На главната страница на списание „Амвон” обикновено помествахме архипастирското слово на нашия митрополит Кирил. Сега, по известни на всички причини, няма да можем да прочетем посланието му, но пък ще изпишем празните редове със слово за архипастиря.
Шокиращата новина за смъртта на Високопреосвещения ни митрополит Кирил ме свари на компютъра, докато пишех статията за новия брой на списанието. Трудно ми е да опиша онова, което почувствах. Всичко се случваше много бързо - като кошмарен сън.
Журналистите не преставаха да звънят по телефона, пребивавахме в тягостно очакване на официално потвърждение от полицията, спускаха се черни знамена от храмовете, камбаните биеха траурно…
Времето минава твърде бързо. Сега, в навечерието на четиридесетия ден от упокоение на душата на дядо Кирил, изплуват спомените… Нямам за цел да пиша похвално слово. Иска ми се да погледнем зад завесата на създадения от медиите негов образ.
Всички, които са ходили в митрополията, знаят в какви условия живееше дядо владика. Те бяха далече от представата за разкош. В повечето случаи за София и обратно пътуваше с нощния влак. С идеята да не се харчат излишни пари той прие дадената му за ползване икономична и екологична кола.
Митрополит Кирил обичаше да служи света литургия. Беше динамичен. Не стоеше затворен в митрополията, а обикаляше села и градове, за да върши служението си. Често съм се чудил, как не се уморява. Наскоро служихме заедно на храмовия празник на шуменската църква „Св. Възнесение”. След литургията не се застоя, а тръгна да обикаля три шуменски села, за да сподели празника и с местните хора.
Насърчаваше свещениците да работят усърдно на Божията нива. Беше строг в изискаванията си към извършване на богослужението. Правеше забележки, воден от ревност, но веднага олекотяваше положението с изричането на някоя шега, предизвикваща усмивки. Имаше чувство за хумор. Умееше да създава контакти. Харесваше народната музика и знаеше много песни. Спортуваше и насърчаваше спортните прояви, за да може Църквата да се доближи до хората. Чрез тези форми търсеше социални контакти. Беше достъпен, но и пазеше дистанция. Спокойно можеше да му звъннеш на мобилния телефон и да получиш напътствия за даден проблем. Беше в крак с времето и използваше всички възможни средства за информация и комуникация - боравеше с интернет, контактуваше по електронна поща, препращаше важни материали, касаещи Църквата и духовния живот.
Митрополит Кирил беше грижовен и влизаше в положението на страдащите. Затова насърчаваше социално-милосърдната дейност. Не случайно в епархията се изградиха кухни и центрове за социално слаби, уникалният център за наркозависими към храм „Св. цар Борис” във Варна.
Един свещеник ми разказа за изпитанието си, когато били на специализация в Москава с тогавашния аспирант йеромонах Кирил. Бил приет в болница в тежко състояние и нямало кой да се грижи за него. Единствено дядо Кирил, въпреки задълженията си и разстоянието в огромния град, всяка сутрин и вечер идвал да го навестява и да му носи храна и всичко необходимо.
Във Варна проявяваше гостоприемство и е съдействал на не малко чужди и български духовници да бъде подсигурена почивка и необходимото лечение.
Дядо владика поддържаше контакти с духовници от целия православен свят. Познаваха го добре. Беше обичан и ценен. Бях в групите свещеници, водени от него до Света гора, Киев и Румъния. Свидетел съм, как го посрещаха с уважение и радост.
Има една библейска мъдрост, доказана в живота: ”Човек се ражда гол на тази земя и гол я напуска”. Нищо материално не отнася от този свят. За живота на човека обаче свидетелстват делата. За 24 години служение начело на Варненска и Великопреславска епархия митрополит Кирил остави след себе си сериозна диря. Той е един от най-дейните архиереи у нас в периода след падането на комунистическия режим. Многото построени храмове, параклиси, манастири говорят за това. Първи той донесе благодатния огън в България. На него дължим идването в нашата епархия на много чудотворни икони и свети мощи. Беше радетел да се въведе предметът Религия в училищата. Допринесе във Варна да има такъв предмет, макар под друга форма. Паралелно желаеше да се развиват неделните училища към храмовете. Насърчаваше създаването и поддържането на църковни интернет страници. За тези години колко много църковни форуми, семинари и конференции се проведоха. Ами уникалната „Седмица на православната книга”?
Забележителна е духовно-просветната и издателска дейност, която се разви в епархията ни. Някои ще кажат - та нали свещениците вършат тази работа и предприемат тези инициативи? Да, но истината е, че свещениците не биха могли да направят нищо без благословението, насърчението и добрата воля на митрополита. Дядо Кирил не пречеше, а напротив - благославяше и подпомагаше добрите проекти. Имаше за някои неща свое мнение и държеше на него. Друг път се допитваше и търсеше по-широк кръг мнения за осъществяване на дадена идея. Мислеше за благото на Църквата и милееше за нея.
В личен план съм благодарен на дядо Кирил за духовната подкрепа да издаваме списанията „Амвон” и „Камбанка”, вестничето „Православен глас” и въобще за цялата дейност към храм „Св. Атанасий”. С негово благословение отпечатахме джобния формат на евангелието. Той лично участва в насоките по изготвянето на пълния списък от евангелските четива за всеки ден от годината, поместени в приложението. Сега предстои да видят бял свят две други наши инициативи, получили още преживе благословението на дядо Кирил.
Много още може да се пише за архипастирското служение и личността на митрополит Кирил. Разделихме се твърде рано и неочаквано с дядо владика. Няма как да не остане празнина след него.
Но знаем, че Бог не се съобразява с човешката логика в устройване на спасението на душата. Имаме надежда, че душата на дядо Кирил обитава земята на праведните. За нас остава да кажем само:
Прощавай, владико! Ще носим винаги добрия спомен за тебе и няма да престанем да се молим за душата ти.
Текстът е публикуван в сп. "Амвон", издание на варненския храм «Св. Атанасий». Излиза три пъти годишно в тираж от 1000 бр. и се разпространява безплатно.
