Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

След Втория Ватикански събор

Петък, 18 Декември 2015 Написана от Прот. Максим Козлов

Fr M_KozlovВторият Ватикански събор, проведен от 1962 до 1965 г. при двама папи, – Йоан XXIII и Павел VI, – е приемал своите решения в ситуация, която самите римокатолици определят като дълбока криза. По това време, само в Съединените щати, изтичането на духовенство от Римокатолическата църква превишава хиляда души годишно, а броят на тези, които са неноминални римокатолици, практикуващи (на английски – „church goers”[1]), става все по-нисък спрямо римокатолиците по рождение или по национална принадлежност, т. е. само кръстени в оградата на Римокатолическата църква. Самите римокатолически йерарси и богослови определят ситуацията като до известна степен паралелна на тази в Европа преди епохата на Реформацията – в епохата на кризата на римокатолицизма.

Вторият Ватикански събор е реакция на това действително кризисно положение. Съборните определения и последвалите реформи предизвикат значителни изменения в живота на Римокатолическа църква.

Ще засегнем само някои от тях. Общоизвестно е, че жалон, епохално решение на Втори Ватикански събор е била реформата в римокатолическото богослужение. Първо, длъжни сме да определим това точно, Вторият Ватикански събор разрешава превод на цялото богослужение на националните езици. Подчертавам: разрешава, а не разпорежда – каквато е понякога нашата трактовка. Например, в Италия, в Полша, в нашата страна е достатъчно голям броят на римокатолическите храмове, където месата, както и преди се извършва на латински. Или пък, в същата тази Полша или в Италия, една меса е на латински, а друга – на националния език.

Преводът на богослужението на националните езици е извършен не самочинно, на енорийско ниво и по решение на група интелектуалци-ентусиасти, а с одобрението на местното епископско събрание. При все това обаче, личните ни беседи с множество представители на Римокатолическата църква сочат, че за голяма част от традиционно практикуващите римокатолици въвеждането във всекидневна употреба на тези, иначе много старателно, много внимателно проверени и точни преводи, е довело до загуба на сакралната молитвена пълнота на богослужението, което не е довело в Църквата нови хора и дори е отблъснало част от постоянните енориаши. Достатъчно е да се спомене, че разколът в Римокатолическата църква, който е свързан с името на Марсел Льофевр – френският епископ, отделил се от римокатолицизма след Втория Ватикански събор, до голяма степен е свързан именно с тенденцията към литургично обновление, която той и неговите последователи възприемат като откъсване от хиляда и петстотингодишната традиция на западното латинско богослужение.

След събора месата, както и преди, се извършва основно под съпровода на орган (допускат се и други музикални инструменти). Ще отбележим, че Вторият ватикански събор препоръчва – за храмовете в Европа, както и за римокатолиците от европейската християнска традиция, – придържане към григорианското пеене, т. е. смекчаване на буйството на бароковата и следбарокова музика. Колкото пък до римокатолиците от други континенти и други културни среди, то след събора е осъществена широка адаптация в богослужението на националната им музикална, а понякога и танцувална култура. В Африка, в Полинезия или в някои от другите екзотични региони можете да попаднете на римокатолическо богослужение, извършвано под съпровода на там-там, бубен или други подобни инструменти. Тук възниква важен въпрос: допустимо ли е въвеждането в богослужебния живот на елементи от такъв тип народна култура, която по същество е пропита с езичество (без значение примитивно или развито)?

Някога Владимир Соловьов изглежда доста правилно е посочвал по отношение на Кръщението на Русия, че в известен смисъл то е било самоотричане и откъсване от дотогавашната народна традиция. Че е било отричане от езическия мрак в евангелския – онтологичния смисъл на тази дума. Не съчетание – както у нас понякога се пише – на доброто езичество (отнася се до славянското езичество), добавено към християнството, а, напротив: отричане от него. Както виждаме, понастоящем римокатолицизмът поема по пътя на приемането на такъв вид нехристиянски религиозно-културни традиции.

Следващия момент, който е важно да отбележим, е свързан с богослужението. В новия римокатолически служебник, който е съставен след Втория Ватикански събор и в изпълнение на неговите решения, се наблюдава тенденция за завръщане към древните църковни основи. Включените там молитви са взети от древни богослужебни текстове – както източни, така и западни. Има дори молитва, възстановяваща по съдържанието ѝ една епиклеза, която богословски сякаш не би трябвало да бъде в римската меса (друг е въпросът, че тази епиклеза се осмисля там по старому – като молитва за освещение на участниците в богослужението, а не на самите предложени хляб и вино). Все пак обаче, насочвайки се отново към рецепцията (приемането, усвояването) на тези въведения от практикуващите римокатолици, виждаме, че тези опити за завръщане към практиката на древната Църква не са възприемат като такива, а като откъсване от продължителната, многовековна, утвърдена богослужебна традиция: не традиционализъм, а по същество обновленчество или модернизъм, имащ само вид на завръщане към традицията. И тук неволно си припомняме за подобни явления в нашия собствен църковен живот, когато някои „богослови” или „практици” – под вида на завръщане към определен период от църковната история – отхвърлят голяма част от църковното наследство.

Във връзка с богослужението следва да споменем и реформата, оказала влияние не само на римокатолиците, но и на много протестанти, в частност – на Епископалната църква. След Втория Ватикански събор възниква и съкращаване на частното, килийно правило. Идеята е била, както изглеждало, добра: да се повиши ролята на общественото богослужение, заради което много от личните молитви както на свещеника, така и на мирянина, много молитви, които се прочитали като подготвителни за богослужението, преди месата, са включени в текста на богослужебното последование. В действителност обаче се стигнало до това, че тайната молитва (особено за мирянина) фактически е била сведена до нищо или в значителна степен била намалена, т. е. получил се резултат, обратен на това, което очаквали инициаторите на реформата. Накрая, с богослужението е свързано и окончателно утвърдилото се в римокатолицизма след Втория Ватикански събор отделяне на Изповедта от Причастието. Изповедта и Причастието вече се смятат за несвързани едно с друго тайнства. Съкратен е и постът преди Евхаристия – до един час преди Причастие. Месата може да се служи няколко пъти през деня, в това число и вечерно време, и е достатъчно човек да се въздържа от ядене в часа преди нея.

Променен е и календарът и празниците на светците. И тук отново е важно да се посочи коректно какво точно се е случило. Понякога в нашата полемична литература против римокатолицизма се говори за масова деканонизация на древни светци. Това обаче не е съвсем точно. Реформата на календара е предизвикана от факта, че, поради изобилието на светци, които са прославени от Римокатолическата църква, литургичното споменаване на всеки от тях през календарната година е станало вече невъзможно. Било е направено „изчистване” на този списък, след което останала около половин църковна година, примерно 188 дни, за празници и дни на светци, общозадължителни за всички римокатолици. Наистина, от този общ списък са извадени някои светци на древната, неразделна Църква, под предлог, че техните жития не могат да се смятат за достоверни и затова не могат да бъдат пример за благочестие. Става въпрос, например, за св. вмчк Георги Победоносец, за св. вмчца Варвара, за св. Киприан и Юстина и други (това не се отнася обаче, както се случи няколко пъти да прочета в нашата преса, за св. Николай, чието име е сред светците от общия римокатолически литургичен календар). Другата пък половина на календара е била предложена на местните епископски събрания или епископски синоди – за внасяне на светци, които са най-почитани в дадена страна или местност. Изглежда че в този, безусловно неприемлив за нас, рационалистичен подход към почитането на древните светци има немалък смисъл. Практиката на специалното литургично почитане на светци, чиито памети са свързани със съдбините на една или друга страна или с благочестието на един или друг народ, заслужава на нея да се гледа по-внимателно…

След Втория Ватикански събор възниква и отчетлива промяна в отношението на официалния римокатолицизъм към другите религии: става възможно признаването в една или друга степен на благодатност – въпреки че думата се използва внимателно – или някаква богооткровенност на нехристиянските религии. Паралелни тенденции от този тип се забелязват и в дейността на нашите неообновленчески общества.

При все че кардиналните положения на римокатолицизма, които са свързани с тринитарното учение, с Filioque, а в еклисиологията – и с ролята на Римския епископ, са съхранени след Втория Ватикански събор, кризата на авторитета, сполетяла цялото западно християнско общество, не подминава и Римокатолическата църква. Разбира се, тя засяга повече протестантските изповедания. Първото, което ще забележи човек, общувайки със западни християни, е нарушаването на църковния авторитет – когато епископът няма власт над епархията, нито свещеникът – над енорията, и когато самият светоглед на хората е не толкова църковно-йерархически, колкото плуралистично-демократичен. Така например, по време на последното посещение на папа Йоан Павел II във Франция, е имало множество протести от римокатолици против това му идване. Други дори публично се отказвали от кръщелните обети… При което протестиращите продължават да се смятат за римокатолици и по странен начин да съчетават подобен вид демонстрация с вярата във върховенството на папската власт и правото на непогрешимост на папата по въпросите на вярата.

Още един феномен, съпътстващ римокатолицизма след Втория Ватикански събор, е т. нар. „богословие на освобождението”, което също се нуждае от нашето внимателно осмисляне. „Богословието на освобождението” е движение, разпространяващо се най-вече в Латинска Америка, чийто център е, или по-скоро досега беше, Бразилия. Част от свещениците и богословите, произлизащи от монашеските ордени на Францисканците или на Доминиканците, постулират като основа на своята дейност това, че Църквата е длъжна не да се отнася към бедните като към обект на прилагане на своето пастирско попечение, а да направи бедните (като под това се разбирала в пълнота марксистката терминология на „пролетариата”) субект на църковното действие. Ще рече, Църквата е длъжна да се отъждествява с бедните, под които разбира класово угнетените слоеве на обществото. И в това отъждествяване със себе си на угнетените слоеве на обществото е допустимо сътрудничеството с едни или други – в това число и нехристиянски – сили, пристъпващи с идеята за социална справедливост, равноправия на народите, страните, социалните слоеве и т. н. Деятели на „богословието на освобождението” са излизали и излизат с пропагандната идея, че между християнството и марксизма не съществуват антагонистични противоречия, че по същина идеята за социална справедливост, както е утвърждавана от марксизма, прави възможно за Църквата нейното сътрудничество с комунистическите партии за постигане на по-голяма социална справедливост. И това е експериментирано по време на сандинистката революция в Никарагуа, когато много от дейците на „богословието на освобождението” се оказват министри в сандинисткото правителство.[2] Трябва да отбележим, че много от положенията на това „богословие на освобождението” са осъждани официално от Ватикана. По време на свое посещение в Латинска Америка, папа Йоан Павел II подчертава, че социалните системи не могат да бъдат разглеждани като греховни; греховни могат да бъдат само хората, намиращи се в една или друга система. И в този смисъл сътрудничеството или сливането на Църквата с революционно настроени марксистки групи или движения е недопустимо. Все пак и след официалното осъждане от страна на Ватикана, „богословието на освобождението” остава много влиятелно социално и богословско движение.

Завършвайки този кратък обзор на явленията от съвременния римокатолически живот ми се иска да насоча вниманието на мислещия читател към едно не маловажно обстоятелство. При внимателно изучаване на материалите от Втория Ватикански събор и на неотдавна публикуваните решения на Поместния събор [на Руската православна църква] от 1917-1918 г. между тях се наблюдават неочаквано много паралели. Ето защо ми се струва че сега, когато все по-често се срещат препратки към събора от 1917-1918 г. като нещо безусловно положително в църковния ни живот, следва да се запитаме: така ли е това? Та нали вероятно не случайно, по пътищата на Божия промисъл, само едно от решенията на събора от 1917-1918 г. е било възприето в Руската православна църква – възстановяването на патриаршеския ѝ статут. Разбира се, можем и да кажем, че след това историческите условия са се променили, но – като църковни хора – сме длъжни да разбираме, че вероятно работата не е само в смяната на историческите условия…

Превод: Яни Янев



 

Козлов, М. „Post Vaticanum II” – В: Православная беседа, 2, 1997, с 15-17, както и на интернет страницата Pravmir.ru – тук (бел. прев.).

[1] Редовни енориаши (бел. изд.).
[2] Revolución Sandinista – поредица от събития, завършили в 1979 г. със сваляне от власт на клана Сомоса в Никарагуа и установяване на ляво управление. Дейците на революцията са наречени с името на Аугусто Сезар Сандино Калдерон (1895-1934) – лидер на Национално-освободителната революционна армия по време на революционната борба в Никарагуа от 1927-1934 г. (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9rwd4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме