права е нищожен, но РПЦ-МП лишава свещеника от законова защита, оставяйки го в положението на нелегален гастарбайтер. Може да не му се плаща заплата, да не се спазват условията на труд и т. н. Неоформен в правно отношение, свещеникът може да бъде уволнен само с една дума: „Изчезвай!”. Обжалването е невъзможно – тези действия се извършват извън закона и не се потвърждават писмено.

Преместванията и уволненията стават с указ на архиерея. Като се ръководи от „църковната целесъобразност”, т. е. от собственото си произволение, епископът не е длъжен да мотивира преместването и уволнението (Устав на РПЦ, разд. 11, 25). Думата „целесъобразност” маскира произвола на кадровата политика. Санкцията на епископа не се контролира и не се обжалва, макар че преместването на свещениците нарушава вътрешното устройство на религиозното обединение: Правило 15 на Първия вселенски събор забранява преместванията. Епископът не носи отговорност за своите действия – нито юридическа, нито канонична, нито морална.

Патриаршията обикновено отговаря на жалбите срещу такива премествания или уволнения по такъв начин: „Разглеждането на кадровите въпроси в Псковска епархия е в компетенцията на Псковия и Великолукски митр. Евсевий (зам.-управляващ делата на Московска патриаршия игумен Сава (Тутунов) №0104/2140/17.06.2011 г.). При преместване интересите на свещеника не се вземат предвид. От областния център го преместват на село без вина и въпреки желанието му: променят се условията на живот на цялото семейство, заплатата, училището на децата и т. н. Не се отчитат и интересите на Църквата. В тази епархия свещеници с академично и университетско образование се назначават на диви места, където няма на кого да проповядват и където не могат да се реализират. В многолюдните храмове пък служат свещеници без образование, като например в катедралния храм и в градските църкви.

Свещеникът не може да се уволни по собствено желание и да премине в друга епархия (Устав 11, чл. 30). Необходимо е отпустително писмо, без каквото него няма да го приемат в друга епархия. Архиереят може да го преследва и да го притиска чрез заплахата да го лиши от сан.

Правото на отпуск е ограничено: „Предстоятелят може да получи отпуск… само с разрешение на епархийската власт” (Устав РПЦ, раздел 11, 21). Епископ може години наред да лишава свещениците си от законен отпуск.

Свободата на придвижване също е пряко свързана с разрешението на епископа: „Предстоятелят може… за известно време да остави своята енория само с разрешение на епархийската власт… Членовете на "притча" (т. е. църковнослужителите без свещен сан, макар че според друго виждане тук влизат и останалите свещенослужители при храма без председателя - б. р.) не могат да напускат енорията без разрешението на църковната власт” (Устав РПЦ, 11, чл. 21; 28).

Излизането на свещеника извън границите на енорията без разрешение се наказва като нарушение на църковната дисциплина. Не се предвиждат никакви изключения – болест, смърт на близък, брак на син или дъщеря, раждане на внуци (Пак там). Тази строга забрана препятства творческото общение, семейния живот и частните срещи, и ограничава социалната дейност.

Вълчият билет. Често пъти епископът забранява на своя свещеник да упражнява професията си без той да има вина и без провеждането на съд. Временната забрана не е ограничена от срокове и става пожизнена. „Наказанията на епархийския архиерей за клириците включват порицание, отстраняване от заеманата длъжност, временно запрещение за свещенослужение” (Устав РПЦ, гл. 10, чл. 19, а). Лишаването от правото да се заема определена длъжност е аналогично на съдебна присъда (с прилагането на санкции), забраняваща заемането на определени длъжности. За разлика от съдебната присъда решението на архиерея може и да не бъде обосновавано.

Извънщатните свещеници. За клириците Уставът на РПЦ не предвижда никакви социални гаранции, прехвърляйки тази грижа върху държавата. Човекът като личност няма ценност в РПЦ. Ценност има само социалната му функция. Епископът се цени, а клирикът не се цени. Уставът на РПЦ посвещава три члена за социалните гаранции на епископите.

Епископът има право на многократен отпуск през годината, определено време и условия за пенсиониране като допълнение към държавната архиерейска пенсия. Но за социалната защита на клириците нашият Устав е забравил. Той не споменава и дума за болести, инвалидност и съдбата след пенсиониране. Пенсионираният клирик се зачерква от църковната памет. Не му е гарантирано дори право на свещенодействие и причастие. В синодно решение от 22 март 2011 г. се въвеждат допълнителни ограничения върху служението на пенсионираните свещеници. „Мавърът си свърши работата, мавърът може да си върви” (известен израз от "Заговорът на Фиеско от Генуа" на Шилер - б. р.).

Тревога буди и положението на младите свещеници. По официалните ведомости те получават минимална заплата. По "черна" ведомост им се изплащат добавки. Предстоятелят „икономисва” от удръжките за пенсии, а свещеникът, когато се пенсионира, получава минимална пенсия. Няма да има с какво да живее, но младият човек все още не мисли за това.

Неблагодарното отношение към тези, които са посветили живота си на служение на Църквата, е безнравствено. Светоотеческият принцип е загубен: „Не е малък грях да лишаваме от епископство тези, които благочестиво и непорочно са принасяли Даровете. Блажени са презвитерите, които са минали по този път. Защото те няма защо да се боят, че ще бъдат махнати от назначеното им място” – пише св. Климент Римски в Първото си послание до коринтяни (44, 4-5). Уви, св. Клименте! Св. Синод ни лишава да служим пред Олтара за това, че сме остарели...

Апотеоз на безправието. Уставът на РПЦ (1, 9) забранява „на клириците и миряните да се обръщат към органите на държавната власт и към гражданския съд”. Забраната е юридически нищожна, тъй като противоречи на Конституцията: „Никой не може да бъде лишен от правото да разглежда делото си в съда и от съдиите, към които то е отнесено законно” (Конституция РФ, чл. 47). „Отказът от право на обръщане към съда е недействителен” (ГПК, чл. 3).

Последиците от безправието са трагични. Свещенството не е само професия. То е начин на живот и на мислене, на надежда и на вяра. Лишени от него, едни свещеници заболяват, други умират, трети посягат на себе си от безизходица, от тъга и самота. Примерите са много. Те се премълчават и никога не се разследват. Не мога да назова нито един положителен пример на съчувствие сред функционерите на РПЦ към невинно пострадали клирици. Те винаги си остават „без вина виновни”.

Безправието на енорията. Защо мълчи църковната община? Не може ли тя да защити свещеника? Уставът на РПЦ (чл. 11, 34) нарича Енорийското събрание „…висш орган на управление на енорията”. Според устава енорийското събрание и съветът имат задължения, но са лишени от права. Всички енориаши – заедно и поотделно – са също безправни, какъвто е и техният свещеник. Уставът не употребява думата „право” по отношение на клириците и миряните. Архиереят е получил правото да разпуска енорийското събрание: „Съставът на енорийското събрание може да бъде променен от епархийския архиерей частично или напълно” (Устав, гл. 11, 35). Архиереят има право да разпусне този съвет: „Членовете на енорийския съвет могат да бъдат изключени от неговия състав… с разпореждане на епархийския архиерей” (Устав, гл. 11, 47). Още по-ясно в устава е формулирано архиерейското право да разпусне църковната община. Интересно е, че заради вината на един член на енорията новият устав предоставя на архиерея правото с „еднолично решение” на накаже всички невиновни! (Устав, 7, 3). В този варварски устав правото на архиерея да закрие енорията изглежда нонсенс: „Енорията може да бъде закрита по решение на Епархийския архиерей” (Устав на енорията, чл. 12, 3). Свещеникът и енорията са еднакво безправни.

Перспективите пред социалната работа на свещеника. В устава на РПЦ липсват думи като „Бог” и „човек”, „Христос” и „християнин”. Това само по себе си е показателно, но главното не са думите, а това, че там е угаснал Христовият дух. С този устав се узакони авторитарността, наказателната дисциплина, беззащитността на клира, безправието на енориашите и общините. Чиновническият вертикал прониза цялото църковно тяло. „Съюзът на любовта” се превърна в полицейска структура, която наказва свободата, творчеството и любовта към ближния. Социалната дейност на свещеника в такива условия става не само непълноценна, но и безотговорна. Свещеникът не може да поеме отговорност за създаването на енория, братство или социално учреждение към своята енория. Усърдието, което не е защитено със закон, може да се окаже „мечешка услуга”. Именно до такъв резултат ме доведе активната ми дейност, предприета на вълната на свободата, която получихме през 90-те години. За илюстрация ще приведа пет случая от личен опит, за да не каже никой: „това не може да бъде”.

Опит първи

До псковската провинция достигнаха слухове, че се откриват и се възстановяват храмове. Тогава служих като предстоятел в храма "Св. ап. Матей" в селцето Писковичи и живеех в Псков. Заедно с артисти от Пушкиновия театър и сътрудници на Псковския музей ние събрахме енорийска община и получихме от градската власт един разрушен храм. Възстановихме го, отоплихме го и храмът оживя – започна се богослужение. При храма построиха училище с цикъл от общообразователни, музикални и църковни дисциплини. Оформи се колектив от учители, родителите доведоха децата си, започна учебният процес. Всичко беше направено с благословението на епархийския архиерей. Православното училище даваше пълно средно образование и специалност за диригент на църковен хор, отговаряйки на острата нужда от църковнослужители в епархията – диригенти, четци, певци. Преподаването на богословски дисциплини в православното училище не противоречеше на законодателното отделяне на Църквата от държавата. Училището се финансираше от енорията. Слава Богу, проектът беше успешен.

Но архиереят беше сменен. Новият епископ не хареса училището. Той се възмути: „Защо в църковното училище ще се изучават физика, математика, история? Това не са църковни науки” – така каза той и отне сградата, където се помещаваше енорийското училище. За 15 години нито веднъж не посети школата, нито оказа помощ – постоянно пречеше на дейността ѝ. В първата година след пристигането си влезе в сепаратистки преговори с няколко родители и с един учител и така в училището настъпи разкол.

Може би трябваше да оставим всичко и да преминем в нелегалност. Как обаче да нарушиш задължения, поети пред учители, родители и деца? Започна се 15-годишен конфликт. С времето архиереят махна предстоятеля на храма, създал училището, а после уволни и директора. И двамата преподаваха църковни дисциплини. Така вече в училището нямаше кой да преподава църковните дисциплини. Новият предстоятел е без образование. Педагогическият състав и духът на училището се промениха. Спадна нивото на общото и музикалното образование. Настъпи разпад. Вече четвърта година школата няма лиценз. Най-вероятно настоящата година ще е последната. Преди седем години със своето покровителство архиереят развали и Класическата гимназия, а сега е ред на Православното училище. Възниква въпросът: защо трябва да се унищожи едно добро и необходимо на Църквата дело?

Втори опит

В началото на 90-те години финансирането на социалните учреждения беше слабо. Областните Социални услуги ме помолиха да настаня в манастир няколко момчета от интернат за деца с увреждания. Манастирът отказа и ги настаних у нас. Така възникна въпросът за приют за деца сираци-инвалиди в Писковичи. На мястото на църковната къща възникна голям дом с всички удобства и комуникации. Водеха децата едно след друго, понякога дори без да питат за съгласието ми. Средствата за тази организация бяха оскъдни, предаваха ми децата за лична опека. Образува се семейство от 15 деца – инвалиди с втора група олигофрения.

Момчетата произвеждаха свещи за храмовете в Псковска епархия в една фабрика, създадена в базата на храма „Св. Матей”. Няколко момичета завършиха шивачество и кулинария, а по-късно се омъжиха и започнаха нормално работа. Няколко момчета бяха пълноценни и техният живот се устрои твърде добре. Един дори завърши духовно училище и служи като свещеник в епархията, а друг завърши духовната семинария в Джорданвил и служи в Чикаго. Трети пък намери родната си майка и се събра със семейството си.

През 2001 г. архиереят ме уволни от Писковичи, където служих в продължение на 21 години. Приютът се разпадна, сираците бързо трябваше да бъдат преместени. И отново въпросът: Защо?

Опит трети

Детският хор в Православното училище подготвяше концерт за Пасха в детското отделение на Психиатричната болница. Там имаше сто некръстени сирачета. Бяха ни разрешили да вземаме по 10 деца, да ги водим в Писковичи за кръщене. В кръщелния храм направихме голям купел. Кръщавахме децата, устройвахме празничен обяд със сладкиши, водихме ги на разходка, а вечер ги връщахме в болницата. За тези деца, които бяха прекарали години зад стените на болницата без никакви разходки, тези впечатления бяха незабравими. Режимът обаче забрани децата да се извеждат навън. Болницата се намираше на 6 км. от нашата църква. Затова болницата отдели на своя територия 25 дка и енорията построи там храм – със средства, дарени от Евангелската община в Холандия. Заедно с децата от приюта хората сечаха дърва и почистваха терена. Изравниха земята и задигнаха равнището на участъка с два метра. Наляха основите и храмът оживи каменния пейзаж на болницата. Ръководството предложи на храма да се грижи за пациентите в сътрудничество с медицинския персонал.

Щом строителството на църквата приключи, архиереят заповяда да предам документите и ключовете на друг свещеник и повече да не стъпвам в храма. Новият свещеник беше завършил средно образование и дойде от завода за консерви на гъби и плодове, където дотогава работеше като шофьор. В което няма нищо лошо, само че в резултат от това съвместната работа между болницата и храма не се състоя. И отново въпросът: Защо?

Опит четвърти

Епархийското събрание, начело с архиепископ Владимир (Котляров), ми поръча да организирам производството на църковни свещи за Псковска епархия. Със силите и средствата на енорията построихме цех и монтирахме оборудване. Погрижиха се за доставката на суровини – прежда и восък. Свещоливницата осигуряваше несложна работа на децата-инвалиди, с която те се справяха, осигуряваше и средства за издръжка на приюта. За епархията беше изгодно да има свещи собствено производство.

Със смяната на ариерея, новият епископ каза, че свещоливницата не е нужна и ѝ забрани да продава свещи. Лишено от пазар, производството западна, инвалидите загубиха работата си, приютът се лиши от средства за съществуване. Имат ли смисъл инициативите, влагането на средства и сили, когато всичко може така лесно и без нужда да бъде унищожено?

Опит пети

Св. Синод разработи нов Устав и предложи на енорията да го приеме. Според ФЗ-125, чл. 10, § 1, „Религиозната организация действа на основата на Устава, който се учредява от нейните учредители”. Според устава, „Енорийското събрание приема устава на енорията, измененията и допълненията към него, които се утвърждават от епархийския архиерей и влизат в сила от момента на държавната регистрация” (чл. 26). Уставът разрешава на архиерея да утвърждава устава, след като енорията го приеме. Според архиерея обаче е обратното и той принуди енорията на приеме устава, който той е утвърдил. Енорията се възползва от своето право да откаже незаконните искания на архиерея. Тогава архиереят събра Епархийския съд и от състава на Енорийското събрание бяха изключени всички несъгласни. Отново беше свикано Енорийско събрание, след него друго, докато волята на енориашите не беше заглушена. Като ги плашеше с административно и съдебно преследване, епископът принуди енориашите да приемат незаконното решение. Така РПЦ разбира правосъдието и уважава църковните и гражданските закони. Може ли да се дава власт на човек, който „не се бои от Бога и от хората не се срами?”. Допустимо ли е насилието над човека в Църквата и неуважението към закона, каквито се демонстрират тук? Тези опити обаче могат да продължат до безкрай, затова да преминем към изводите.

Изводи

Всяка дейност, която е лишена от инициативност и от свобода, остава безплодна и разрушителна. Това може да се види от примера на комисиите, организирани от епархийската власт: по катехизация и мисионерство, за връзка със социалната защита и обществеността, за образованието и здравеопазването и т. н., и т. н. – те са безброй. В тези мъртви организации се трупат отчети вместо работа.

Вмешателството на архиерея задушава разумните инициативи. Главен аргумент в управлението е грубото насилие. Както виждаме, неограничената и безконтролна власт може да се използва в ущърб на свещеника и енорията и в крайна сметка – в ущърб на Църквата.

Свещеникът е лишен от моралното право да въвлича други хора в проекти, които не е способен да защити, иначе ще ги подведе и излъже. Свещеникът е принуден да се отказва от инициативността и социалната работа, ако иска да запази своето положение и да не погуби паството.

Наричат новия устав „смъртта на енорията”. Той наистина разрушава енорийския живот. Преди наистина Енорийското събрание беше висшият орган на управление на енорията. Новият устав назначи епископа за Висш орган на управлението на енориите и предаде в ръцете му инициативите в енорийската дейност. Епископът не става член на енорията, не влиза в състава ѝ, не я посещава, няма живо общение с енориашите, не разбира църковните проблеми. Така некомпетентното и незаинтересовано управление на енориите ще доведе църковния живот до духовна и социална парализа.

Превод: Златина Иванова

Забележка: Свещ. Павел Аделгейм беше убит в дома си, на 5.3.2013 г., при неизяснени обстоятелства.

Адельгейм, П. „Дискриминация клириков в РПЦ МП” – публикуван първоначално в личния блог на известния дисидент свещеник Павел Аделгейм на 9, 10, 12 и 14 септември 2011 г. Докладът е написан по повод промените в новия устав на РПЦ, приети в 2008 г. и е разпространен и оживено коментиран в десетки електронни издания в Руската федерация и в Украйна (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uapck 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме