На 24 май Църквата отбелзява паметта на св. Викентий Лерински (5 в.), чието житие можете да прочетете тук. Преди две години публикувахме три глави от забележителната му полемична книга срещу ересите, свидетелство за живота и проблемите на ранната Църква Паметна книга за древността и всеобщността на съборната вяра (тук). Днес ви запознаваме с още няколко глави от това забележително историческо произведение. Предстои отпечатването на цялата книга, в превод от латински език, от издателство „Синтагма“, като билингвално издание.
Глава 4
Но за да стане по-ясно казаното от нас, то трябва да се илюстрира с отделни примери и да се представи малко по-подробно, та да не би в стремежа ни към прекалена краткост забързаното слово да отнеме от стойността на нещата.
По времето на Донат, от когото идва и името „донатисти“, когато голяма част от хората в Африка се бяха устремили към изстъплението на своята заблуда, когато, забравили име, вяра, изповедание, бяха поставили кощунственото безразсъдство на един човек пред Църквата Христова, тогава от всички из цяла Африка можаха да се опазят невредими в светилището на съборната вяра единствено онези, които, презрели скверната схизма, се бяха приобщили към всеобщата световна Църква; те действително оставиха на поколенията образец, как по-късно благоразумно да поставят здравето на цялото тяло пред безумието на едного или най-много неколцина. Също така, когато арианската отрова бе заразила не някакво ъгълче, а почти целия свят, дотам че сякаш мрак бе замъглил съзнанията на почти всички латиноезични епископи, подведени отчасти със сила, отчасти с измама, и им пречеше да решат какъв път трябва да се следва в това объркване – тогава само оня, който истински обичаше и почиташе Христа и поставяше древната вяра над новото коварство, остана неопетнен от заразата, която носи докосването до него.
Опасностите на онова време показаха от ясно по-ясно до каква степен може да бъде гибелно въвеждането на един нов догмат. Защото тогава рухнаха не само дребни, но и най-важни неща. Не само роднинства, кръвни родства, приятелства, семейства, но и градове, народи, провинции, нации, а най-сетне и цялата Римска империя бе изоснови разтърсена и разклатена. Понеже след като същата тази скверна арианска новост като някакава Белона или фурия грабна в плен най-напред императора, а сетне подчини на новите закони и всички най-високопоставени хора в двореца, по-нататък тя не спря да смесва и обърква всичко – частно и обществено, свещено и богохулно, да не прави разлика между добро и зло, а да поразява когото си пожелае от висотата на своето положение. Тогава съпруги бяха насилвани, вдовици оскърбявани, девици обезчестявани, манастири разрушавани, духовници гонени, дякони бичувани, свещеници заточавани; затвори, тъмници и мини бяха препълвани със свети хора, повечето от които, след като им бе забранен достъпът до градовете, изхвърлени и прокудени, бяха сполетяни, съсипани и унищожени от голота, глад, жажда сред пустини, пещери, зверове и скали. И нима всичко това не става единствено защото небесното учение се измества от човешко суеверие, стъпилата на здрави основи древност бива срината от скверната новост, старинните установления биват поругавани, постановленията на отците биват отменяни, определенията на нашите предци стават на пух и прах, а прищевките на новото порочно любопитство не се удържат в пренепорочните граници на осветената и непокварена старина?
Глава 5
Но може би ние си измисляме това от ненавист към новото и от любов към старото? Който смята така, нека повярва поне на блажения Амвросий, който във втората си книга до император Грациан, сам оплаквайки горчивото време, казва: „Ала достатъчно, о Боже Всемогъщи, измихме със собственото си изгнание и собствената си кръв посичането на изповедници, изгнанията на свещеници и злото на това огромно безбожие. Достатъчно ясно е, че не могат да са в безопасност онези, които са осквернили вярата“. И отново в третата книга на същата творба: „Нека спазваме наставленията на предците и не дръзваме да насилим с грубо безразсъдство наследените от тях печати. Онази запечатана Книга на пророчеството не се осмелиха да отворят ни стареи, ни сили, ни ангели, ни архангели: единствено за Христа бе запазено правото пръв да я обясни. Кой от нас би дръзнал да строши печата на Свещеническата книга, запечатана от изповедниците и осветена от мъченичеството на вече не един и двама? Някои бяха принудени да я разпечатат, но след това повторно я запечатаха, осъждайки измамата; а които не дръзнаха да я осквернят, станаха изповедници и мъченици. Как можем да отричаме вярата на онези, чиято победа прогласяваме?“. И наистина я прогласяваме, о достопочтени Амвросие! Наистина я прогласяваме и, хвалейки я, ѝ се удивляваме! Та кой е тъй безумен, че, макар да няма сили да догони, да не жадува поне да следва онези, на които никаква сила не можа да попречи да бранят вярата на предците – ни заплахи, ни ласкателства, ни живот, ни смърт, ни дворец, ни стражи, ни император, ни империя, ни хора, ни бесове? Които, твърдя аз, за това, че упорно отстояваха верската старина, Бог отсъди достойни за велик дар: чрез тях да възстанови рухнали църкви, да съживи мъртви духом народи, да положи захвърлени корони обратно на главите на свещенослужители, да изличи онези зловредни не писания, а петна на новото безбожие с излятия свише върху епископите поток от сълзи на вярващи и накрая да възвърне почти цял свят, пометен от страшната буря на тази неочаквана ерес, от новото безверие към древната вяра, от новото безумие към древната разумност, от новата слепота към древната светлина. Ала в цялата тази едва ли не божествена добродетелност на изповедниците за нас най-важно е едно: че тогава, по времето на древната Църква, те се нагърбиха със защитата не на някаква част, а на цялото. Защото не подобаваше на тъй велики и славни мъже да подкрепят с такова огромно усилие неустановените и често взаимно противоречащи си подозрения на едного или на двама-трима, нито пък да се впускат в битки в името на някакво случайно съглашение в някоя си провинция; но, следвайки постановленията и определенията на всички свещеници на светата Църква, наследници на апостолската и на съборната истина, те предпочетоха да предадат себе си, но не и древната всемирна вяра. Затова и заслужиха тъй голяма слава – да бъдат смятани не само за изповедници, а за първи сред изповедниците по право и по заслуги.
Глава 6
И тъй, велик е примерът на тези блажени мъже, несъмнено божествен и достоен за помнене и неуморен размисъл от страна на всеки истински християнин; понеже те, подобно седмосвещник, седемкратно сияещ със светлината на Светия Дух, поставиха пред взора на потомците най-яркото правило, как по-късно сред заблудите на различните празнословия да сразяват дързостта на безбожната новост с авторитета на осветената старина. Но това не е ново. Защото в Църквата винаги е било така, че колкото човек е по-вярващ, толкова по-готов е да се противопостави на нововъведенията. Такива примери има безброй. Ала за да не се увличаме, нека вземем само един, и той най-добре да е от апостолическия престол; понеже всички виждат от ясно по-ясно с каква сила, с какъв устрем и с какво рвение блажените следовници на блажените апостоли неизменно са бранили веднъж постигнатото единство на вярата. Някога достопаметният Агрипин, Картагенски епископ, бил първият, който противно на божествения канон, противно на правилото на всеобщата Църква, противно на мненията на всички свои събратя свещеници, противно на обичая и установлението на предците, смятал, че Кръщението трябва да се прави повторно. Това нововъведение повлякло със себе си толкова зло, че не само дало на всички еретици пример за светотатство, но и въвело в заблуждение някои верни. И тъй като хората навсякъде до един възроптали против тази новост и всички свещеници повсеместно ѝ се противопоставили, всеки според степента на своето усърдие, тогава блаженопочившият папа Стефан, прелат на апостолския престол, се изправил срещу нея заедно със своите съратници, но най-ревностно от всички, смятайки според мен, че трябва да надминава всички останали с предаността си във вярата толкова, колкото ги превъзхожда с авторитета на своя пост. И накрая в едно Послание до Африка утвърдил следното: „Нищо не подлежи на обновяване – трябва да се спазва единствено Преданието“. Този свят и благоразумен мъж разбирал, че истинското благочестие не допуска друго правило, освен че всичко трябва да се предава на синовете със същата вяра, с която е било получено от бащите; че трябва не ние да водим вярата според прищевките си, а напротив – да я следваме накъдето ни води тя; и че присъщо на християнската скромност и строгост е не да предава своето на потомците, а да съхранява полученото от предците. Какъв бил тогава изходът от целия този проблем? Какъв, наистина, освен обичайният и познатият? А именно: старото било запазено, а новото – позорно отхвърлено.
Но може би тъкмо тогава на нововъведението му е липсвало покровителство? Напротив, на негова страна са били такива таланти, такива реки от красноречие, толкова привърженици, такава правдоподобност, такива пророчества от Писанието (разбира се, тълкувано по нов и порочен начин), че според мен целият този заговор не би могъл да рухне по друга причина, освен една – прехвалената новост не е устояла на тежестта на собственото си, подето и защитавано от нея дело. Какво станало по-нататък? Какви били последиците от този Африкански събор или постановление? По Божия воля, никакви; всичко било унищожено, отхвърлено, стъпкано като сън, като приказка, като измислица. И, о дивен обрат! Авторите на това учение се смятат за верни, а последователите му – за еретици; оневиняват се учителите, осъждат се учениците; авторите на книгите ще са синове на Царството Божие, а защитниците им ще ги погълне геената огнена. Та кой е безумният, дето ще се усъмни, че онова светило сред всички епископи и мъченици – Киприан, заедно със съратниците си, ще царува с Христа? Или пък, напротив, кой е способен на това огромно кощунство да отрече, че донатистите и другите вредни люде, които се хвалят, че са се кръстили повторно, позовавайки се на авторитета на онзи събор, ще горят във вечния огън заедно с дявола?
Глава 7
На мен ми се струва, че това отсъждане е било оповестено свише най-вече заради измамничеството на онези, които, замисляйки да прикрият някоя ерес под чуждо име, обикновено хващат писанията на някой древен автор, не особено ясни, които поради неяснотата си ужким съответстват на тяхното учение; така че когато изложат това нещо нейде си, да не изглеждат нито първи, нито единствени. Това тяхно коварство според мен е дваж омразно: веднъж защото не се побояват да предложат и на други да пият от отровата на ереста, и втори път – защото с нечестива ръка развяват паметта на някой свят човек, сякаш разгарят отново въглени, станали вече пепел, и онова, което трябва да бъде погребано в мълчание, разгласяват наново, вадейки го пак на бял свят, като по този начин стават следовници на своя родоначалник Хам, който не само че не покри голотата на достопочтения Ной, ами я показа и на другите, та да му се присмеят. Затова и заслужи немилост за поругаване на синовното благочестие – тъй огромна, че дори потомците му бяха обвързани с проклятието за неговите грехове; той ни най-малко не бе подобен на своите блажени братя, които не пожелаха голотата на почитания им баща да оскверни техните собствени очи, нито пък да се разкрие пред другите, ала извърнали взор, както е писано, го покриха: те нито одобриха, нито направиха всеобщо достояние прегрешението на светия мъж и затова бяха възнаградени с благословия за тях и потомството им.
Но да се върнем на темата си. И тъй, трябва да сме изпълнени с голям страх и ужас от престъплението да се променя вярата и да се осквернява благочестието; от това ни възпира не само учението за устройството на Църквата, но и категоричното становище на апостолите с техния авторитет. Защото всички знаят колко строго, колко сурово, колко яростно блаженият апостол Павел напада някои, които с изумителна лекота твърде бързо били преминали от този, който „ги бе призовал към благодатта Христова, към друго благовестие, не че има друго“, „които, водени от своите похоти, са си насъбрали учители, като са отвърнали слуха си от истината и към басни са се обърнали“, които „попадат под осъждане, защото са отхвърлили първото си обещание“, същите те са заблудени от онези, за които пак апостолът пише до братята в Рим: „Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях. Защото такива служат не на Господа нашего Иисуса Христа, а на корема си, и със сладки и ласкателни думи измамват сърцата на простодушните“, „които се примъкват в къщите и прелъстяват женуря, претоварени с грехове и обзети от различни похоти, женуря, които всякога се учат и никога не могат да стигнат до познание на истината“, „празнословници и измамници, … те развалят цели домове, учейки на онова, що не трябва, заради гнусна печалба“, „човеци с извратен ум, отхвърлени по отношение на вярата“, „помрачени от гордост, нищо не знаят и са болни за празни разисквания и словопрения; мислят, че благочестието служи за печалба“, „бидейки без работа, навикват да ходят от къща в къща; и не само са без работа, но са и бъбриви, любопитни и говорят, каквото не подобава“, „които, отхвърляйки добрата съвест, претърпяха корабокрушение във вярата“, „чиито скверни празнодумства ще се трупат в още повече нечестие, и словото им ще се разпространява като живеница“. За тях е писано и: „Ала няма да успеят повече, защото безумието им ще се открие пред всички, както се откри безумието и на ония“.
Глава 8
И тъй, когато някакви такива, обикаляйки из провинции и градове и разнасяйки наоколо своите заблуди, подобно пазарски стоки, стигнали чак до галатяните; и когато, след като ги чули, галатяните получили един вид гадене от истината и повърнали манната на апостолското и съборно учение, а взели да се наслаждават на нечистотиите на еретическото нововъведение, се проявил авторитетът на апостолската власт, за да постанови с върховна строгост: „Но ако дори ние, казва апостолът, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“. Защо той казва „но ако дори ние“, а не „но ако дори аз“? Това означава: „дори Петър, дори Андрей, дори Йоан, накрая дори целият апостолски хор да ви благовести нещо различно от онова, което вече сме ви благовестили, анатема да бъде“. Страховита суровост, да не пощадиш нито себе си, нито останалите свои съратници-апостоли, за да бъде утвърдена здравината на изначалната вяра! Това обаче не е всичко: „Дори ангел от небето, казва той, да ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“. За опазването на веднъж предадената вяра не е било достатъчно да бъде споменато само човешкото естество, а е трябвало да бъде включено и превъзхождащото го ангелско. „Дори и ние, казва, или ангел от небето“. Не защото светите ангели небесни са все още в състояние да съгрешават, но защото иска да каже: дори да се случи невъзможното – някой, който и да било, да се опита да промени веднъж предадената ни вяра – анатема да бъде. Ала може би е казал това необмислено, по-скоро го е излял, носен от човешки порив, отколкото го е постановил, воден от божествен разум? Категорично не. Защото следват думи, втълпени с огромната тежест на повтореното твърдение: „Както вече казахме, сега пак го казвам: ако някой ви благовести нещо по-друго от онова, що приехте, анатема да бъде“. Не е казал „ако някой ви съобщи нещо различно от онова, що приехте, нека бъде благословен, възхваляван, приет“, а е рекъл: анатема да бъде, т. е. отстранен, отлъчен, изключен, за да не би ужасната зараза на една овца да замърси Христовото стадо невинни чрез отровното си смесване с него.
