Публикуваме тазгодишното традиционно великденско послание на Римския папа Бенедикт ХVІ „Urbi et orbi“ („Към града и света“)
Братя и сестри от целия свят, мъже и жени с добра воля!
Христос възкръсна! Мир вам! Празнува се днес голямото тайнство, основата на вярата и на християнската надежда. Иисус от Назарет, разпнатият, възкръсна от мъртвите на третия ден, според Писанието. Вестта, съобщена от ангелите в зората на първия ден след събота на Мария Магдалина и на жените, заобиколили гроба, чуваме отново с възродена емоция. „Защо търсите Живия между Мъртвите? Няма го тук, но възкръсна…“ (Лука 24:5-6).
Не е трудно да си представим какви са били в онзи миг чувствата на тези жени, чувства на тъга и тревога от смъртта на техния Господ, чувства на неверие и вцепенение пред един факт, твърде извънреден, за да бъде верен. Гробът обаче бе отворен и празен – тяло там нямаше. Петър и Йоан, известени от жените, тичат към гроба и се уверяват в думите им. Вярата на апостолите в Иисус, очаквания Месия, е била поставена на най-тежко изпитание от скандала на Кръста.
По време на ареста, присъдата и смъртта Му те се били разпилели и сега се събирали отново, объркани и смутени. Но Възкресението пресреща неверието им, жадно за доказателства. Не е било нито мечта, нито илюзия, нито субективна игра на въображението – срещата е била реално преживяване, наистина неочаквано, и точно поради това – особено вълнуващо. „… Дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам!“ (Иоан 20:19).
При тези думи вярата, почти угаснала в душите им, се разпалила. Апостолите се обърнали към Тома, който не бил на тази необикновена първа среща: Да, Господ извърши това, за което говореше, наистина е възкръснал и ние го докоснахме. Тома обаче останал в съмнения и смут. Когато осем дни след Тайната вечеря Иисус за втори път идва, му казва: „Дай си пръста тук, и виж ръцете ми; дай си ръката и тури в ребрата ми; и не бъди невярващ, а вярващ“. Отговорът на апостола е вълнуваща манифестация на вяра: „Господ мой и Бог мой!“ (Иоан 20: 27-28).
„Господ мой и Бог мой!“. Възраждаме и ние манифестацията на вяра на Тома. Като великденски поздрав тази година исках да избера точно неговите думи, защото днешното човечество чака от християните едно възобновено свидетелство на Възкресението Иисусово, има нужда да Го срещне и да може да Го разпознае като истински Бог и истински Човек. Ако в този апостол можем да пресрещнем съмненията и несигурността на толкова днешни християни, страховете и разочарованията на безбройните наши съвременници, пак в него можем да преоткрием възобновената вяра в умрелия и възкръсналия за нас Христос. Тази вяра, пренесена през вековете от последователите на апостолите, продължава, защото възкръсналият Христос не умира повече. Той живее в Църквата и я води, към Своя нетленен проект за спасение.
Всеки от нас може да бъде обзет от неверието на Тома. Болката, злото, несправедливостите, смъртта, особено когато сполетяват невинни – например децата, жертви на войни и тероризъм, на болести и глад – нима не подлагат на тежко изпитание нашата вяра? Парадоксално е, но точно в такива мигове неверието на Тома ни е полезно и ценно, защото ни помага да пречистим всяко фалшиво разбиране за Бога и ни води към откриването на автентичния образ – образа на един Бог, Който в Иисус се е заредил от белезите на раненото човечество. Тома получава от Христос и на свой ред предава на Църквата дара на една вяра, калена от страданията и смъртта на Иисус и потвърдена от срещата с Него, Възкръсналия. Вяра, почти умъртвена и възродена благодарение на дòсега с раните на Христос, които Възкресението не скрива, а показва и продължава да ни посочва във всяко човешко създание.
„Чрез Неговата рана се изцерихте“ (1 Петр 2:24) – това е известието, с което Петър се обръща към първите покръстени. Тези рани, които в началото са първата пречка пред вярата на Тома като знаци за видимия провал на Иисус, същите тези рани стават – в срещата с Възкресението – свидетелство за победилата любов. Тези рани, които Иисус поема от любов към нас, ни помагат да разберем, че е Бог, и да повторим: „Господ мой и Бог мой“. Само един Бог, обичащ ни дотам, че да поеме нашите рани и нашата болка, и тъй невинен, е достоен за вяра.
Колко рани, колко болка по света! Не липсват природни бедствия и човешки трагедии, които провокират безброй човешки жертви и материални щети. Мисля за онова, което стана наскоро в Мадагаскар, на Соломоновите острови, в Латинска Америка и в други точки на света. Мисля за бича на глада, за нелечимите болести, за тероризма и отвличането на хора, за хилядите прояви на жестокост, толкова често извършвани в името на религията, за неуважението към живота, за погазените човешки права, за експлоатацията. Гледам с тревога на условията, в които се намират немалко райони в Африка – в Дарфур и в близките земи продължава една катастрофична и за съжаление подценявана хуманитарна ситуация; в Киншаса, в Демократична република Конго, сблъсъците и плячкосванията през изминалите седмици будят страх за бъдещето на демократичния процес в Конго и за възстановяването на страната; в Сомалия подновяването на битките отдалечава мирната перспектива и утежнява кризата на региона, специално що се отнася до прогонването на населението и трафика на оръжие; голяма криза измъчва Зимбабве, за единствен изход от която епископите на страната в свой документ посочиха молитвата и задружния ангажимент за постигане на общото благо.
От умиротворяване и мир се нуждае населението на Източен Тимор, заплашено от значителни загуби. От мир се нуждаят и Шри Ланка, където само постигането на споразумение може да сложи край на кървавия конфликт, и Афганистан, белязан от растящо безпокойство и нестабилност. В Средния Изток, наред със знаците на надежда в диалога между Израел и палестинските власти, нищо позитивно не иде от Ирак, потънал в непрекъснати кръвопролития, докато цивилното население бяга; в Ливан бездействието на политическите институции заплашва ролята, която страната би трябвало да изиграе в средноизточния регион, и така ипотекира тежко бъдещето. Накрая, не мога да не спомена трудностите, които християнските общности ежедневно посрещат, и преселението на християните от Обетованата земя, която е люлката на нашата вяра. На тези народи изразявам с обич духовното ми съпричастие.
Скъпи братя и сестри, посредством раните на възкръсналия Христос можем да погледнем онези злини, които будят болка сред човечеството, с очите на надеждата. Възкръсвайки, Господ всъщност не премахва страданието и злото от света, но ги побеждава радикално със свръхизобилието на Своята благодат. На могъществото на злото Той противопоставя всемогъществото на Своята любов. Оставя ни – като път на мира и радостта – любовта, която не се бои от смъртта. „Както ви възлюбих – каза на апостолите преди да умре, – да любите и вие един другиго“ (Иоан 13:34).
Братя и сестри на вярата, които ме чувате от всяка точка на земята! Христос възкръсналият е жив сред нас и Той е надеждата за едно по-добро бъдеще. Докато с Тома казваме „Господ мой и Бог мой!“, нека зазвучи в нашето сърце нежното, но задължаващо слово на Господа: „Който ми служи, нека ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец“ (Иоан 12:26). И ние също, в Него обединени, готови да дадем живота си за нашите братя, ставаме апостоли на мира, възвестители на радостта, която не се бои от болката, радостта от Възкресението. Въздай ни този пасхален дар, Марийо, майко на Христос възкръсналия. Честит Великден на всички!
Превод от италиански: Аве Иванова
Източник: в-к „Гласове“
