Тя стана небе, без да знае, че от нея ще изгрее Слънцето

За творението също – и казвайки творение, имам предвид не само видимото, но и онова, което е отвъд човешкото око – какво би могло да бъде по-голям повод за благодарност от това, да вижда своя Създател да идва в него и Господарят на всичко да заема място между рабите? И това без да изпразва Себе си от Своята власт, но ставайки раб, не отхвърля богатството (Си), но го предава на бедния и без да пада от висините Си, въздига смирения.

Радва се също и Девата, заради която всички тези дарове бяха дадени на хората. И се радва по пет причини. Преди всичко като човек, който съучаства, както всички, в общите блага. Радва се обаче и защото благата ѝ бяха дадени и преди това още по-съвършени отколкото на другите, а още повече, защото Тя е причината тези дарове да бъдат дадени на всички. Петата и най-голяма причина, заради която се радва Девата, е, че не просто чрез нея Бог, но и самата тя, благодарение на даровете, които позна и първа видя, донесе възкресението на хората.

2. Защото Девата не е както земята, която състави човека, но самата не направи нищо за неговото създаване и която бе използвана като прост материал от Твореца и просто „стана“, без да „върши“ нищо. Девата реализира в себе си и даде на Бога всички онези неща, които привлякоха Създателя на земята, които подтикнаха творческата Му ръка. И кои са тези неща? Житие безупречно, живот пречист, отричане на всяко зло, упражняване на всички добродетели, душа от светлината по-чиста, тяло съвършено духовно, по-светло и от слънцето, от небето по-чисто, от херувимските тронове по-свято. Полет на ума, който не спира пред никоя височина, който задминава дори крилата на ангелите. Божествен ерос, който е погълнал всяко друго желание на душата. Земя на Бога, единство с Бога, което не побира никоя човешка мисъл.

Така, украсила с такава добродетел и тялото, и душата си, тя успя да привлече върху себе си погледа на Бога. Благодарение на своята красота, тя разкри красива общата човешка природа. И победи измамника. И стана човек заради Девата Този, Който заради греха бе омразен сред хората.

3. И „стената на враждата“ и „преградата“ нямаха никакво значение за Девата, но всичко, което разделяше човешкия род от Бога, що се отнасяше до нея бе отменено. Така и преди общото помирение между Бога и Девата се възцари мир. Нещо повече, тя нямаше нужда никога да принася жертви за мир и помирение, тъй като от началото беше първа сред приятелите. Всички тези неща станаха заради другите. И беше Ходатая, „беше застъпник за нас пред Бога“, за да използваме израза на Павел, издигайки към Бога заради човеците не своите ръце, но самия свой живот. И бе достатъчна добродетелта на една душа да спре злината на хората от всички векове. Както кивотът спаси човека при общия потоп на вселената, не взе участие в бедите и спаси у човешкия род възможността да продължи, същото се случи и с Девата. Тя опази винаги мисълта си толкова недокосната и свята, сякаш на земята не се бе докосвал никой грях, сякаш всички останаха верни на това, което трябваше, сякаш всички пребиваваха все още в рая. Даже не усети лошотията, която се разливаше по цялата земя. И потопът на греха, който се простираше навсякъде и затвори небето, и отвори ада, и въвлече хората във война с Бога, и изгони от земята Благѝя, водейки на мястото Му лукавия, не успя дори малко да докосне блажената Дева. И докато властваше в цялата вселена и разстройваше и разрушаваше всичко, злото бе победено от една само мисъл, от една само душа. И не само от Девата бе победено, но благодарение на нея грехът отстъпи от целия човешки род.

Това беше приносът на Девата в делото на спасението, преди да дойде денят, в който Бог трябваше, според Своя предвечен план, да наведе небесата и да слезе на земята: от момента, в който се роди, тя строеше подслон за Онзи, който можеше да спаси човека, подвизаваше се да направи красива Божията обител, самата себе си, така че да бъде достойна за Него. Така нищо не се намери да укори палата на царя. Нещо повече, Девата не само Му поднесе царско жилище, достойно за величието Му, но Му приготви от себе си и царско облечение и пояс, както казва Давид, „благочинието“, „силата“ и самото „царство“. Както бляскава държава, която превишава всички останали по големината и красотата си, по високия си идеал и брой на жителите си, по богатство и сила, не се ограничава само с това да приеме царя и да му окаже гостоприемство, но става негова страна и власт, и чест, и сила, и оръжие. Така и Девата, приемайки в себе си Бога и давайки Му своята плът, направи така, че Бог да се яви в света и да стане за враговете несъкрушимо поражение, а за приятелите спасение и извор на всички блага.

4. По този начин тя облагодетелства човешкия род още преди да дойде времето на общото спасение: Но когато дойде времето и се яви небесният вестоносец, тя пак взе дейно участие в спасението с това, че повярва на думите му и се съгласи да приеме служението, което ѝ поиска Бог. Защото и това бе необходимо и безспорно нужно за спасението ни. Ако Девата не се бе държала така, за човеците нямаше да остане никаква надежда. Както казах по-рано, не би било възможно Бог да погледне с благосклонност към човешкия род и да пожелае да слезе на земята, ако Девата не се бе приготвила, ако я нямаше тази, която трябваше да Го посрещне и можеше да послужи за спасението. И пак, не беше възможно да се осъществи волята Божия за нашето спасение, ако Девата не бе повярвала на това и ако не се бе съгласила да му послужи. Това става видимо от онова „радвай се“, което Гавриил каза на Девата и от това, че я нарече „благодатна“, с което завърши мисията си, яви цялата тайна. Докато обаче Девата искаше да разбере начина, по който щеше да стане зачатието, Бог не слизаше. Докато в момента, в който тя се убеди и прие поканата, цялото дело веднага се осъществи: Бог взе върху Себе си като одежда човека и Девата стана майка на Твореца.

Още по-чудно е следното: Бог нито предупреди Адам, нито го убеди да даде реброто си, от което трябваше да се създаде Ева. Той го приспа и така, като му бе отнел усещанията, му отне частта. Докато, за да създаде Новия Адам, Той предварително поучи Девата и очакваше нейната вяра и приемане. За създаването на Адам отново се съветва с единородния Си Син, казвайки: „Създадохме човек“. Когато обаче трябваше „първородният да влезе“, този „чудесен Съветник“ „във вселената“, както казва Павел, и да създаде втория Адам, за свой съработник в решението си взема Девата. Така онова голямо „решение“ на Бога, за което говори Исаия, го обяви Бог и го потвърди Девата. По този начин въплъщението на Словото бе дело не само на Отец, който „благоволи“, и на Неговата Сила, която „осени“, и на Светия Дух, който „обитава“, но и на желанието и вярата на Девата. Защото без тях не бе възможно да съществува и да бъде предложено на хората решението за въплъщението на Словото, така също и без желанието и вярата на Пречистата бе невъзможно да се осъществи Божието решение.

5. След като по този начин Бог я ръководи и убеди, после я направи Своя майка. Така плътта бе отдадена от един човек, който поиска да я даде и знае защо го прави. Защото с Девата трябваше да се случи същото, което се случи и с Него. Както Той пожела и „слезе“, така и тя трябваше да зачене и да стане майка не по принуда, но с цялата си свободна воля. Защото трябваше – и това е много по-важно – не само да участва в съграждането на спасението ни като нещо, движено отвън, което просто бива използвано, но да принесе самата себе си и да стане съработничка на Бога в грижата за човешкия род така, че да има дял с Него и да бъде причастна и на славата, която произлезе от това човеколюбие. После, след като Спасителят бе не само по плът човек и син на човека, но имаше и душа, и ум, и воля и всичко човешко, бе необходимо да има и съвършена майка, която да послужи на рождението Му не само с природата на тялото, но и с ума и волята, и цялото си същество: да бъде майка и по плът, и по душа, да въведе целия човек в неизреченото рождение.

Това е причината, поради която Девата, преди да предостави себе си в служение на Божията тайна, вярва, иска и желае да я изпълни. Но това стана и понеже Бог искаше да направи видима добродетелта на Девата. Сиреч, колко голяма е била вярата ѝ и колко висок начинът на мисълта ѝ, колко незасегнат умът ѝ и колко велика душата ѝ – неща, които се откриха с начина, по който Девата прие и повярва на парадоксалното слово на Ангела: че Бог ще дойде наистина на земята и лично ще се погрижи за нашето спасение и че тя ще бъде способна да служи, участвайки дейно в това дело. Фактът, че първо поиска обяснения и бе убедена, е бляскаво доказателство, че е познавала много добре себе си и не е виждала нищо по-голямо, нищо по-достойно за желанието си. Освен това, и фактът, че Бог пожелал да яви добродетелта ѝ, доказва, че Девата е знаела много добре големината на Божията благост и човеколюбие. Ясно е, че именно заради това тя не бе просветена непосредствено от Бога, за да се открие изцяло, че нейната вяра, с която тя живееше близо до Бога, е доброволен неин израз и да не смятат, че всичко случило се е резулатат от силата на убеждаващия Бог. Защото, както онези вярващи, които не видяха и повярваха, са по-блажени от тези, които искат да видят, така и тези, които са повярвали на посланията, които Господарят им прати чрез рабите си, имат повече ревност от тези, които имаха нужда Той лично да ги убеди. Съзнанието, че в душата си е нямала нищо неподходящо за тайнството и че нравът и обичаите ѝ му подхождали напълно, така че не е споменала за никаква човешка слабост, нито се е усъмнила как ще се случи всичко това и не е обсъждала изобщо начините, които са щели да я доведат до чистотата, нито е имала нужда от тайноводител – всички тези неща не зная дали може да смятаме, че принадлежат на сътворената природа.

Защото дори да беше херувим или серафим, или нещо много по-чисто от тези ангелски създания, как можеше да понесе този глас? Как можеше да мисли, че е възможно да изпълни известеното? Как би намерила сила, достатъчна за тези величави дела? И Йоан, от когото „нямаше никой по-голям“ между хората, според оценката на самия Спасител, не смяташе себе си достоен да докосне дори обувките Му и то, когато Спасителят се яви в бедната човешка природа. Докато Всенепорочната дръзна да поеме в утробата си самото Слово на Отца, самата ипостас на Бога, преди още да се умали. „Какво съм аз и домът на баща ми? Чрез мене ли, Господи, ще спасиш Израиля?“. Тези думи може да чуеш от праведниците, въпреки че са били призовавани много пъти към дела и мнозина са ги изпълнявали. Докато ангелът призова блажената Дева да направи нещо съвсем необичайно, нещо, което не беше съответно с човешката природа, което превишаваше логичното разбиране. И наистина, какво друго ѝ поиска, освен да издигне земята на небето, да премести и промени, използвайки като средство самата нея, вселената? Но не се смути мисълта ѝ, нито пък сметна, че е недостойна за това дело. Но както от нищо не се смущават очите, когато приближава светлина, и както не е странно някой да твърди, че щом изгрее слънцето, става ден, така и Девата изобщо не се обърка, когато разбра, че ще може да приеме и да зачене невместимия във всички места Бог. И не остави думите на ангела да отминат неизследвани, нито пък се увлече от многото похвали. Но съсредоточи молитвата си и с цялото си внимание изследва поздрава, искайки да разбере точно начина на зачатието, както и всичко, свързано с него. Но извън това не се интересува изобщо да попита дали самата тя е способна и подходяща за едно толкова високо служение, дали са толкова очистени тялото и душата ѝ. Удивлява се на чудесата, които превъзхождат природата и отминава всичко, свързано с нейната подготвеност. Затова поиска обяснение за първото от Гавриил, докато второто го знаеше сама. Дръзновението към Бога Девата откри вътре в себе си, защото, както казва Йоан, „сърцето ѝ не я осъждаше“, но „свидетелстваше“ за нея.

6. „Как ще стане това?“, попита тя. Не защото аз самата имам нужда от повече чистота и по-голяма святост, но защото е закон на природата да не могат да зачеват тези, които като мен, са избрали пътя на девството. „Как ще стане това, попита, като нямам връзка с мъж?“. Аз, разбира се, продължава тя, съм готова да приема Бога. Достатъчно съм се подготвила. Кажи ми ти обаче, дали природата ще се съгласи и по кой начин? И тогава, щом Гавриил ѝ каза за начина на парадоксалното зачатие с известните думи: „Светият Дух ще слезе върху теб и силата на Всевишния ще те осени“, и ѝ обясни всичко, Девата вече не се съмнява за ангелската вест, че е блажена, както заради тези така прекрасни неща, на които служеше, така и заради тези, в които вярваше, т. е. че ще бъде достойна да приеме това служение. И това не беше плод на лековатост. Беше проявление на чудното и тайно съкровище, което криеше в себе си Девата, съкровище изпълнено с висше благоразумие, вяра и чистота. Това разкри Светият Дух, наричайки Девата „блажена“ – именно защото прие вестта и не се затрудни изобщо да повярва на небесните послания.

Майката на Йоан, щом душата ѝ се изпълни със Светия Дух, я ублажи, казвайки: „Да бъде блажена тази, която повярва, че ще се случат нещата, които ѝ каза Господ”. И самата Дева каза за себе си, отговаряйки на Ангела: „Ето я рабинята Господня“. Защото наистина е рабиня Господня тази, която толкова дълбоко разбра тайната на идващото. Тази, която „щом дойде“ Господ, отвори веднага дома на душата и тялото си и даде на Онзи, който преди нея бе наистина без-дом, истинско обиталище между хората.

В този момент се случи нещо подобно на онова, което се случи на Адам. Докато цялата видима вселена бе сътворена заради него и всички останали създания бяха намерили подходящия си другар, само Адам не намери, преди Ева, подходящ помощник. Така и за Словото, което приведе всичко към съществуване и определи на всяко създание подходящо място, нямаше място, нито обиталище преди Девата. Девата обаче не даде „сън на очите си, нито умора на клепачите си“ до момента, в който не Му даде подслон и място. Защото думите, произнесени с устата на Давид, трябва да смятаме като глас на Пречистата, понеже той е родоначалник на рода ѝ.

7. Но най-великото и парадоксално от всичко е, че без да знае нищо предварително, без каквото и да е предупреждение тя е била дотолкова добре подготвена за тайнството, че щом внезапно се явил Бог, е била в състояние да Го приеме както подобава – с готова, будна и непоклатима душа. Всички хора трябваше да разберат за нейното благоразумие, с което блажената Дева постоянно е живеела, и колко по-извисена е била от човешката природа, колко неповторима, колко по-голяма от всичко, което хората биха могли да проумеят – тя, която запали в душата си толкова силна любов към Бога, не защото я бяха предупредили за това, което щеше да ѝ се случи и в което щеше да участва, но заради общите дарове, които бяха дадени или щяха да се дадат от Бога на хората. Защото както Йов бе ублажаван не толкова за търпението, което показа при страданията си, колкото понеже не знаеше какво щеше да му бъде дадено в отплата за тази борба на търпението, така и тя показа себе си достойна да получи даровете, които превишават човешката логика, заради това че не знаеше (предварително за тях). Беше брачно ложе, без да чака Младоженеца. Беше небе, въпреки че не знаеше, че от нея щеше да изгрее Слънцето.

Кое може да обхване с ума това величие? И каква щеше да бъде тя, ако знаеше предварително всичко и имаше и крилата на надеждата? Защо, обаче, не бе осведомена предварително? Може би, защото по този начин става ясно, че е нямало къде повече да отиде, тъй като е била изкачила всички върхове на светостта и че е нямало нищо, което да е можела да прибави към това, което вече е имала, нито е можела да стане по-добра в добродетелта, тъй като е била достигнала самия връх? Защото, ако имаше такива неща и те бяха осъществими, ако имаше един само още връх на добродетелта, Девата щеше да го знае, защото това бе причината, поради която се роди и понеже Бог я учи, така че да може да покори и този връх, за да бъде по-добре подготвена за служението на тайнството. Именно нейното незнание разкри превъзходството ѝ – нея, която, въпреки че ги нямаше нещата, които можеха да я тласкат към добродетелта, усъвършенстваше душата си така, че бе избрана от справедливия Бог сред цялата човешка природа. Нито пък за Бога е естествено да не украси майка Си с всички блага и да не я създаде по най-добрия и съвършен начин.

8. Фактът, че Той замълча и не ѝ предвести нищо от това, което щеше да се случи, доказва, че не е знаел нищо по-добро или по-велико от това, което е виждал да е постигнала Девата. И пак тук виждаме, че Той избра за Своя майка не просто най-добрата сред останалите жени, но съвършената. Тя не просто е била по-подходяща от останалите от човешкия род, а е била тази, която е подхождала съвършено, така че да трябва да бъде Негова майка. Защото без съмнение бе необходимо някога природата на човеците да стане подходяща за делото, заради което бе създадена. Сиреч, да роди някой човек, който ще може да послужи достойно за целта на Твореца. Ние, разбира се, не се затрудняваме да нарушаваме целта, заради която бяха създадени различните инструменти, използвайки за една или друга дейност. Творецът обаче не постави в началото една цел на човешката природа, която после да промени. От първия момент я създаде такава, че когато трябва да се роди, да взема от нея майка за Себе си. И като даде първоначално тази задача на човешката природа, създаде впоследствие човека, използвайки за правило тази ясна цел. Следователно, беше нужно да се яви някога човек, който да може да изпълни това предназначение. Не е позволено да не смятаме за цел на създаването на човека най-добрия от всички, този, който ще отдаде на Твореца най-голямата чест и възхвала, нито пък може да си помислим, че Бог може по някакъв начин да се провали в нещата, които създава. Това, със сигурност е изключено, след като дори зидарите и шивачите, и обущарите успяват да създадат творенията си винаги съгласно целта, която искат, въпреки че не властват изцяло над материята. И въпреки, че материалът, който използват, не винаги им се подчинява, въпреки че понякога им се противи, те успяват чрез своята изкусност да го подчинят и да го тласнат към своята цел. Ако успяват те, колко по-естествено е да успее Бог, Който не просто е владетел на материята, но и неин Създател, Който, когато я създаваше, знаеше как ще я използва. Какво би могло да попречи на човешката природа да е във всичко съгласна на целта, заради която я създаде Бог? Бог е, Който управлява домостроителството. И точно това е най-голямото Му дело, преимуществено дело на ръцете Му. И неговото осъществяване Той не повери на никой човек или Ангел, но го задържа за Себе си. Не е ли логично Бог да се грижи повече от който и да е друг майстор, да спази при създаването необходимите правила? И то, когато става дума не за кое да е, но за най-доброто от творенията Му? Кому другиму Бог би дал необходимото, ако не на Себе си? И наистина Павел иска от епископа (който е, както е известно, образ на Бога) преди да се погрижи за общото добро, да уреди всичко, което има връзка с него самия и с дома му.

9. Когато всички тези неща се случиха на едно място: най-справедливият Владетел на вселената, най-подходящият служител на Божия план, най-доброто от всички дела на Създателя през вековете – как е възможно да липсва нещо от необходимото? Защото е нужно да се запази хармонията и пълната симфония във всичко и нищо да не е неподходящо за това голямо и чудно дело. Защото Бог е по преимущество справедлив. Този, Който създаде всичко, както трябва и „претегля всичко на везните на Своето правосъдие“. Като отговор на всичко, което искаше Божията справедливост, Девата, единствено подходящата за това, даде своя Син. И стана майка на Този, Комуто бе по всичко справедливо да стане майка. И дори никаква друга полза да нямаше от факта, че Бог стана човешки син, можем да твърдим, че фактът, че бе във всичко справедливо Девата да стане Божия майка, бе достатъчен да предизвика въплъщението на Словото. И това, че Бог не може да не даде на всяко свое създание онова, което му подхожда, т. е. винаги действа според справедливостта Си, та само този факт бе достатъчна причина, за да доведе до този нов начин на съществуване на двете природи.

Защото, ако Пречистата спази всички неща, които бе задължена да спази, ако се разкри като човек, толкова благодарен, че не пропусна нищо от това, което дължеше, то как е възможно Бог да се държи също толкова справедливо? Ако Девата не пропусна нищо от онeзи неща, които могат да разкрият майката на Бога и Го обикна с толкова силна любов, че би било, разбира се, съвършено невероятно Бог да не сметне за Свое задължение да ѝ даде равностойна отплата, да стане неин Син. И пак да кажем, ако Бог дава на лукавите господари според желанието им, как няма да вземе за Своя майка онази, която винаги и във всичко бе съгласна с Неговото желание? Толкова бе сроден и подходящ за блажената този дар. Затова, когато Гавриил ѝ каза ясно, че ще роди Самия Бог – защото това е станало ясно с думите му, че Този, Който ще се роди, „ще царува над дома на Яков довеки и царството му няма да има край“ и Девата прие новината с радост, сякаш чуваше нещо обичайно, нещо, което не беше изобщо странно, нито несъвместимо с това, което обикновено се случва. И така, с език блажен, с чиста от безпокойства душа, с мисли, пълни с мир, тя каза: „Ето я рабинята Господня, да ми бъде според думата ти“.

10. Изрече това и веднага всичко стана. „И Словото стана плът и живя между нас“. Така, веднага щом Девата отговори на Бога, веднага получи от Него Духа, Който създава онази богоподобна плът. Гласът ѝ бе „глас на силата“, както казва Давид. И така, с майчино слово придоби форма Словото на Отца. И с гласа на творението се съгражда Творецът. И както, щом Бог каза „да бъде светлина“, веднага стана светлината, така веднага с гласа на Девата изгря истинската Светлина и се съедини с човешката плът и се зачена Този, който огрява „всеки човек, идващ на света“. О, свят глас! О, думи, които извършихте такова величие! О, език благословен, който в един само миг призова цялата вселена от заточението! О, съкровище на чистата душа, която с малкото свои думи разпръсна над нас такива нетленни блага! Защото тези думи превърнаха земята в небе и изпразниха Ада, освобождавайки затворените. Направиха небето да се обитава от хора и толкова приближиха ангелите до човеците, че сплетоха небесния и човешкия род в един неповторим танц около Този, Който е едновременно и двете, около Този, Който, бидейки Бог, стана човек.

За тези ти думи коя благодарност ще бъде достойно да ти принесем? Как да те наречем, като между хората няма нищо равностойно на тебе? Защото нашите думи са земни, докато ти премина всички върхове на света. Прочее, ако е нужно да ти бъдат отправени похвални слова, то това трябва да е дело на ангелите, на ума на херувимите, на огнен език. Затова и ние, като си спомнихме, колкото можахме, постиженията ти и възпяхме според силите си теб, самото наше спасение, искаме сега да намерим ангелски глас. И стигаме до поздрава на Гавриил, почитайки така цялата ни проповед: „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе!“.

Но дай ни, Дево, не само да говорим за нещата, което носят чест и слава на Него и на теб, която Го роди, но и да ги прилагаме. Подготви ни да станем и ние Негови обиталища, защото Нему подобава славата през вековете. Амин.

Превод от гръцки: Златина Каравълчева
Новогръцкият превод на оригинала е на Панайотис Нелас.