За избора на житейски път на архиепископ Серафим (Соболев)
Различни са пътищата за спасение на хората; различни са и пътищата, по които някои стигат до избора на монашеството. Като студент имах двама приятели, и двамата от долния курс: Виктор Р. и Колечка С. След това всички се замонашихме, но всеки по различен начин подходи към това решение за високо духовно, но и опасно житие. Виктор – така го наричаха всички, с пълното му име, заради сериозността на неговите възгледи и поведение: не помня някога да се е смял открито, най-много да пусне някоя по детски мила усмивка. Нисичък, с едни замислени тъмни очи, с високо и широко чело, с бавни движения; но в душата му кипеше силен живот – не можеше да бъде наречен «топлохладен». Вътрешните му преживявания обаче бяха съкровени; към решенията той пристъпваше задълбочено, «принципно» (Виктор беше изключително способен ‒ най-задълбочен от трима ни), рационално. И когато постигаше нещо в ума си, предприемаше и съответните действия ‒ тихо, без много шум, но твърдо. И тогава не му трябваха никакви откровения, видения и дори прозорливи старци – и без това му беше ясно какво да прави.
По този път той стигна не само до убеждението за превъзходството на безбрачието и иночеството, но и до практическия извод за себе си, че трябва да приеме монашеството.
‒ Аз, ‒ ми каза той веднъж, ‒ не бих могъл сега да се отдам на манастирското иночество ‒не ми е по силите още, и нямам такова желание; но към ученото монашество, с Божията помощ, ще се присъединя: този път ми е ясен.
И някак незабелязано подаде на ректора на академията молбата за встъпване в монашество. Никой от студентите не се учуди: Виктор ‒ този тъй искрен и принципен човек… Последва една обикновена кариера на учен-инок… Отец Йоан – така го нарекоха в чест на свети Йоан Лествичник ‒ винаги сериозен, с едни големи, като че току-що отворили се очи, което говореше за непрекъснатия вътрешен процес в неговата душа, като че се вслушваше в самия себе си… Но му откриха туберкулоза и той почина в Полтавската болница като инспектор в семинарията, имаше архимандритски сан. Посетих го малко преди си отиде – лежеше безнадежден, с хлътнали очи и бузи. Все пак искаше да живее още… И се надяваше: ето, ще се пооправя малко, ще се закрепя и ще стана. Мълчах. Почивай в мир, чисти мой приятелю… Помоли се за мене в Царството Небесно…
Съвсем различен беше и по съвършено различен начин встъпи в монашеството другият ни другар ‒ Колечка С.
Наричаха го с това ласкаво галено име, защото към своите другари, а понякога и към старшите по възраст и положение, беше необичайно благ в отношението си. Случваше се, както си върви из стаите за занимания изведнъж най-неочаквано да се обърне към студентите, които седят и учат, с приветствие:
‒ Здравейте, миличките ми!
Ту ще потупа някого по рамото, ще го погали по главата, без да пита дали на онзи му е приятно или не… Или пък ще вземе да ми каже:
— Ванечка! Дай да те целуна, миличкият ми, толкова те обичам.
Той нямаше врагове, почитатели май също, но беше обичан като другар. Имаше средни способности, понякога се огорчаваше от това, особено на изпити, когато за два-три дни трябваше да преодолеем, да изгълтаме стотици мъчни, научни и неведоми страници (нали никой не ходеше на лекции, освен един-двама студенти). По патрология така се оплете, докато говореше за един от светите отци, че след това направо си замълча смутено и виновно, а да си придава фалшив вид, все едно «ами знаех го, ама малко съм го позабравил», на Колечка му беше съвестно. Професорът, който беше осведомен, че той (както и ние, и някои наши приятели) изучава самостоятелно светоотеческата литература в така наречения «Златоустовски кръжок», тръгна да го окуражава:
— Ама вие си знаете всичко: не се притеснявайте!
Но Колечка каквото знаеше вече съвсем го беше забравил и продължаваше да мълчи виновно. Професорът хвърли един поглед към асистента и каза меко: Е добре, стига толкова! Вървете, не се притеснявайте.
Колечка дойде от изпита право в моята стая.
‒ Ех, миличък, така се провалих! ‒ И ту със смях, хванал се за носа, клатейки глава, ту с тъга ми разказваше за своя провал.
Аз го ободрявах, както можех:
— И какво толкова? Какво толкова, ще ти пишат тройка; няма да пропаднеш.
При нас почти никога не пишеха лоши оценки: дори четворката (по петобалната система – бел. прев.) се смяташе за слаба оценка.
— Срам ме е! — казва той. — Да се бях провалил по философия или метафизика, не е кой знае какво, но по патрология – направо се посрамих, посрамих се аз. И всички вас посрамих също, всички «Златоустовци»: гледай ти тия от «светоотеческия» кръжок, така ще кажат!
И пак ту се усмихва, ту се мръщи…
След като минат всичките изпити, се изчисляваше общият бал, а после обявяваха резултата на студентите, които чакаха с нетърпение.
Колечка отново дотича при мен, нахлу в стаята и тресейки се от смях и радост, започна да ме прегръща и да ме целува и да вика:
— Петица! петица! Миличкият ми! Какво е това, Господи! — И пак радостно, като дете, се залива от смях. — Аз и тройка не заслужавам, а те, миличките ми, са ми лепнали цяла петица! Господ да ги поживи!
Той произхождаше от средите на градското еснафство, от обикновено семейство. Майката отдавна беше вдовица… Освен него тя имаше и друг син. Цялото им семейство беше много религиозно. А в академията всички ние (и Виктор) бяхме под силното влияние на аскета инспектор архимандрит Ф. Колечка, с присъщата му сърдечност веднага се увлече по него; после създадохме под ръководството на същия този архимандрит Ф. светоотеческия кръжок. И всичко това заедно склони Колечка към мисълта за монашеството.
Но се изправи пред острия въпрос – ще издържи ли?
И започна една мъка на съмненията…
Така минаха година, две. Въпросът така и не се решаваше. Тогава, по съвет на Ф. той отиде при един старец, да се допита. А онзи му отговорил двусмислено: «Може да ходиш, а може и да не ходиш. Искаш да станеш монах; но би станал и добър свещеник…»
Колечка не се удовлетвори от този отговор… И пак затъгува по монашеството.
Малко преди това беше прославен преподобният Серафим и мощите му бяха открити за поклонение. Прииска ми се, вече след две години, да се поклоня на угодника и заминах за Саров. А оттам си накупих разни манастирски подаръци, върнах се в академията за началото на учебната година. Между другото, на Колечка донесох една малка икона на преподобния. А той отдавна почиташе Саровския чудотворец, още преди канонизацията му. Аз нямах никакви намерения с това, но ето какво се случи с Колечка.
След като получава от мен приятния си подарък, той – както ми разказваше след това ‒ решава да се обърне към преподобния с молба да приключи по някакъв начин въпроса с монашеството, който така го измъчваше. Искаше да знае само едно: дали Господната воля е той се замонаши или не?
‒ И ето, ‒ разказваше той, ‒ сложих пред себе си тази твоя иконка и казах на моя угодник на глас: «Отче, преподобни Серафиме, велики Божи чудотворецо! Ти самият казваше приживе: «Когато вече няма да ме има, идвайте на гроба ми… Всичко, което носите в душата си, всичко, за което скърбите, каквото и да ви се е случило, всички, елате при мен все едно, че съм жив, и разкажете. И аз ще ви чуя, и скръбта ви ще утеша. Говорете ми все едно, че съм жив, и винаги ще бъда с вас!». Отче любими! Измъчих се аз с това мое монашество. Кажи ми, има ли Божия воля да приема монашеството или няма? Ето, ще ти се поклоня три пъти до земята, като на жив, и ще отворя житието ти: и там, където ми падне погледът – нека това бъде отговорът за мен».
Всичко това на глас… След това се поклонил три пъти доземи на преподобния Серафим, взел житието, отворил го някъде по средата и захванал веднага да чете от лявата страна… Аз после лично гледах книгата, а сега преписвам нужното място.
«През 1830 година един послушник от Глинската пустиня, който прекалено се колебаел по въпроса за призванието си, отишъл нарочно в Саров, за да поиска съвет от о. Серафим. Паднал в краката на преподобния и го помолил да разреши въпроса, който така го измъчвал: «Има ли Божия воля аз и брат ми Николай да постъпим в манастир?» Светият старец отвърнал на послушника: «Спасявай се сам, и брата си спасявай». После като помислил малко, продължил: «Помниш ли житието на Йоаникий Велики? Докато странствал из хълмища и бързеи, изпуснал без да иска своя жезъл и той паднал в една пропаст. Нямало как да го вземе, а без него светецът не можел да продължи. В дълбоката си скръб той извикал към Господ Бог и Ангел Господен невидимо му връчил нов жезъл». Като казал това, о. Серафим сложил в ръката на послушника собствената си тояга и продължил: «Трудно е да се направляват душите човешки! Но сред цялата тази тъга и скръб, докато насочваш душите на братята, Ангелът Господен ще бъде при тебе неотлъчно до края на дните ти». И какво се оказало? Този послушник, който молел за съвет о. Серафим, наистина приел монашеството с името Паисий и през 1856 година бил назначен за игумен на Астраханската Чуркинска пустиня, а след шест години възведен в сан архимандрит, и така, както е предсказал о. Серафим, започнал да направлява душите на братята. А родният брат на Паисий, за когото светият старец казвал: «Спасявай и брат си», завършил живота си като йеромонах в Козелецкия Георгиевски манастир».
Можем да си представим и радостта, и благодарността, и умилението, с които се изпълни душата на Колечка! Преподобният е сътворил чудо! Преподобният е отговорил даже на съвсем същия въпрос за «волята Божия». Така преподобният благослови Колечка да отиде в манастир…
Мъченията свършиха веднъж и завинаги. И скоро «Колечка» вече го нямаше; вместо него клобукът покри главата на инока Серафим, ‒ така бе наречен при постригването си почитателят на преподобния, удостоил го с този чуден отговор.
Но в цитирания разказ за Глинския послушник имаше и още две чудесни указания от преподобния Серафим към Колечка. Едното беше, че ще му се наложи да бъде не само монах, но и да направлява човешките души, макар той да не го е питал тогава за това. И сега бившият благ студент е Епископ…
Впрочем, това все пак е естествено. По-забележителното е другото: «Спасявай и брат си». Колечка, зает само със своята мъка, забравил тогава в молитвата всичко и всички, освен преподобния и себе си. Не му било до брат му. А трябва да кажем, че родният му брат страдал от непоносими мигрени – толкова силни, че нерядко го застигали мисли на крайно отчаяние. Но той обичал своя по-голям брат, който всячески го е укрепвал във вярата, търпението, упованието на Бога. И може да се каже, че той е живял повече за брат си.
И изведнъж отговорът сочи: не само «сам се спасявай», ами и «брата си спасявай»…
И наистина, щом завърши учението си йеромонах Серафим, той взе при себе си брат си, а после и майката вдовица. Братът също прие монашеството и получи името Сергий. Сега той вече има архимандритски сан… Болестта му изглежда е излекувана, но той и досега живее с брат си и се спасяват заедно.
…През 1920 година, на Покров Богородичен в Симферопол о. Серафим бе наречен за Лубенски епископ. На обяда говорих с него и му припомних този чудесен случай, който му е показал пътя към монашеството.
митрополит Вениамин (Федченков). Записки архиерея. М.: Правило веры. 2002. С. 23-30.
30 април 2009 г.
Превод: Анна Георгиева
