Към най-късните догматически определеня, въведени от Римокатолическата църква, спадат двата догмата за Дева Мария: догмата за непорочното зачатие на св. Богородица и догмата за телесното ѝ възнесение на небето.
В православното светоотеческо богословие не съществува автономна мариология. При св. отци учението за Дева Мария съществува единствено като част от христологията, а не като самостоятелна мариология или особен раздел антропология, посветен на Божията майка. Самото име „Богородица“, с което Църквата потвърждава богомайчинството на Мария на Третия вселенски събор (431 г.), е утвърдено в контекста на христологическите спорове. В противоположност на тези, които са отричали богомайчинството ѝ, с това решение съборът е отстоявал ипостасното единство на Сина Божи, станал Син Човешки: роден от нея истински Бог и човек.
В Римокатолическата църква има два догмата, приети неотдавна, които сериозно променят учението на Вселенската църква.
Първият е приет през 1854 г. и се нарича „Догмат за непорочното зачатие на Дева Мария“. Веднага трябва да кажем, че римокатолиците не приравняват безсеменното зачатие на Спасителя с непорочното зачатие на Дева Мария. Те не твърдят, че Богородица се е явила на този свят чрез особено действие на Светия Дух. Не казват, че Рождението на Христос и рождението на Неговата майка са тъждествени. Според този догмат, въпреки че св. Богородица се е родила чрез естествено зачатие като всички хора от своите родители Йоаким и Анна, още от първия миг на живота си тя е била освободена от вината за първородния грях, по силата на бъдещите изкупителни заслуги на нейния Син и благодарение на особена, дарувана ѝ привилегия. С други думи, тя се е оказала в състоянието на Адам и Ева преди грехопадението.
Този догмат е бил приет с най-блага цел: да се прослави Божията майка Мария. Да се подчертае нейната святост и непорочност даже преди раждането ѝ. Въпреки това обаче нашата църква, която прославя и възпява св. Богородица, не може да приеме този догмат. Защо?
Какви са изводите, които следват от учението, че Божията майка е била освободена от вината за първородния грях? Оказва се, че този догмат подрива самите устои на християнското учение за спасението. Ако до изкупителната жертва на Христос се оказват възможни поради особена привилегия спасението, пълнотата на светостта и непорочността на един човек – в случая Божията майка Мария, то защо тази привилегия не е могла да бъде дадена и на други хора? Например на старозаветните праведници, първородители на Христос по плът? Ако приемем, че един човек е бил изкупен, то защо Бог не е помилвал всички старозаветни праведници? Защо те всички е трябвало да слизат в ада? Св. пророк и предтеча Йоан е дошъл, за да извести за идващото изкупление, но дори той не е могъл да бъде освободен от ада, защото отделеността от Бога още не е била преодоляна.
Църквата винаги е учила, че едва след като Христос е дошъл, въплътил се е в реалната човешка история, пострадал е, възкръснал е и се е възнесъл на небето със Своята пречиста плът, едва тогава е станало възможно спасението и обòжението на човека.
По този начин новият догмат всъщност подценява нейната лична святост и лични заслуги. Излиза, че освобождаването от последствията на първородния грях ѝ е било дадено автоматично, без да се отчита изключителния подвиг на святост, който тя вършела през живота си.
Трябва да се подчертае, че догматът за непорочното зачатие създава разрив в човешкия род и по този начин подлага на съмнение самото Въплъщение на Спасителя и приемането от Него на истинска човешка природа. Много от отците повтарят дълбоката мисъл за изкупителното дело на Христос, изречена от св. Григорий Богослов: „Което не е възприето, не е и изцелено“.
За да излекува целия човек Спасителят Христос е трябвало да възприеме целия човек (освен греха, който не е изначално присъщ на човешката природа). Това би било възможно, само ако Божията майка по никакъв начин не е била отделяна от предхождащия я човешки род, ако тя не е била особено създание, намиращо се в изключително положение, ако по своята природа тя е била точно такава, каквито и всички останали хора.
Има и още една трета причина, поради която този догмат не може да бъде приет от православните.
Цялата история на Стария Завет е именно историята на това как човешкият род е бил воден от Бога през поколения праотци, светци, праведници, за да се яви тази, която не само е била лично свята, но и в която е можело да се прояви светостта на цялото човечество. Която би се явявала съвършеният човешки плод.
Ако пък приемем римокатолическия догмат се получава, че във всеки момент е било възможно някой да получи привилегията на непорочността, независимо кой е бил този човек. По този начин се губи значението на Стария Завет като подготовка на човечеството за Въплъщението на Спасителя.
И така, не всичко, което е насочено към прославата на Бога и Божията майка, е наистина такова. Трябва да съдим не само по думите и мотивите, но и по изводите, които произтичат от едни или други догмати на различните християнски изповедания.
Римокатолическото учение за Успението на Божията майка
Приемайки този догмат, римокатолиците по необходимост са приели и следващия: догмата за телесното възнесение на Божията майка. Той е приет през 1950 г. и звучи така: „Непорочната Божия майка и приснодева Мария, завършвайки пътя на земния си живот, била взета с душа и тяло в небесната слава“.
На пръв поглед няма нищо неправилно в този догмат. Та нали във всички православни песнопения за празника Успение, в каноните на св. отци и в трудовете на великите догматисти преп. Йоан Дамаскин и св. Козма Маюмски нееднократно е изразена мисълта, че Божията майка е била въздигната на небето не само с душата си, но и с пречистата своя плът. На иконата на празника Успение ние виждаме тялото на Божията майка, лежащо на одър, и Христос Спасителя, Който държи нейната душа. В същото време виждаме как Божията майка вече седи в небесната Святая Светих с прославено тяло.
Проблемът е не във външното съвпадение, което наистина съществува, а в това, от какви предпоставки е родено това учение при православните и при римокатолиците и какви изводи следват от него при едните и при другите.
Православната църква учи така: Божията майка, както и всички хора, е носела отговорността за първородния грях и затова тя, въпреки че е нямала никакви лични грехове (и затова е била свята, непорочна, пречиста) е трябвало да понесе главното последствие на първородния грях – смъртта.
Завършвайки земния си живот, Божията майка отначало е вкусила смъртта по същия закон, според който са умирали всички потомци на Адам и Ева, тъй като последствията от първородния грях са общи за всички хора.
Но, умирайки по естествен начин като всички хора, тя не е останала във властта на смъртта и е била отделена от общата участ на родените на земята, като пребивава с прославено тяло в небето, още преди Всеобщото възкресение и преображение.
Римокатолическият подход е различен. Според техния догмат за непорочното зачатие Божията майка не носила вина за първородния грях и била освободена от отговорността да носи неговите последици.
В твърде общата формула на догмата за телесното възнесение на Божията майка въпросът за смъртта е заобиколен. Той не е определен в римокатолическото богословие, защото в Римокатолическата църква съществуват два възгледа по този въпрос – и двата погрешни, от православна гледна точка.
Ако Божията майка не е умряла, както казват едни римокатолически богослови, то това влиза в разрез с учението на древната неразделна Църква, която утвърждава този факт, в частност чрез преп. Йоан Дамаскин. Затова съвременните римокатолически мислители предпочитат да казват, че Божията майка първо била умряла, а после възкресена и възнесена. Ако признаем обаче, казват те, че тя е умряла, въпреки че не е имала вина за първородния грях и не е носила отговорност за него, то това означава, че нейната смърт е била доброволна. Тя не е била длъжна да умре, но е вкусила смърт доброволно, както доброволно е вкусил смъртта и Синът Божи. Ако обаче е била доброволна, то значи, че смъртта ѝ е била също и изкупителна! Римокатолиците именно така наричат Божията майка – Съизкупителница. Това е официална титла, която често се използва в римокатолическата литургика.
И така, ние не приемаме този догмат, тъй като той се основава на догмата за непорочното зачатие, според който смъртта на Божията майка се оказва доброволна, а значи и изкупителна, а самата тя се оказва съизкупителница на човешкия род. Няма нужда да казваме, че това учение противоречи на всичко, което учи и е учила Църквата за Христос като единствен посредник между Бога и хората.
Затова двата римокатолически догмата, засягащи св. Богородица, са неприемливи за нас, тъй като изводите, които следват от тях, разклащат основите на църковното вероучение. И най-вече на учението за спасението.
Превод: Галина Млъчкова
* Козлов, М. „Католическая мариология“ – В: Образовательный портал „Слово“ (бел. прев.).
