Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (34 Votes)
1_2.jpgЗа нас вярата се ражда от нашата естествена връзка с Бога, от привличането, което душата чувства към своя Творец. Вярата е издирване на нашия Баща от нас, Неговите чеда. Не ние сме създали Бога, а Той ни се открива. Той не е някакъв идол, а самата истина – нашия Господ Иисус Христос, Който в епохата на закона, тоест преди да дойде благодатта, е бил проповядван и предсказан от пророците, водени от Светия Дух. Когато се изпълни времето, Той ни се е откри чрез неизразимото Си Въплъщение, което стана възможно чрез Неговата Пресвета Майка, която  е наша Майка по благодат. Той ни е дал всичко необходимо, за да се осветим и богоуподобим.

Един от начините, които Той ни е дарил и посочил, за да се осветим и да се доближим до Него, най-добрият начин да Го докоснем и да Го познаем, е молитвата.Сам Той много пъти прекъсвал Своята проповед и странстване, оставял апостолите сами и отивал в някое тихо място, за да се помоли. Сам Бог, като Човек да се помоли на Небесния Си Отец, за да покаже и на нас начина, по който можем да общуваме с нашия Небесен Отец.

Той е Син по природа, а ние сме синове Божии по осиновение и благодат. Той пряко общува със Света Троица, бидейки една от трите Личности. Господ е посочил молитвата като необходим елемент в духовния живот. Когато светите апостоли Му казали: „Господи, научи ни да се молим”, Той ни е завещал богодаруваната - както св. отци са я нарекли - молитва „Отче наш”. Дай ни начин да се молим, и ние да общуваме, както и Ти общуваш с Небесния Отец, и ние да общуваме с Небесния Отец. Тогава Господ отвърнал: „Когато се молите, казвайте” (Лк. 11:2) и казал познатата молитва „Отче наш”, която дори малките деца знаят. Чрез нея Той ни увещава към обща молитва. Притежателното местоимение „наш” предполага общността, нещо общо. Ние не казваме „Отче мой”. Личното местоимение е в единствено, а не в множествено число – „Отче наш”. Използването на тази молитва предполага молитвената общност, дейната общност, богослужебната общност.  Църквата е взела много неща от юдейското храмово богослужение. Тя ни е дала възможност всички заедно да изразим нашите чувства, служение и прошения към Небесния Отец.

Светият цар и пророк Давид ни увещава „В събранието (църквата) благословете Бога, Господа ек пигон Израил”. Когато на Тайната Вечеря Господ ни е предал Тайнството Евхаристия, Той направил това в присъствието на апостолите, които изобразявали цялата Църква. Той не го е предал на тайно и скришно, а пред всички; по този начин ни показва, че всичко заедно трябва да принасяме нашето величествено богослужение, небесната жертва, тайната жертва, Тайнството Евхаристия - средоточието на всяко наше богослужебно събрание, което ни води към освещение.

Всички богослужебни събрания на Църквата са съсредоточени в Светата Евхаристия. Защо ли? Защото именно Светата Евхаристия е върховното събитие, което изразява истината за нашето единство. Чрез Кръщението сме станали членове на питомната маслина (Рим. 11:24), Тялото Христово, което е Църквата, и братя по благодат; чрез Кръщението в св. купел всички сме били осиновени, станали сме Божии чеда по благодат и братя помежду си. Както на много места хората се събират заедно – семейства, роднини и обядват заедно, за да изразят тази обща роднинска връзка, точно така нашият Небесен Отец иска и ние да се събираме и да изразяваме тази истина - догматичната истина - че сме Негови чеда. Той ни храни не с тленна и малотрайна храна, която днес влиза в нашия стомах, а  утре се изхвърля, а със Самия Себе Си, за да ни направи още сега участници в Своя божествен живот, да ни подготви за вечното Си единство с нас след Второто Пришествие. Затова, ако отворите в Молитвослова, ще видите, че всички Тайнства започват с възгласа „Благословено царството на Отца, и Сина, и Светия Дух”. Това е остатък от казаното преди малко, а именно, че те са имали за свое средоточие Светата Евхаристия. Всички Тайнства били свързани със  Светата Литургия, със Светата Евхаристия. Бракът, Кръщението, погребението, монашеското пострижение – което и досега във всички манастири на Света Гора се извършва по време на Светата Литургия – не било личен и индивидуален въпрос на всеки един вярващ, а въпрос на цялата Църква. Затова съвременната практика, при която ходим на църква в неделя или на празниците, но не се причастяваме, а просто присъстваме като зрители, е израз  на духовна разруха! Не  пием от Чашата на живота! Не изразяваме догматичната истина, че сме Божии чеда, братя помежду си и като че ли подценяваме жертвата на нашия Господ. Разбира се, не казвам, че когато има канонични пречки и духовният наставник не ни позволява да се причастим, сме длъжни да приемем Чашата на живота, но това трябва да се разбира не като наказание, а за да ни предпази духовно. Църквата не наказва, а като майка ни възпитава.

Много пъти дяволът идва и ни казва „не си достоен, не си достойна да пристъпиш към Св. Причастие”, защото имаш някакъв помисъл или предния ден леко си се сдърпала с мъжа си или си се скарала на детето си. Това не са пречки за Св. Причастие. Естествено, хубаво е с течение на времето тези „дреболии” да изчезнат от живота ни. Но ние сме човеци и както червата ни „се обаждат”, така и тези неща ще ни съпровождат до смъртта. Това не е причина за отказ от Св. Причастие! В светите канони св. отци точно определят какво може да ни спре от Св. Причастие. Това, за което сега говорим, са прегрешения. Това не са грехове, които ни възпират от св. Причастие. Спомнете си какво казва свещеникът, когато се причастяваме: „(Тяло и Кръв Христови) за прошка на греховете и вечен живот”. Светото Причастие опрощава греховете, тоест тези грехове, които неволно сме извършили, дребните грехове, прегрешенията, които не са смъртни грехове. В същото време Евхаристията ни дава възможност окончателно и безвъзвратно да ги преодолеем и унищожим – разбира се, не ние, а Сам Христос, Който ще влезе в нас и няма да позволи на нашите страсти и прегрешения повече да имат място в сърцето ни. Сам Той ще ги изгони от оттам.

Затова, братя мои, трябва изключително много да внимаваме; със съгласието на духовния наставник всички ние трябва по-често да се причастяваме, защото, ако не правим това, сякаш казваме на Христос: „Ако ще и да си бил разпнат на Кръста и да си пролял кръвта Си, това не ме интересува толкова много. Аз, разбира се, съм вярващ, но действам според ума си, а не както Ти искаш!”.

Сега се сещам за един старец, с който се запознах неотдавна на Света Гора. Той е на седемдесет години, живее сам на Света Гора. Веднъж неочаквано дойде в манастира и, както си говорихме, ми каза:

- Донеси ми просфори.
- За какво са ти, отче - му казах – след като не си ръкополжен?
- Обаче аз служа всеки ден.
- Как служиш всеки ден, след като не си ръкополжен?
- Викам други йеромонаси и те служат.
- И защо служиш всеки ден?
- Защо се служи Светата Литургия?
- Е, за да се причастим.
- Е, точно това правя и аз, за да се причастя.

И за да го „закача”, му казах:

- Добре, но толкова ли си свят, че всеки ден да се причастяваш?

Той се усмихна и ми отговори:

- Отче Атансие, ако отидеш при някой цар и той сложи трапеза за тебе и ти каже: „Заповядай , ела да хапнеш”, а ти му отвърнеш: „а, не ме интересува, попита ли ме дали искам?”, с това няма ли да го оскърбиш? Нима не наскърбяваме много повече нашия Небесен Цар, когато не пристъпваме на Неговата трапеза? Нима с това не забравяме Неговата жертва и Му казваме: „Не ме е грижа, че си се жертвал!”?

Въпреки че този старец е простодушен и неук, в думите му се крие велико богословие и велика истина, която всички ние трябва правилно да схванем и още сега да съгласуваме живота си с нея –ако не сме го направили – с тази реалност, с тези богословски и нравствени принципи, които извират от факта, че сме Божии чеда и членове на Неговото мистично тяло. Длъжни сме да направим това.

Чрез общата молитва изразяваме още нещо. Знаете, че нашият Бог е троичен. Бог е „общност от личности”, както казват богословите на нашата Църква - светите отци. „Общност от личности”! И ние трябва да станем „общност от личности”. Какво означава това? Да го кажем с прости думи. Всеки от нас трябва да следва не своята воля, а волята на ближния. Както Синът се подчинява на Небесния Отец, а Светия Дух се подчинява на Отца и Сина, така и ние трябва да имаме този дух на смиреното подчинение, не заради нещо друго, а за да изразим истината, че сме чеда на Света Троица. Ако не направим това, не можем да бъдем личности, а си оставаме индивиди, самотни единаци. Христос дойде именно за това - да ни направи личности. Да ни покаже истината, че сме чеда на Света Троица. Личностите на Света Троица са в общение помежду Си, тоест налице е общност от личности. В Свещеното Писание боговдъхновените автори много пъти използват множествено число, за да изразят тази истина, която трябва да следваме в живота. Това много пъти се осъществява и проявява в общата молитва, която е много по-мощна от домашната молитва, с която всички като членове на Църквата трябва да се молим. Общата молитва е по-мощна – когато във време на война разполагаш само с едно оръжие, колко противника можеш да убиеш? Най-много колкото са твоите куршуми. Но ако говорим за рота, тогава ще има повече убити. Ами ако говорим за батальон? За полк? За бригада? За корпус? Така и ние – колкото сме повече, толкова повече „залпове” изпращаме към нашия Бог, към нашия Небесен Баща. Бог желае тази обща молитва.

Сещате ли се какво станало, когато книжниците и фарисеите, заловили светите апостоли и ги хвърлили в затвора, тъй като дръзновено проповядвали Божието слово без страх от техните заплахи и закани? Църквата веднага се събрала: останалите апостоли, които не били в затвора, и вярващите се събрали заедно. И какво пише св. ев. Лука: „След като се те помолиха, потресе се мястото, дето бяха събрани, и всички се изпълниха с Дух Светий”.(Деян. 4:31)

Богослужението има точно тази цел: да се потресат нашите души, да паднат идолите на нашите страсти и Светия Дух да заеме тяхното място. Да се изпълним със Светия Дух. Това можем да правим и когато сами се молим, но не сме толкова сигурни дали ще го постигнем. Знаете, че в личния ни духовен живот много пъти ни се струва, че Бог не ни чува. Не ни отговаря. Той прави това, не защото е жесток баща или не ни чува, а за да ни смири. Защото, ако много скоро изпълни нашите молитви, умът ни може да се възгордее и да си помислим, че сме станали свети. Ако подобен помисъл завладее душата, тогава сме погинали. Когато се възгордеем, тогава, както се казва, „не се освещаваме, а се вледеняваме”...

Превод: К. Константинов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uxq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.