Църковният празник име дълбоко измерение, защото за православната философия на живота празникът е радост. Празнуването е начин за даване на смисъл и значение на собственото съществуване, преобразяване на целия живот и пребиваване в радост.
Празникът е събитие на църковната общност, израз на човешката нужда за другия, за среща с него и излизане от природния порядък на нещата, очакване на нов, а не само по-добър свят и живот, на неговата противоположност тук и сега. Новият живот и свят, неизказаната радост се проявяват чрез литургичната прослава. Затова без Литургията празникът е лишен от своята онтология и смисъл или смисълът му е преоценен. Чрез литургичната прослава се проявява небесната радост, освещават се хората и цялото творение, целия космос. Тогава Бог слиза на земята, а човекът се издига на небето. Бъдещият век прониква във времето и историята. В този контекст празниците не са “спомен” за онова, което се е случило, а опит от онова, което тепърва ще се случи, виждане на “новото небе и новата земя”.
Пълната празнична радост е невъзможна в природните цикли на времето, защото истинската радост принадлежи на бъдещето, на есхатона, който се въплъщава във времето и пространството. Затова радостта на църковните празници е неподправена, чиста, с нищо не намалена и осквернена. Чрез празничната литургична прослава вярващите придобиват Светия Дух, приемат Божиите сили и енергии, Божията радост и слава, придобиват чудесен дар, който има преобразяваща сила. Установява се нов ритъм на времето и радостно чувство от живота. Връщането към църковния празник и към църковния ритъм на времето предизвиква преживяване на живота като радост и прослава. Има ли нещо по-важно за човека, който се радва все по-малко?
Църковните празници са празници на живота и дни на непомрачена радост, а не “планирано спиране на работата”. Затова в тях всички останали дни придобиват своя смисъл. Ако Литургията е сърцето на всеки празник, край на сегашното и начало на новото време, то празникът не трябва да се лишава от празничната прослава, която се случва в “литургията след Литургията”. Ако е изкоренен от обичая, от игрите, забавленията, от народното предание и от веселието, дори и от елементите на кича, празникът губи своята жизненост, но ако се сведе само да това, той губи своя смисъл.
До неотдавна народът е чувствал пълно съгласие и хармония на църковните празници и всеобщите събития и хода в природата. Затова църковните празници са толкова величествени, украсени, декорирани и оживотворени. Съвременният човек не свързва вече празника с естествения хода нещата, защото е отчужден от природата, а и от църковния ритъм на времето. С това се губи избледнява радостта на празника, неговото екзистенциално значение и сотирологично измерение, изчезва неговата преобразяваща сила.
Из “Църква и общество”
Радован Бигович
Издателство Омофор