„Но той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой е моят ближен?”
(Лука 10:29)
Видяхте ли как застудя? За няколко дни времето се обърна. Лятото си отиде. Замести го есента. С дъжд и хлад. Сутрин и вечер. Само през деня все още малко слънце стопля костите.
Все се надявам, че въпреки църковно-славянския текст, който обичайно се използва в богослужението, пак ще разпознаете превода му: „За тези, които плават, пътуват, боледуват, страдат, за пленените и за тяхното спасение на Господа да се помолим!” Нали така се молим?
От няколко дни обаче, освен че застудя, из медиите се завихри и странно неприязнена кампания. В кратко време различни издания - хартиени и електронни – успяха да изтълкуват изявленията на няколко официални лица доста превратно и се нахвърлиха да обясняват, че едва ли не ни е връхлетяла вълна от скакалци, които ей сега не само ще опоскат и без това бедната ни държава, ами че и нас самите ще изядат и ще заемат местата ни. Става дума за бежанците, повечето от които идват от раздираната втора година от гражданска война Сирия и които вече всеки ден минават югоизточната ни граница с десетки, че дори и със стотици.
Да помислим. С главите си, не с някакви насаждани емоции. Освен че цял наръч межднародни и наши си закони гарантират правото на убежище за изгнаници, бягащи от война и насилие, все пак ние сме хора християни. И отговора на въпроса го е дал Спасителят. Да, нашият ближен, който да възлюбим като себе си, е точно оня пребитият, изхвърленият в канавката, изтерзаният и угнетеният, съблеченият от разбойниците.
Зима иде. Студ. А тези клетници идват от земи, където само жега познават. Повечето са с по една риза на гърба си. Жени и деца бягат и търсят при нас закрила. Смилете се, а не ги отминавайте, както това направиха свещеникът и левитът от притчата (Лука 10:31-32). Нека не оставяме на абстрактната „държава” отговорността да бъдем хора, да бъдем човечни. Нека не чакаме само Държавната агенция за бежанците да се погрижи за тези хора или само Сливенската и Старозагорската митрополии, в чиито предели са бежанските центрове. Има вече хора, които се самоорганизират и даряват – а изгнаниците имат нужда от всичко: дрехи, особено зимни; храна, особено детска. Кой каквото може да отдели.
И преди някой да ми е напомнил, че „тия от Сирия, Кюрдистан, Ирак, Афганистан” са друга религия, да напомня, че „добрият” самарянин в собствения смисъл на новозаветния контекст също е бил инородец и иноверец. И също да напомня, че и ние, българите, сме били гонени и сме имали бежанци от няколко войни. А нашата Църква и нашите предци са спасили еврейските си събратя, дали са подслон на арменските бежанци. Те също са в буквалния смисъл на думата друговерци (дори арменците).
________________________________
„Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей ...
.....
Кат’ гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч
....
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина...”
(„Арменци”, Пейо К. Яворов)
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xy3cw
И рече старецът...
Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.
Герман Атонски Стари
