Ще припомня някои моменти от Св. Писание, в които ще се опитам да съпреживея заедно с вас вярата на Авраам, Йов и Мария, които са пример за вярващи, т. е. верни Богу.
Вярата на Авраам
Господ Бог няколко пъти подлага на изпитание вярата на Авраам. Когато Бог го призовава да излезе от своята земя, от своя род и от дома на баща си и му обещава благословията си, със сигурност на Авраам не му е било много лесно. Той е човек като нас и затова се опитвам да си представя какво е изпитвал: та той дори не е знаел къде ще отиде – Бог е Този, Който го води. Дали се е притеснявал за предстоящите неизвестни обстоятелства, с които ще се сблъска, дали се е смаял на обещанието, че от него ще произлезе голям народ (да не забравяме, че Сарра е била неплодна и бездетна).
Авраам е поставен пред труден избор, но в него е имало нещо, което за доста хора, пък макар и наричащи себе си вярващи, е необяснимо – пълното доверие в Бога. Авраам е вярвал и не се е съмнявал, вярвал е както дете вярва на баща си.
И Авраам тръгва. Тръгва по пътя, за който ние вече знаем – пътя на вярата, пътя към и с Бога, пътя, който всеки повярвал трябва да извърви, изоставяйки себе си, своите близки, своята земя и мечти. „Който не се отрече от баща, майка, деца и дори от себе си, и не ме последва, не е достоен за Мене“ – казва Спасителят ни. Само в този откъс виждаме целия Нов Завет.
„Авраам повярва на Бога и това му се вмени за праведност“ – четем в кн. Битие, и вижте, както правилно отбелязва о. Александър Мен, тук не е казано, че е повярвал в Бога; в края на краищата всеки човек, веднъж повярвал в Бога, вярва на Бога, доверява Му се и вярва на всяко Негово Слово.
И тук виждаме истинските проявления на вярата: Авраам не е седнал да умува, да обмисля, да тълкува, той дори не пита как и защо. Той търпеливо, в пълно смирение пред Своя Бог, проявява истинското послушание, което се изисква от всеки вярващ – от всички нас.
Какво търпение, послушание, смирение и вяра ще да е имал Авраам (ако изобщо можеше да се измерят тези добродетели), за да понесе следващото, невъзможно изпитание – онова, за което датският философ Киркегор ще напише „Похвално слово за Авраам“ и ще го нарече „герой на вярата“. Защото, ако в първото изпитание той тръгва по пътя на вярата, в последвалото го той стига до края – почти до границата на отчаянието.
„Господ, изкушавайки (т. е. изпитвайки) Авраама, му рече: Аврааме! Той отговори: Ето ме!“ (Бит. 22:1).
Забележете, Авраам говори с Бога като с приятел – щастлив, радостен, непринуден, изпълнен с доверие – не шепнешком, а провиквайки се силно: Ето ме!
И тогава той чува тежките думи, които никой баща не би могъл да понесе: „Вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земя Мория, и там го принеси в жертва всесъжение“.
Дали се е уплашил, или не – ние не знаем, но знаем със сигурност, че не се е усъмнил, че е чул Гласа на Бога – на своя Бог – и не е възроптал.
Авраам е вярвал и не се е съмнявал. Той вярвал в невъзможното. Това е всъщност вяра на споделяне с Бога, живот с и в Бога, когато си поставил всичко свое в Неговите ръце, и твоята воля е вече Негова, оставяш Го Той да живее в тебе, и ти живееш в Него.
Говорейки за Авраам, виждаме пример за вяра, изпитана в наистина крайни ситуации, но в сравнително кратък интервал от време.
Вярата на Йов
При Йов ставаме свидетели на това как беше изпитана не само вярата му, но и неговото дълготърпение, и то в един продължителен период от време, с най-тежките изпитания, които биха могли да дойдат в живота на човека – загуба на деца, имот и телесно здраве. Какво му остава? Само вярата – толкова голяма и силна, че той е готов да спори дори и със своя Бог, за да открие истината за случващото се.
Йов е дързък в търсенето на Истината. Въпросите, които той задава, не са ли същите, които от хилядолетия задават всички хора – въпросите на битието: защо се случва това с мен; в какво съм съгрешил. Докато се стигне до основния въпрос: защо съм?
Ние, като християни, знаем отговора на тези въпроси. Отговорът е: ние сме създадени за прослава на нашия Творец и Господ.
Йов не обвинява Бога в несправедливост, а иска да разбере каква е причината Той да допусне това страдание в живота му, след като не е съгрешил против Него. Господ му отговаря, като го насърчава да се замисли върху Божия промисъл и владичеството Му над всичко видимо и невидимо. Защото всъщност Йов – човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото (а това са думи, с които Сам Бог определя живота му) – минавайки през изпитанията, върви по пътя на вярата към достигане на онова състояние в Христа, за което св. отци говорят: човекът да се богоуподоби и обòжи. Но Изкупителят все още го няма.
Йов е доведен също до границата на отчаянието, както Авраам, и то не толкова поради загубата на всичко, което има, а заради това, че не може да разбере защо Бог постъпва така с него. И в един момент той възкликва: „Помежду ни няма посредник, който би сложил ръката си на нас двама ни“ (Иов 9:33). Ето какво търси Йов, и ето Този, Когото той очаква. По думите на Сурожки митр. Антоний, не някой, който между другото ще се опита да сближи противниците, а такъв, който ще застане в самата сърцевина на ситуацията и ще протегне ръцете си към двете страни, за да ги съедини.
Този образ на Посредника ние виждаме осъществен в историята чрез Боговъплъщението на Христос. Той дойде, застана в самата сърцевина на тази безизходна ситуация, на този неразрешим конфликт между Бога и човека, защото в него има и двата елемента – Той е човек и Той е Бог. Той е Син Човешки и Син Божи.
Невярващите смятат, че вярата, която имаме в Бога, е нещо ирационално. Истината е друга. Вярата е най-рационалното, т. е. най-разумното нещо на този свят. Ако човек може да вярва, да разчита и да се уповава на собствените си способности и познания, които са ограничени, колко по-разумно е да вярва и да се уповава на Бога, Чието знание и възможности са безгранични.
Вярата на Мария
Бог, Който не гледа на лице, а чете сърцето ни, трябва да е видял в девицата Мариам онази вяра и чистота, които Той изисква от нас, за да достигнем богоподобието, към което сме призвани, и да изпълним на земята Неговата воля, а тя е за спасение на всички човеци.
Тази чиста, смирена и изпълнена с покорство Приснодева не е чужда на вълненията и страховете, които изпитва всяко човешко същество. Затова и поздравът на ангела към нея е: „Не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога!“.
Тежестта на божественото откровение е толкова голяма, че само смиреният дух на едно преизпълнено с вяра сърце може да я приеме. „Ето рабинята Господня. Да ми бъде според думата ти!“.
И както Авраам откликна на Божия призив с „Ето ме“, така и Мариам, като послушно дете, се отзова на повика на Небесния си Отец с покорното: „Ето рабинята Господня!“. Такава вяра могат да имат само хора, които живеят, които пребивават в абсолютна хармония с Божия Дух.
Тръгвайки по пътя, който Бог ни показва, избирайки Неговите стъпки и слушайки Неговите слова, ние ще стигнем до истината. Много хора казват, че не вярват в Бога, а в някаква сила, и цял живот търсят истината. Но как ще стигнат до нея, когато не вървят по правилния път, а избират криволичещи пътеки. И тогава какво става с тях? С техния живот? Защото ако ние повярваме (с тази вяра), ако повярваме, че Иисус Христос е нашият Бог, ние ще започнем да се вслушваме в Неговите думи, ще вършим Неговите дела (които Църквата ни преподава). И тогава ще стъпим здраво на Неговия път, с цялото си същество, и вървейки (кога по-бавно, кога по-трудно), ще виждаме, ще ни се разкрива истината – за Него и за живота.
Ходейки по този път, ще получаваме и отговорите на въпросите, които от хилядолетия измъчват не само мъдреците, но дори и най-обикновените хора: Защо съм? Какъв е смисълът да съм тук? Има ли Бог?
Именно на тези въпроси ние, чрез нашата вяра, ще получим истинските отговори (защото ще ходим по Неговия път, а той е истината) и тогава ще разберем своя живот и неговия смисъл.
Тази ще бъде нашата награда, че ще имаме живот, живот вечен, живот при Бога, живот истинен с нашия Бог.
„Защото всякой, който е роден от Бога, побеждава света; и тази е победата, която победи света – нашата вяра. Кой побеждава света, ако не онзи, който вярва, че Иисус е Син Божий“ (1 Иоан. 5:4-5).
* Текст на доклад, изнесен в програмата на Благовещенските четения „Измерения на вярата“, 2006 г., в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ (бел. ред.).
